Старецът Никон от Неа Скити: В рая няма да има горделиви и мързеливи

m-NikonБеседа със стареца Никон (Лазару) от Атонския скит Неа Скити, проведена в Дивеевския Свето-Троицки манастир „Св. Серафим Саровски“

Разкажете, моля Ви, какъв беше Вашият път към манастира?

Това е дълга история и ако трябва да разказвам всичко ще ни е нужно много време. Накратко мога да кажа, че Господ подготвя за всеки човек път към Себе Си. Мислим си, че ние намираме Бога, а всъщност Той е Този, Който ни търси, и за щастие – винаги ни намира. Моята първа среща с Бога стана възможна благодарение участието на стареца Ефрем Аризонски.

Знае се, че вашата келия се счита за едно от най-добрите иконописни ателиета на Света Гора. Помага ли Ви изкуството в монашеския живот?

Всяко ръкоделие помага, със сигурност помага и иконописта. Особено важна за новоначалните монаси е вътрешната страна на живота, т.е. средата, в която той се провежда. Старецът Паисий казваше, че новоначалният монах иска да има и икона, и кандило, и параклис. А за себе си добавяше, че всичко това не му е важно. Той е казал: „ Дори и под прожектор да ме поставят, пак мога да се моля“. Същото е и с ръкоделието. Ако новоначалният монах прави четки за рисуване и рисува икони, и това му помага в молитвата, тогава нека да го прави. Но е важно всичко това да се прави по послушание. Когато аз се замонаших, си взех бои и четки, за да рисувам, защото от младини се занимавах с това. Когато видя това, старецът се засмя и ми каза да оставя боите до тогава, докато той ми каже. И аз чаках шестнадесет години.

Какво следва да се прави, за да бъдат послушни послушниците?

С този проблем се срещат всички старци и старици. Благословия Божия е за мен е това, че мой пръв послушник ми стана монах Евгений, който е голям подвижник. Много е важно послушниците да бъдат добри помощници, които ще служат за пример на останалите.

Защо послушанието към отците и игумените възпълва живота на човека?

Защото заради непослушанието си човекът бил лишен от рая, бил изгонен от него. За да ни покаже как трябва да се върнем там, от където сме изпаднали, Христос слязъл от небесата, т.е. смирил Себе Си, ставайки човек. От Писанията знаем, че Той е бил послушен към Своите родители, а ако Бог е живеел в послушание, докато бил човек, как е възможно ние да не слушаме своите старци и старици? Не молитвата, не изповедта, не причастието, но послушанието е първата буква на духовната азбука. Послушанието носи смирение и като резултат от това идва Божията благодат, защото Бог се противи на горделиви, а на смирените дава благодат. Дори ако такова благо дело като молитвата се върши не по послушание, тогава тя се превръща в грях. Например фарисеят бил добър човек, имал страхопочитание към Бога, спазвал всички Божии заповеди, но паднал в гордост, превъзнасяйки своите добродетели.

Днес в света господства егоизмът. Имам чувството, че в света от живота на хората изчезва саможертвата.

Винаги е имало егоисти, но днес егоизмът се дава за пример. И хората, които нямат духовни сили, започват да имитират този пример. По телевизията, в киното, в медиите, егоистичният начин на живот бива представян в някаква разкрасена форма, като нещо много атрактивно.

Имало ли е случаи през живота Ви, в които сте виждали вдъхновяващи примери на саможертва?

Много пъти. Всички светии са пример за саможертва. Светият човек пости не за себе си, бодърства, прави поклони не заради себе си. Той понася своите подвизи, за да се спасят хиляди около него. Той не е сам, той е част от Тялото Христово. Ето, например, когато човек бяга на стадиона и побеждава, венецът на победата му бива поставян не на краката, а на главата, защото тя е слава на цялото тяло. По същия начин един свят човек е слава и чест за цялата Църква, не съществува индивидуално спасение. В християнството никой не спасява сам себе си. Ако обичаме другите, тогава сме длъжни да започнем от самите нас; ако искаме да спасим ближните, тогава започваме да се молим: „Господи Иисусе Христе, помилуй ме.“

Най-опасната клопка, която дяволът може да направи на този, който обича другите е същият да бъде подбуждан от лукавия да отива да спасява другите, а не самия себе си. А защо това е клопка? Затова защото твоят духовен живот е все още ужасен, и доброто, което ще им го кажеш, всъщност е отражение на лошото, което носиш вътре в себе си. Ако ти обичаш другите, промени първо себе си, покланяй се на Светата Троица, моли се – и така ще спасиш и другите. Започни с изповедта и послушанията, дадени от Църквата.

Можем ли да кажем, че отец Ефрем пожертва себе си, преселвайки се от Света Гора в пустинята на Аризона?

Да, точно така. Той излезе от рая (Света Гора) и ето сега гори в пустинята. Но благодарение на тези манастири, които той изгради там, се спасяват не хиляди, а милиони хора. Аз бях в неговия манастир и там видях китайци, монголци, жители на далечния Север. Там се срещнах с една млада брачна двойка от Индонезия, която имаше малко детенце, бяха дошли от другия край на света и ги попитах: „Може би сте дошли в Америка, за да работите?“ А в отговор чух: „Не, ние дойдохме при стареца Ефрем“.

Хората летят часове наред със самолети, само за да видят стареца Ефрем. Това е пример как един човек, който се е затворил в пещера, започнал е да казва молитвата „Господи Иисусе Христе, помилуй ме“, отдал се е на послушание към своя старец и е започнал да променя себе си и днес спасява хиляди хора.

Как да различим истинската любов от онази, която се представя като уловка на дявола?

Дяволът не идва с рога и опашка, по които можем лесно да го познаем. Не, той постоянно говори за любовта. Но нас ни спасява единствено Христовата любов, която съдържа в себе си смирение, в противен случай ние ставаме проблем за другите. Това можем да го оприличим на кофа студена вода, която даваме в най-горещото време на другия човек и заедно с тази вода му даваме и жаба вътре в нея. А онзи, който умее да обича, първо ще извади жабата и чака тогава ще напои другия човек с чиста вода. Така и ние трябва да изваждаме тази жаба, която се намира вътре в нас и чак тогава напълно можем на другия: „Обичам те.“

Защо когато човек обвинява себе си, тогава намира душевно спокойствие, а когато обвинява другите вреди на себе си и няма мир в душата?

Когато ти осъждаш другите, ти си присвояваш това право, което е принадлежи на Иисус Христос на Страшния Съд; ти го правиш вместо Христа, което означава, че ти ставаш антихрист. Как може тук да има спокоен дух?!

Затова вместо да осъждаш другите, по-добре осъди себе си. Защото всеки, който себе си понизява – ще бъде въздигнат.

Как да богатеем в  Христос за вечния живот?

Христос е вечният живот. Въпросът е как да намерим Христос? На този въпрос Той Самият е отговорил: „Който има заповедите Ми и ги пази, той е, който Ме люби“. (Йоан 14:21). И светите отци говорят за това, че вътре в заповедите е скрит Христос. Нашата вяра не е философия, а начин на живот, и ние живеем според заповедите. Казано е: „Покажи ми вярата си без делата си, а аз ще ти покажа вярата си от моите дела.“ (Иаков 2:18).

Защо ни е толкова трудно да оставим всичко заради Христос, дори и в манастира?

Защото в манастира ние носим със себе си егоизъм. А смъртта на егоизма е послушанието. Колкото и да се трудим, толкова добродетели, колкото е имал Луцифер до падението си, ние никога няма да ги постигнем. А дали това, което той е имал му е помогнало? Не. Защото той нямал смирение. Дяволът ще ти помогне да постиш, денонощно да се молиш, ще ти помогне да бягаш да изпълняваш всички задачи около манастира, защото знае, че ще станеш горделив заради това, че преуспяваш. Но само две неща няма да ти позволи да направиш: да бъдеш в послушание и да се молиш с Иисусовата молитва, защото послушанието и изповядването на своята немощ – „помилуй мене, грешния“ – са смърт за него. А за нас – смирението и послушанието са нашият духовен живот.

Възможно ли е да се измориш от манастирския живот?

Не можеш да се наситиш на манастирския живот. Тези, които живеят този живот и чувстват радост, смятат, че няма по-добро от този начин на живот и не може да има на този свят. Тези, които гледат на монашеството отстрани мислят, че това е нещо тежко. А това е същото като да жалим спортистите, че тренират тялото си, желаейки да спечелят на края своята награда. Само там, където има труд, има и награда. Там, където има борба, ще има и венец. В рая ще видим всякакви хора. Там ще бъдат и разбойникът, и блудницата, които са се покаяли и осветили, но няма да има горделиви и мързеливи, защото мързелът е гордост на тялото.

В един манастир имало един старец Доротей, който бил на 85 години. Братята не му позволявали да работи, като го щадяли заради старостта му. Той през цялото време се стремял да им помогне с нещо, а те му казвали:“Седни, почивай си, стар си вече.“ И изведнъж той се успокоил. Братята се изненадали, отново се загрижили за него. И забелязали, че нощно време, когато всички заспивали, той вземал на гръб една кислородна бутилка, спускал се до морето и се връщал обратно. Когато го попитали:“Защо правиш това?“, той им отговорил: „Всички работят, а аз не мога да седя със скръстени ръце“.

Свети Серафим Саровски е оставил много съвети на монасите и миряните. Как мислите, коя е най-важната задача за нас в днешно време?

И зиме, и лете той казвал: „Христос воскресе, Радост моя!“ В него обитавала Христовата любов. И той я потвърждавал с делата. Той започнал със себе си и заради това, че той разпнал себе си и възкръснал, днес възкръсват милиони хора. Същото се е случило и с отец Ефрем: той напълно се беше предал на послушание към стареца Йосиф, отдаде се изцяло на Бога и Бог му даде всичко. Отец Ефрем основа 20 манастира и ги напълни с хора. Къде може да се види нещо такова – човек да създаде 20 манастира? Той нямаше нито образование, нито беше богослов, нито оратор, и затова не можем да кажем, че е привлякъл хората заради прекрасните си слова. Той дори не умееше да разговаря добре. И това е важно, за да стане очевидно, че не той прави чудото, а Някой Друг чрез него. Затова ако обичаме другите и искаме да ги спасим, тогава ще започнем както преподобния Серафим и стареца Ефрем Филотейски със самите себе си.

Но отец Серафим 20 години е вършел големи подвизи като затворничество, мълчание, стълпничество и чак след всичко това е станал старец.

Нас не трябва да ни впечатлява броят години, прекарани на скала или в затвор, а това, че той бил охулван, осъждан, но той никак не отвръщал на това, но се молел за онези, които го осъждали. Същото сега се случва и с отец Ефрем. Затова ние трябва да се потрудим да разберем техните вътрешни страдания, а не външните. Телата на хората нямат еднаква издръжливост, не всички могат да постят и да се молят денонощно. Но въпреки това всеки може да живее в послушание и това не зависи от физическите възможности на човека. Да се моли – може всеки. Да носи подвига на мълчанието. И точно върху това ще приковем нашето внимание: не върху телесното, а върху духовното.

http://www.4udel.nne.ru/guest/4940/5696, превод: Мартин Димитров

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: