Може ли да се кръщават деца?

Автор: дякон Андрей Кураев

Разминаването между православието и протестантството по въпроса за кръщаването на децата е не просто проблем на обреда. Зад това различие стои вече отбелязаната принципна разлика между източното и западното християнство. Протестантството разбира спасението като прощение, което Христос възвестява на повярвалия в Него. Православните разбират спасението като живот на Бога вътре в човека, като изцеление.

Протестантите казват, че доколкото младенците юридически са недееспособни и неразумни, те не могат да изповядват евангелската доктрина и съответно не могат да бъдат членове на народа Божи. А православните изхождат от това, че да знаеш що е въздух, е едно, а да дишаш – друго. Младенецът не знае свойствата и произхода на млякото, но без него не може да живее. Коя майка ще каже на болното дете: „ти първо порасни, завърши медицина, и едва когато разбереш как действа на организма това лекарство, когато обещаеш повече никога да не ядеш сняг, чак тогава ще ти дам лекарството!”

Естествено, престъпникът, който съзнателно не се е покаял, не може да бъде помилван. Но трябва ли лекарят да отказва помощ на болния само защото той още не е разбрал източника на заболяването си?

Да, детето не знае какво е това Църква и на какви принципи тя е изградена. Но нали Църквата не е философски кръжок, не е просто събрание на единомишленици. Църквата е живот в Бога. Отлъчени ли са децата от Бога? Чужди ли са те на Христа? Не е ли абсурдно да се оставят децата извън Христа (а кръщаването на всички християни се разбира като врата, въвеждаща в Църквата Христова) само защото нормите на римското право не виждат в тях признаци на „дееспособност”?

Вярно, не бива да се насилва човека. Но откъде-накъде младенците трябва да се смятат за демони? Откъде правим заключение, че те се противят на съединението с Христа? Съгласни ли са протестантите с мнението на Тертулиан, че човешката душа по природа е християнка? Значи за човека е естествено да се стреми към Христа, а не да Му се противи. Значи само злата воля на човека го отклонява от стремежа му към Източника на живот. И какво – излиза, че младенците са толкова лоши, че за тях няма място в Църквата, че на кръщението им не може да се гледа другояче, освен като насилие над свободната им воля?

А сега да се обърнем към Библията. Всеки човек, който е чел Писанието, ще каже, че в Стария Завет има няколко предобраза на новозаветното кръщение. И всички старозаветни събития и постановки, които се оказват предобрази на новозаветното кръщение, всички те включват и деца.

Първият предобраз е преминаването през Червено море. Преминава целият Израил заедно с младенците – а за апостол Павел това вече е знак за кръщение: „Не искам, братя, да не знаете, че бащите ни всички под облака бяха и всички по морето минаха; и всички в Моисея се кръстиха в облака и морето” (1 Коринтяни 10:1-2). Ако младенците са взели участие в старозаветното кръщение, коя е причината да им се отказва възможността да приемат новозаветното кръщение?

Вторият предобраз на тайнството кръщение е обрязването. Обрязването е било знак на причисляване към народа Божи, знак на Завета. То е ставало на осмия ден след раждането на момчето (Битие 17:9-14). Така че преди Христос младенецът е могъл да бъде член на Църквата, член на Божия народ, а след Неговото пришествие и жертва излиза, че е невъзможно? Защо е дошъл Христос – за да облекчи пътя на хората към Бога, или да го затрудни? Със сигурност – за да го облекчи. Само заради възрастните ли е дошъл или и заради децата? Положително Той облекчава достъпа към дома на Отца и за децата… Обрязването се сменя с това, чийто предобраз е – с кръщението (Колосяни 2:11). Но нима в резултат на смяната на Заветите младенците вече са лишени от възможността да станат членове на Църквата?

Протестантите разбират кръщението твърде едностранчиво: едни виждат в него само отрицателния смисъл: умиването от сквернотата на греха (значи, щом децата не са грешни (???), на тях не им трябва кръщение). Но кръщението има и положителен смисъл, при това надсубективен. Кръщението не е просто външна проява на вътрешното намерение на човека („обещание пред Бога за добра съвест”). Кръщението е събитие, променящо света, в който човек живее. Кръщението е причисляване към народа Божи, но това не е юридическото „придобиване на граждански права”, а присъединяване към Тялото Христово, получаване на благодатен покров, на благодатна помощ.

За да се разбере връзката на старозаветните предобрази с новозаветната практика на кръщаването, достатъчно е да се зададе въпросът, кой всъщност е бил субект на Завета. Заветът е договор. Договорът предполага две страни, встъпващи в определени отношения помежду си. Субект на библейския Завет е Бог. Но с кого именно Той сключва Стария Завет? С Моисей ли? С Аарон ли? – Не, с целия народ на Израил. И на страниците на Евангелието ние виждаме, че Христос сключва Нов Завет не с Петър и не с Иоан, а с новия народ Божи: към Чашата на Завета, изливаема „за вас и за мнозина”, Христос кани „всички”. Бог дава Своята благодат и защита не просто на един индивид, а на общност от хора – на Църквата. „Христос не е само носител на извечната Вест, която Той повтаря непрекъснато на всеки удивен човек“[1]. Той се обръща към Църквата.

Затова е много важно да се разбере, че обрязването и кръщението не са частни треби. Това не е просто лично или семейно събитие. Това е общонародно събитие. И да встъпиш в Завета означава да получиш право да си гражданин на народа Божи, значи да заживееш такъв живот, който, и независимо от мен, и преди мен, живее в другите хора, чрез които аз се срещам с Твореца. Спасителят дойде не да ни отдели един от друг, а да ни съедини. И по тази причина не бива да се смущаваме, че в самия Нов Завет думата „църква” се споменава сто и десет пъти. За да се спасим, трябва да влезем в „свята земя”, в онази общност от хора, чрез която благодатната светлина се разпръсква в света. Църквата е народът Божи. А има ли народ без деца?

Законът, избраничеството, правата и обещанията в Стария Завет са се разпростирали и върху децата. Да сключиш Завет означава преди всичко да станеш член на Божия народ. Хората са ставали част от народа Божи от деца. Не е било достатъчно да се родиш в еврейско семейство, трябвало е да преминеш през тайнството на обрязването. Така е и днес – не е достатъчно да се родиш в християнско семейство, трябва да преминеш през тайнството на кръщението.

Чрез тези тайнства родителите включват децата си в статуса на Завета, в състава на народа Божи, за да може над децата да се разпростре благодатната Божия защита, покриваща целия народ. Както някога, през нощта на най-страшното наказание за египтяните, еврейските деца са се спасили от смърт чрез кръвта на агнето, с която помазват горния праг на вратите, така и в християнско време децата са защитени от ангела на смъртта чрез Кръвта на истинния Агнец и Неговия печат – кръщението[2].

Протестантите казват, че човекът няма и не може да има такива действия, които да му помогнат да се спаси. Но тази формула от протестантското богословие е в рязко противоречие тъкмо с тяхното разбиране за кръщението. Кръщаването представлява ли чисто и просто човешко действие, или в него независимо от човека, освен човека, действа и Бог? Кръщението само онова ли е, което аз искам да засвидетелствам пред лицето на Бога, или в кръщението има и насрещно действие на Твореца, има ответно излъчване на благодат? Ако е вярно само първото, кръщението не е повече от странен, чисто човешки обред, безблагодатна човешка дейност. И заповедта на Христос да се кръщава изглежда странна: „който вярва и извърши ето това обредно действие, ще бъде спасен, а ако не изпълни тъкмо този вид обред, ще бъде осъден дори и в случай, че той има вяра”. Ако признаем, че в кръщението действа Самият Бог, значи кръщението е тайнство, тоест такова човешко действие, което призовава Божията благодат в света на човека. А ако главното в кръщението се извършва от Духа – откъде протестантите имат такава дързост, че да ограничават областта на действие на Онзи, Който диша, където иска? Защо са толкова сигурни, че Духът не иска да действа в децата?

В текстовете на Новия Завет има пряка заповед на Христа: „оставете децата и не им пречете да дойдат при Мене” (Матей 19:14). Но единствената врата към Христос е: „ако някой се не роди от вода и Дух, не може да влезе в Царството Божие” (Иоан 3:5). Христос, поглеждайки децата, „възложи ръце върху тях и ги благослови” (Марк 10:16). Значи, Христос благославя децата, Той може да ги благослови. Така и православните се надяват, че Господ ще благослови и техните деца[3].

Бог освещава децата дори преди раждането им, пример за което е Иоан Кръстител (Лука 1:15). Може да си припомним за пророк Иеремия („преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те” – Иеремия 1:5) и за апостол Павел: „Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призова чрез благодатта Си” (Галатяни 1:15). Както виждаме, благодатта може да засяга и децата, дори без те да разсъждават. Защо да отказваме на децата благодатта на кръщението и причастието?

В Стария Завет виждаме посвещаване на първородните на Бога в четирийсетия ден. Могли ли са на тази възраст те сами да дадат обет Богу, че ще Му служат неотстъпно през целия си живот (вж. Изход 13:2 и 1 Царства 1:28)? Родителите са давали обещание вместо децата си още преди раждането им, и Бог е благославял намерението им (1 Царства 1:11; срв. Съдии 13:7). И в Новия Завет пак виждаме как Бог спасява децата според вярата на родителите: бесноватият син е спасен според вярата на бащата (Марк 9:17-27). По молитвите на хананейката се спасява дъщеря ѝ (Матей 15:22-28). Според вярата на капернаумския царедворец синът му е изцерен (Иоан 4:46-53). Според Божието благоволение към родителите, умрелите им деца се възвръщат към живот (Лука 7; Марк 5; Лука 8)[4].

Казват ни, че децата не бива да се кръщават, защото те не могат да се закълнат във вярност на Евангелието, а кръщението, както казва апостол Петър, е „обещаване Богу добра съвест” (1 Петр. 3:21).

Този аргумент се базира на неверния превод на Писанието. Със съжаление трябва да кажа, че и синодалните преводачи на това място са сбъркали. По-близо до оригинала е църковнославянският превод: Кръщението не е „обещание Богу добра съвест”, а „измолване от Бога блага съвест”. Тук кръщението не е приношение, не е обещание, а молба…

Може би светите Кирил и Методий лошо да са знаели гръцки? Но ето че роденият грък и християнин от доста ранни времена св. Григорий Богослов (ІV век) твърди, че у апостол Петър става дума за даруваната добра съвест при кръщаването (Слово 40, за кръщението). При това богословският контекст на св. Григорий изобщо не допуска кръщението да се тълкува като обет: с препратка към Еклисиаст (5:4) Григорий Богослов пише: „Нищо не обещавай на Бога, дори и най-малкото; защото всичко е на Бога, преди да е прието от теб“[5].

Глаголът έπερωτάο в класическия гръцки език може да означава обещавам. Но в новозаветния койне* той еднозначно има смисъл на измолване, на молба. Например в Матей 16:1: фарисеите „έπηρώτησαν” – „помолили” Христа (поискали от Христа). Този глагол се среща и в Матей 22:46; Марк 9:32; 11:29; Лука 2:46; 6:9; Римляни 10:20; 1 Коринтяни 14:35. Отглаголното съществително се употребява в 1 Петр. 3:21. И няма нито един случай този гръцки глагол да се среща в корпуса на новозаветните текстове в смисъл на обещание, на приношение. Напълно логичен е латинският превод на думата interrogare, rogare, тоест също – питане и молба. И дори в протестантската литература вече се среща правилното разбиране на този стих: кръщаването е измолване[6].

За какво е тази молба? Продължението на изречението на апостол Петър дава пояснение: „Кръщението… спасява чрез възкресението на Иисуса Христа”. Кръщението дава дар от Бога (είς Θεόν) чрез възкресението (δι’ άναστάσεως) на Иисус Христос. Не на Бога се принася дар, а от Бога се очаква помощ. Кръщението спасява не с това, че с него ние нещо обещаваме на Бога, а с това, че Спасителят ни дарува плода на Своето възкресение. В кръщението ние измолваме от Бога да ни дари с добра, обновена съвест. Дарът на съвестта, позволяващ да се различава добро от зло, се обновява с Христовото възкресение. Езичниците се съдят със закона на съвестта – и всеки човек се съди с него, но съвестта на християнина е просветлена със спасителния дар.

Контекстът на апостолското послание говори за това, че трябва да се живее с чиста съвест. Но ако и без Христос аз имам вече налична добра съвест (която ме призовават да обещая на Христа) – тогава за какво Той е необходим? Ако и без това съм си добър и праведен – защо ми е кръстът Христов? – Необходимо е „обновление на ума”, трябва да измолваме от Бога дара да различаваме духовете. Но тъкмо в това се състои радикалната промяна в човека, която не може да се извърши без Бог да влезе в него, не може да стане само с усилие на волята или със съзнанието му. Следователно кръщението не е клетва, не е юридическо задължение, както е при баптистите, а вътрешна промяна у хората, които „благодарение на навика имат чувства, приучени да различават добро и зло” (Еврей 5:14).

А измолването на дара за чиста съвест преждевременно ли е за младенеца? Да, детето не може нищо да обещава, но нима не може да моли? Не е ли молба цялото му битие? „Бог е по-голям от сърцето ни” (1 Иоан 3:20) и цялата Си необятност Той, въпреки всичко, ни дарува, вместява в нас.

Нужен ли е Христос на децата или не? – Ето крайният смисъл на въпроса за кръщението. Как да дадем на децата покрова Христов, как те да усвоят благодатния дар на Христовия подвиг? А децата на баптистите в Христа ли са? Ако да, как са се оказали във властта на Христа? Понякога баптистите дори сами признават, че децата им са извън Христа[7]. Но ако младенците не са с Христос, ако не са в Тялото на Главата на Църквата, значи са с „княза на тоя свят”. И само ако гледаш встрани от люлката на детето си, може да завършиш статията за недопустимостта на кръщаването с твърдение от рода на: „Кръщението е единствената врата към встъпването в общение с Църквата… Да се присъединиш към Църквата по друг начин е невъзможно“[8]. Вярно. Но кажете го, гледайки детето си в лицето: „Ти си извън Църквата. Ти си извън Христа. И аз с нищо не мога да ти помогна. Моята догматика ми налага да мисля, че единственият начин да се присъединиш към Църквата е недостъпен за теб”.

Понеже не всеки баптист може да замени бащиното сърце с учебник по догматика, в протестантската литература се появяват странни разсъждения, обясняващи възможността за спасяване без кръщение, възможността за очистване без личен завет с Христа. Но за да оправдаят убеждението си, че некръстените им деца са чисти, баптистите цитират апостолските думи, че „грехът е унищожен чрез Жертвата Христова”. Но нали това е жертва за целия свят. Ако смятаме, че тази жертва прави излишно кръщаването на децата, тогава не бива да се кръщават и възрастните. А ако „християнинът с евангелска вяра” смята, че даровете на Жертвата без кръщение се разпростират само върху младенците и само за тях Жертвата прави кръщението излишно – нека даде библейски примери за убеждението си.

И по-добре да не се опираме тогава на думите на Христос за децата: „На такива е Царството Небесно“[9]. Защото в този евангелски текст не е поставено показателното местоимение „на тях”, а „на такива” (τοιούτων), тоест става дума, че хората, които са подобни на децата по някои черти на характера, ще наследят Небесното Царство. Този текст не бива да се разбира като обещание за Царството Божие просто заради възрастта. Освен тези думи Христос казва: „Който не приеме Царството Божие като дете, той няма да влезе в него” (Марк 10:15)[10]. Ако децата приемат Царството Божие без кръщение при сектантите, нека те приемат и възрастните в Църквата „като деца”, тоест без кръщение.

Няма ли в Писанието специално нареждане да се кръщават децата? Но няма също така и пряко нареждане да се кръщават жени или старци. Господ е казал „научете всички народи, като ги кръщавате…” (вж. Матей 28:19). И тук няма изключение по признак на националност, пол или възраст. Изобщо обикновено Писанието дава указание, когато не включва в числото на посочените лица жените и децата (вж. Матей 14:21). Няма никакви указания за кръщаването на деца.

И в новозаветните текстове ние виждаме описание на такива събития, които предполагат кръщаването на деца заедно с възрастните. Кръщават се Лидия и домашните ѝ (Деяния апостолски 16:14-15); тъмничният стражар и „целият му дом” (вж. Деяния апостолски 16:31); Павел „кръщава Стефановия дом” (1 Коринтяни 1:16). Апостолите кръщават цяла община от самаряни (Деяния апостолски 8:14-17) – и напълно е възможно там да е имало и непълнолетни деца.

Апостол Петър казва на обърналите се във вяра: „За вас е обещанието и за вашите деца” (Деяния апостолски 2:39). По думите на апостол Павел има „верни деца” (и за презвитери трябва да се посвещават само хора с такива деца – вж. Тит 1:6). Тук верните са именно в смисъл на вярващи (πιστοί от πιστός „верен, вярващ”). Πιστός в Писанието означава именно християни, приели кръщение и станали Христово достояние: „а когато се покръсти тя и домашните ѝ, помоли ни и рече: ако сте ме признали за вярна Господу, влезте в къщата ми” (Деяния апостолски 16:15; срв. Ефесяни 1:1, Деяния апостолски 10:45; Откровение 17:14; 1 Тимотей 4:10; 1 Коринтяни 7:14).

Ето още едно важно място: „Неповярвал мъж бива осветен от вярващата жена, и неповярвала жена бива осветена от вярващия мъж. Инак децата ви биха били нечисти, а сега те са свети“ (1 Коринтяни 7:14). Могат ли хора, намиращи се извън завета, тоест некръстените деца, да се наричат „свети”? Могат ли да са свети онези, които не са присадени към единствения свят корен – Христос (Римляни 11:16). При тълкуването на това библейско място протестантите казват, че тези деца са „свети” просто по рождение, осветени от вярващата майка и затова не е нужно да се кръщават. Но тогава същото трябва да се казва и за мъжа на вярващата жена: ако той още като езичник е станал свят благодарение на вярващата си жена, значи може да го приемем за християнин, без да се кръщава? Тогава има две врати за влизане в християнската Църква: онези, които нямат роднини-християни, ще трябва да се кръстят, а които имат сред близките си християни, ще трябва просто да носят бележка от тях. Но ако това е абсурд, значи предположението, че вярата на майката освещава децата от само себе си, без тайнството на възраждащата Христова благодат, е не по-малко абсурдно. Налага се да допуснем, че децата са станали „свети” чрез тяхното непосредствено и лично освещаване, тоест чрез кръщението.

Протестантите настояват евангелските думи: „който повярва и се кръсти, спасен ще бъде” (Марк 16:16) да се приемат абсолютно буквално. Ако няма вяра, няма и кръщение. Децата не могат да имат вяра, значи не бива да се довеждат при светия купел. Но ако прилагаме този текст към всички, а не само към възрастните, излиза нещо чудовищно. Нали същата фраза има продължение: „а който не повярва, ще бъде осъден”. Децата не могат да повярват, следователно, ако и към тях приложим тази формула, те вече са осъдени. И ако детето умира – за него няма спасение. Следователно, формулата за спасението след като се научи и се изповядва вярата, се отнася именно за възрастните, а не за децата.

И от коя възраст баптистите смятат, че е възможно човек да се кръщава? Кога свършва възрастта на детската несъзнателност? При решаването на този въпрос баптистите обикновено следват установените правила в светското право: светската власт издава паспорти на шестнайсетгодишните, значи и ние ще кръщаваме само шестнайсетгодишни… Ето един случай да се замислим за възрастта на духовното израстване: сибирският град Ноябрск. Град без православен свещеник. Декември 1996 година. В семейство съвсем наскоро приело православието ме запознават с детето – шестгодишния Максим. И бащата ми разправя: „Миналата седмица имах пристъп на остеохондроза и цяло денонощие не можех да се мръдна от леглото. На другата сутрин Максим тихичко се промъкна в стаята ми и ме попита: тате, как си? Ами ето, отговарям, малко съм по-добре, вече мога да ставам. – Максим се обърна, бързо излезе от стаята и мимоходом подхвърли: добре, тате, тогава още ще се моля за теб”. Въпрос към протестантите: ето го Максимка, ето я вярата му, ето я и водата. Кое пречи да се кръсти?

Митрополит Вениамин (Федченков) разказва един случай, когато момиченце от протестантско семейство, умряло некръстено, умолявало във видение свещеника да се моли за него[11]. Доколкото християнството е област от практиката, това свидетелство не може да бъде просто отхвърлено. По същия начин в рамките на протестантската догматика не може да се вмести духовният опит на хиляди руски подвижници, кръстени като деца, но придобили несъмнено християнски духовен опит. Може би оптинският старец Амвросий изобщо не е станал християнин, не е бил член на Църквата само защото се е кръстил като дете, а не според баптистките обреди – когато е станал пълнолетен.

Църквата винаги е смятала, че е допустимо да се кръщават християнските деца. За това споменава св. Ириней Лионски (+ 202). „Христос дойде да спаси чрез Себе Си всички, – казвам всички, които се възраждат чрез Него за Бога – младенци, юноши и старци” (Против ересите 2, 22, 4; вж. също 5, 15, 3). Ориген говори за кръщаването на децата като за апостолско предание: „Църквата получи от апостолите предание да дава кръщение и на младенците” (На Римляни, книга 5, глава 6).

През 252 година Картагенският събор определи: „Не бива никого да отстраняваме от кръщението и от благодатта на Бога, във всичко милосърден, благ и снизходителен. Ако към това трябва да се придържаме по отношение на всички, още повече, както смятаме, трябва да го спазваме по отношение на новородените младенци, заслужаващи предимно нашата помощ и Божието милосърдие, защото още с раждането си с плача и сълзите си изразяват само моление” (цитираме св. Киприян Картагенски, 46-то писмо до епископ Фидий).

И дори инициаторът на протестантското движение Мартин Лутер през 1522 година осъжда анабаптистите Никлос Щорх, Томас Дрексел и Марк Щюбнер, които отхвърлят детското кръщение. Самият Лутер е бил кръстен като дете и се отказал да се прекръства, давайки себе си за пример колко благодатно е детското кръщение: „Че кръщаването е угодно на Христос достатъчно се доказва от Неговите Собствени дела, а именно че много от кръстените Бог прави свети и Дух Свети им дава и сега има още много от тях, за които се вижда, че имат Дух Свети както според учението, така и според живота им; както и на нас бе дадено по Божията милост.” И по-нататък: „Ако Бог не приемаше кръщаването на децата, значи във всички времена до ден-днешен нито един човек на земята не би бил християнин… затова казваме, че за нас не е най-важно вярва или не вярва кръщаваният; от това кръщението не става неистинско, а всичко зависи от Божието слово и заповед. Кръщението не е нищо друго освен вода и слово Божие, едното заедно с другото. Моята вяра не създава кръщението, но го възприема“[12].

За Лутер, както и за православните християни, кръщението е измиване с вода, пронизана от Христовата благодат, тоест именно тайнство. А баптистите са убедени, че в тяхното кръщение не им се дава Дух Свети. Това означава, че у тях остава само празната обредност, мъртвата форма, напълно безсмисленото подражаване на древните църковни предания. Остават и децата, от които са скрили Христос зад страниците на „догматическото богословие”.

Из „Към протестантите за Православието“, стр. 55-64

---

[1] Де Любак, Анри. Католичество, Милан, 1992, с. 284.

[2] Вж. Св. Григорий Богослов. Творения, т. 2, М., 1994, с. 37.

[3] Тук има сложност: в Евангелието Христос е благословил явно некръстени деца, което означава възможност за извънцърковно, извънтайнствено благословение. Но ако един вид благодат би могла да бъде дадена на децата непосредствено, защо тогава благодатта на кръщението да не може да им се преподаде?

[4] Може да си припомним и други случаи, когато даден човек се спасява по молба и според вярата на друг: според вярата на стотника, слугата му е излекуван (Матей 8). Според вярата на носачите, разслабления от Капернаум, е изцерен: „Като видя вярата им, Иисус казва: „прощават ти се греховете” (Марк 2:5). Изобщо ние сме свързани един с друг много по-тясно и тайнствено, отколкото предполага позитивизмът и индивидуализмът. Протестантството е забравило тази връзка. И сега окултизмът с „кармичните си диагнози” на предците, на потомците, на семействата и други подобни упорито напомня за нея (но вече поднасяйки я като свое откритие и тълкувайки я в свой интерес).

[5] Св. Григорий Богослов. Мысли, писанные четверостишиями,8. // Творения, т. 2, М., 1994, с. 226.

* Говоримия по това време гръцки език

[6] Вж. Котрелл, Дж. Крещение.- М., 1993.

[7] „Ние положително твърдим, че младенците, нито нашите без кръщение, нито изобщо които и да било с кръщение, без покаяние и лична вяра не са попадали и вовеки не ше попаднат в Христовата Църква след възрастните.” (Баптист, 1912, № 2, с. 17)

[8] Рогозин, П. И. Откуда все это появилось?- Ростов-на-Дону, 1993, с. 68.

[9] „Децата нямат нужда от кръщаване. Христос казва, че на такива е царството Божие”. (Рогозин П. И.) Откуда все это появилось?, Ростов на Дону, 1993, с. 66-67). Впрочем във вестник „Протестант” едно стихотворение за деца свършва с думите: „Покайте се, деца, или ще загинете”.

[10] Тук и на следващите страници курсивът в текстовете на Писанието са на автора. – Ред.

[11] Вж. Митр. Вениамин (Федченков). О вере, неверии и сомнении, СПб., 1992, с. 207.

[12] Лютер, М. Большой катехизис. – Lahti, 1996, c. 126.