Иконата в Библията

Автор: дякон Андрей Кураев

224700_199913733379562_199912866712982_445784_5205755_n

Иконата в Библията

Всеки критик на Православието трябва да обмисли една очевидна истина: ние сме вече на 2000 години. Две хиляди години християните препрочитат Книгата си; две хиляди години най-големите умове на човечеството мислят върху нея. Затова не е разумно, ако случайно се натъкнете в Библията на някое неясно за възприемане място, да крещите, че сте открили „противоречие” или глупост. Християнските богослови навярно още в древността са обръщали внимание на това място и са го обяснявали в съответствие на общобиблейския контекст. Наивно е например да се мисли, че през тези двайсет века никой от православните изобщо не се е замислял над това, което миналата седмица са разбрали момчетата от „Църквата на Христа”: излиза, че в Библията има заповед „не си прави кумир”, която, представете си, православните иконописци злостно нарушават.

Ние знаем за тази заповед. Православното богословие на иконата започва със забраната да се изобразява – но само започва, а не свършва с нея[1]… Покрай втората заповед знаем още някои библейски определения и свидетелства, които протестантите не забелязват.

Въпросът допустимо ли е или не иконопочитанието, е сложен. Не в смисъл, че е „труден”, а в смисъл, че е многопластов. Той включва осем напълно конкретни и отделни въпроса.

  1. Допустимо ли е изобразяването изобщо?
  2. Допустимо ли е изобразяването на свещените духовни реалии?
  3. Допустимо ли е да се изобразява Бог?
  4. Допустимо ли е да се използват изображения за мисионерски цели?
  5. Допустимо ли е да се използват изображения при молитва?
  6. Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?
  7. Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?
  8. Могат ли изображенията да са свещени и чудотворни?

Преди всичко нека цитираме пълната формулировка на библейската забрана да се изобразява: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори от планината Хорив изсред огъня, да не би да се развратите и си направите дялан образ, лик на някой кумир, който да представя мъж или жена, лик на някой добитък, който е на земята, лик на някоя птица крилата, която хвърка под небесата, лик на някой гад, който пълзи по земята … Гледайте да не забравите завета на Господа … и да си не правите кумири, които да изобразяват нещо” (Втор. 4:15-18, 23).

Този текст от Второзаконие е само разгърнато пояснение на онова, което се изтъква във втората заповед: „Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята; не им се кланяй и не им служи, защото Аз съм Господ, Бог твой” (Изх. 20:4-5).

Както виждаме, забранено е всякакво изображение. Затова, ако към вас се приближи протестант и запита: „как смеете да правите икони, щом като в Библията е забранено?!” – с тих, но твърд глас го помолете да си представи документите. Поискайте да разгърне документа на онази страница, където е снимката му. След това уточнете дали е мъж или жена. И след това му припомнете текста от Второзаконие 4:16: не прави „изображения … представляващи мъж или жена”[2].

И тъй, ако разбираме този текст с протестантски буквализъм, излиза, че протестантите сами нарушават това библейско правило.

Можем да ги утешим само с едно: с това, че Сам Господ става „нарушител” на суровата Си заповед. Той казва, че не бива да се правят изображения на някой гад и пак Той повелява да се излее медна змия (Числ. 21:8-9). Не бива да се изобразяват животни и изведнъж Иезекиил вижда небесния храм, в който има различни изображения на херувими с човешки и лъвски лица (Иез. 41:17-19). Не бива да се изобразяват птици, а от Бога идва наредбата да се излеят херувими с криле, тоест в птичи облик.

Следователно, отговорът на първия от седемте зададени въпроса звучи ясно: да, изображенията са допустими. Изображения е имало и в Стария Завет, изображения правят и самите протестанти. А буквалното изпълняване на забраната върху всички изображения на „онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята”, би довело просто до унищожаването на всяка живопис. Дори мюсюлманите не тръгват последователно по този път и, забранявайки изобразяването на Бога, ангели, хора и на животни, все пак разрешават изобразяването на растения. Това са сторили в началото на VІІІ век халифите Язид ІІ и Омар ІІ. За да обосноват тази забрана, те привеждат съвсем небиблейски аргумент: художникът не може да твори, защото единствен творец е Аллах (вж. Tatarkiewicz Wl. Istoria esteticii, Vol. 2, Bucaresti, p. 68). В монотеистичната система, в която не се признава въплъщението на Бога в човек, не може да има религиозно доверие в човека. Ако Христос (Иса) не е Бог, а само пророк, значи човекът е много далеч от Бога и естествено няма право да претендира, че притежава атрибутите на Твореца. Но ако Синът е Бог, ако Иисус от Назарет е единосъщен с Отца, това означава, че човекът е достоен за Боговъплъщението, значи, че той е скъп в очите на Създателя, че не може да бъде чужд на Богообразността. Във въплътилия се Син Божий се явява Любовта, създала света, и това Въплъщение потвърждава, че човекът изначално е създаден по образа на Твореца, тоест в качеството си на творец. По този начин, с въчовечаването на Бога, богословското препятствие за религиозно обосноваване на творчеството се премахва.

Вторият въпрос: допуска ли Библията изобразяването на свещени реалии, изобразяването на духовния свят?

Предпазливо, но допуска. „Направи два херувима от злато: изковани ги направи от двата края на очистилището… там Аз ще ти се явявам и ще говоря с тебе над очистилището, между двата херувима, които са над ковчега на откровението” (Изх. 25:18, 22). Тази заповед сочи преди всичко възможността да се изобразява духовният тварен свят със средствата на изкуството. Били са направени херувими и за украса на Иерусалимския храм: „И в девира направи (Соломон) два херувима от маслинено дърво … И обкова херувимите със злато. И по всички стени на храма околовръст издълба изображения на херувими…” (3 Царств. 6:23, 28-29). Важно е да се отбележи, че в двореца на Соломон не е имало херувими (2 Парал. 9:15-20; 3 Царств. 7:1-11). Значи, това са именно религиозни изображения, а не просто украса. Точно такива херувими са били направени и за втория храм, построен след разрушаването на Соломоновия храм (Иез. 41:17-25). В този храм е влизал Христос, този храм Христос е нарекъл Свой дом (Марк. 11:17).

Трети въпрос: допустимо ли е да се изобразява Бог?

Отново ще припомня как Писанието обяснява, че изображенията са недопустими: „Дръжте твърдо в душите си, че вие не видяхте никакъв образ в оня ден, когато Господ ви говори” (Втор. 4:15). Но след това видяха образа. „Което е било отначало … което сме видели с очите си … и животът се яви, и ние видяхме, и свидетелстваме, и ви възвестяваме вечния живот, който беше у Отца и се яви нам” (1 Иоан. 1:1-2). В евангелските времена стана онова, което Христос изрази с думите: „Истина ви казвам, мнозина пророци и праведници са много желали да видят, каквото вие виждате, и не видяха” (Мат. 13:17).

Христос е Бог. Христос е бил видим (според човешката Му природа), а това означава, че „който е видял Мене, видял е Отца” (Иоан. 14:9). Онова, което е било напълно невъзможно в Стария Завет, става възможно след като незримото Слово се облича във видимо Тяло. „Бога никой никога не е видял; Единородният Син, Който е в недрата на Отца, Той се яви” (Иоан. 1:18). Въплъщението направи Бога видим, а хората – боговидци.

И тъй, ако преди е било невъзможно да се изобразява Бога, защото „не сте видели образа”, откакто „Той се яви” и „вие видяхте” – изображенията на Бога в Христос са възможни. И протестантските списания са пълни с изображения на Христа[3].

Четвърти въпрос: ако изображенията са допустими, за какво по-точно? Как да се отнасяме към тях? Как можем да ги използваме в религиозната дейност?

Най-лесно протестантското съзнание ще се съгласи с извънбогослужебното, извънкултовото използване на религиозните изображения.

Христос сам употребява думата „икона” без никакъв негативен оттенък: „Чий е този образ (είκών)?” (Мат. 22:20). С това Спасителят започва отговора на въпроса за данъка на кесаря[4]. Значи Христос използва изображението, за да разясни мисълта Си. По подобие на тази постъпка на Спасителя, в историята на християнското изкуство първото предназначение на религиозната живопис е било именно мисионерско, възпитателно. Наричали са иконата „Библия за неграмотни”. У протестантите дори до днес „Детските Библии” се правят с картинки, а за първичната проповед за Христос най-спокойно се използват видео и слайд филми за библейските събития.

…Раздразнението, което предизвикват у протестантите нашите икони, е просто необяснимо нито от гледна точка на християнското богословие, нито от гледна точка на християнската етика. Това раздразнение е страст, духовна болест. Тя трябва съзнателно и целеустремено да се преодолява в самия човек. И като първа крачка бих предложил на протестантите да се отнасят към православните като към деца. Децата имат ли нужда от картинки? Е, така и православните се чувстват по-добре, по-спокойно, заобиколени от свещени картини. Ако на протестантите им е угодно, нека да смятат православните за деца, „немощни във вярата”, чиито навици, според завета на апостол Павел, трябва да се приемат „без спорове и мнения” (Рим. 14:1). И протестантът, обвиняващ православната старица, че „се покланя на идоли”, честно казано, не е по-умен от онзи човек, който би изтръгнал от ръцете на дете книжката с картинки.

Но тук възниква следващият, петият въпрос. Ако православните само проповядваха с помощта на картинки, протестантите биха се примирили. Но допустимо ли е да се използва изображение по време на молитва?

Отново ще припомня, че храмовите изображения на херувимите са присъствали при молитвата на хората. Но дали хората са им обръщали внимание докато са се молили? Дали по време на богослуженията древните израилтяни са си давали сметка за съществуването на изображенията? Засега нека само да отбележим, че херувими са се намирали току пред очите на молещите се, докато те са се кланяли на Бога. Херувимите на ковчега са били скрити от погледите със завеса. Но на самата завеса са били избродирани също херувими! „А скинията направи от десет платнища препреден висон и синя, пурпурена и червена вълна, и по тях направи херувими изкусна работа” (Изх. 26:1)

Изображенията напомнят за Бога и с това подтикват към молитва. Седмият Вселенски събор, обяснявайки иконопочитанието, определи, че изображенията трябва да са навсякъде, за да може по-често човек да си спомня за Спасителя и по-често молитвено да скърби. Тъй и днес човек, минавайки покрай храма, и да не влезе в него, макар и за секунда, отдалеч промълвя: „Господи, помогни ми!” Колкото повече има поводи за такива молитви, толкова по-добре.

Макар че можем да се молим навсякъде – но за да се пробуди молитвеното чувство, – Господ е дал на Израил Храм и Светия град Иерусалим. Макар че можем да се молим навсякъде – но като време за особена молитва са били определени празниците и съботата. Иерусалим, Храмът, Законът са подтиквали към молитва и към поклонение на Бога, затова и те самите са били предмет на религиозното почитане на евреите: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Пс. 5:8). „Чуй гласа на моите молби, кога викам към Тебе, кога дигам ръце към светия Твой храм” (Пс. 27:2). Според логиката на протестантите тук Псалмопевецът явно нарушава заповедта „Покланяй се само на Бога”. Друг път той пак сякаш признава същия грях: „Колко обичам Твоя закон” (Пс. 118:97). Как смее да обича нещо друго, освен Бога? А Исайя казва: „Ще се уповават на Неговия закон” (Ис. 42:4). Исайя не е ли езичник, щом се уповава на Закона Божий, а не на Бога?

Защо по време на молитва трябва да се обръщаме към Иерусалим и към Храма? (3 Царств. 8:48) – може да се зададе въпрос на старите евреи както и на днешните православни („Защо се молите обърнати към иконите?”). Човек може да не изпитва потребност молитвата му да се съпровожда с външни прояви на чувството на благоговение. Но поне сме длъжни да признаем, че молитвата на православните пред видимите светини (иконите) е практика не неизвестна в Библията.

Освен това „да се молиш в присъствие на” или дори „да се молиш обърнат към” изображение още не означава религиозно да почиташ това изображение. Следователно дойде ред на шестия въпрос: Допустимо ли е да се изразява почит пред изображенията?

Нека отново си припомним, че изображенията на херувимите са били изтъкани върху покривалата, с които е бил покрит ковчегът. И пред тези изображения са се извършвали същите култови действия, както и в православните храмове пред ликовете на иконите: запалвали са се светилници и кандила (Изх. 27:20-21); кадило се е („Направи жертвеник … пред завесата, която е пред ковчега на откровението … дето ще ти се явявам. На него Аарон ще кади благовонно кадиво … И каза още Господ на Мойсея: вземи си благовонни вещества … и направи от тях кадилна смес, стрита, чиста, света … това ще бъде за вас велика светиня” (Изх 30:1,6-7, 34-36).

Пред ръкотворните светини, както и пред библейските люде (които също не са Твореца, а твар) са се извършвали поклони: „Ще се поклоня в светия Твой храм” (Пс. 5:8). „Покланям се пред светия Ти храм” (Пс. 137:2). Поклонили се братята на Йосиф: „С вяра Яков на умиране благослови всекиго от синовете на Йосифа и „се поклони на върха на жезъла му” (Евр. 11:21). И Соломон се е покланял на гостите си (3 Царств. 1:47), и на царя са се кланяли (53). Авраам се поклонил на народа (Бит. 23:12). Когато Петър влязъл, Корнилий го посрещнал и се поклонил, падайки в нозете му (Деян. 10:25). Господ казва на Филаделфийската Църква: „…ето, ще ги направя да дойдат и да се поклонят пред нозете ти, и ще познаят, че Аз те обикнах” (Откр. 3:9).

Ако всеки поклон се приема като проява на религиозно поклонение, което се полагало само към Твореца, значи всички тези хора от Писанието са извършили тежък грях. И протестантът, с кимване поздравяващ събрата си, също извършва греховно „поклонение”.

„Поклонението” като религиозно „самопосвещение” трябва да се отличава от „поклона” като физически израз на почит. Иначе, забранявайки поклоните пред иконите, трябва да се обяви война на поклоните при среща с хора[5].

Трябва да се прави разлика между поклонението като изцяло посвещение на живота и поклонението като знак на почит, уважение, благоговение. Всъщност тъкмо това бе обяснено на Седмия вселенски събор: поклонение само на Бога; на изображенията – само почит. За православното богословие запазва цялото си значение заповедта: „Само на твоя Бог се покланяй и Нему единствения служи”. „Сами себе си и един другиго и целия наш живот на Христа Бога да предадем”, и при това да почитаме онези знаци, които в земния ни път ни напомнят за жизненото ни призвание.

И тук идва седмият въпрос: Възможно ли е да се мисли, че поклонението, извършвано пред образа, ще се приеме от Бога?

Тук бих искал да напомня на протестантите онова място, което те най-много обичат да цитират при изобличаване на иконопочитанието: „Бога никой никога не е видял” (1 Иоан. 4:12). Разбират ли те цялата сериозност на това твърдение? Та това означава, че всички пророци от Стария Завет никога не са виждали Бога. Значи ли това, че те изобщо нищо не са видели? – Не. Доста упорито Писанието твърди, че пророците са имали именно „видения”, а не само „са чували”. Кого са видели, ако не Бога? Освен това, как да съвместим твърдението на апостол Иоан „Бога никой никога не е видял” (Иоан 1:18) с многобройните видения на Авраам и Мойсей? Бога те не са могли да видят. А са видели Сина. За да се разбере това, трябва да се има предвид, че апостолите (и раннохристиянската литература като цяло) често употребяват думата „Бог”, говорейки за Отца. Значи никой от праведниците на Стария Завет (както и на Новия) не е видял Отца. Те са видели Сина, който е „ипостасен образ“ на Отца (Евр. 1:3).

Значи, всички поклонения на Бога в Библията и в християнския свят – това са поклонения чрез образа: на незримия Отец чрез явения Син.

Чрез Сина (Логоса, Словото) е бил създаден света. Чрез Сина е бил даден Стария Завет. Синът изкупи човечеството чрез въплъщението Си, страданията и Възкресението Си. И Синът ще извърши последния съд при свършека на света.

Втората теза на предходния абзац се нуждае от разяснение. От Йоахим Флорски до Бердяев върви сякаш красивата идея, че Старият Завет е епохата на откровението на Отца; Новият Завет е откровението на Сина, а сега настъпва ерата на третия Завет – ерата на откровението на Духа. Но тази идея е несъвместима с Писанието. Там е работата, че Старият Завет също е време на откровението на Сина. За да е понятно, ще се опитаме да изясним статуса на Онзи, Който в Стария Завет се назовава Йехова.

„Яви му се (на Мойсей) Ангел Господен в огнения пламък на една къпина. Мойсей като видя, почуди се на това видение, а когато се приближи, за да го разгледа, стигна до него глас Господен: „Аз съм Бог на твоите отци” … Този Мойсей … чрез явилия му се в къпината Ангел, Бог проводи за началник и избавител” (Деян. 7:30-35). Именно Онзи, Който бе говорил от къпиновия храст, и нарече себе си Йехова: „Господ видя, че той (Мойсей) отива да гледа и извика към него Бог изсред къпината и рече…” (Изх. 3:4). Според Павел, Мойсей е говорел с „Ангел, явил му се на планината Синай…” (Деян. 7:30). Но Мойсей на Синай е говорел с Бога: „Мойсей възлезе при Бога (на планината), и Господ извика към него от планината…” (Изх. 19:3).

В Стария Завет ясно се говори, че Законът е даден на Мойсей направо от Бога. А апостол Павел настоява: Законът „е предаден чрез Ангели, с ръка на посредник” (Гал 3:19).

Но и в Стария Завет има доста места, където Ангелът е Бог, Йехова: „Ангел Божий ми каза насъне: Якове … Аз съм Бог, Който ти се яви във Ветил” (Бит. 31:11-13).

„И Ангел Божий … извика на Агар и й рече: … Бог чу гласа на момчето … стани, защото Аз ще произведа от него голям народ” (Бит. 27:17-18). Та кой е произвел народ от Измаила? Кой е този „Аз”? В следващия стих се говори, че именно „Бог” помага на Агар. „А Бог рече на Авраама … И за Измаила те послушах: ето, Аз ще го благословя и ще го наплодя, и … ще произведа от него голям народ” (Бит. 17:19-20).

„И рече й Ангелът Господен: ето, ти си трудна, и ще родиш син, и ще го наречеш с име Измаил … И нарече Агар Господа, Който й говореше, с това име: Ти си Бог, Който благосклонно ме погледна” (Бит. 16:11, 13).

Ето Авраам се подготвя да принесе в жертва Исаака: „Но Ангел Господен му викна от небето: Аврааме … не дигай ръка върху момчето … защото сега познах, че се боиш от Бога и не пожали единствения си син за Мене” (Бит. 22:11-12). Но нали Авраам не принесе жертва на Ангела, а на Бога, което тутакси е потвърдено: „Кълна се в Мене Си, казва Господ, понеже ти … не пожали за Мене едничкия си син, Аз ще благословя и преблагословя твоето семе” (Бит. 22:16-17).

С кого се е борил Яков? „Ти се бори с Бога” – казват му (Бит. 32:28). Но пророк Осия като че ли знае друго: „Като порасна, бори се с Бога. Той се бори с Ангела – и надделя; плака и Го моли; във Ветил Той ни намери и там говори с нас. А Господ е Бог Саваот; Йехова е името Му” (Ос. 12:3-5).

Кой е Богът Яковов? Сина си Йосиф Яков напътства с тези думи: „Бог, пред Когото ходиха отците ми … Ангелът, който ме избави от всяко зло, да благослови тия деца” (Бит. 48:15-16). Не е казано „да благословят”, а „да благослови” – Бог и Ангелът отново са едно и също.

Кой изведе Израил от Египет? – Разбира се, Бог: „Тъй говори Господ, Бог Израилев: Аз ви изведох из Египет (Съд. 6:8). Но отново: Дойде Ангел Господен от Галгал в Бохим … и каза: Аз ви изведох от Египет и ви въведох в земята” (Съд. 2:1).

Ето още една среща, в която Ангелът се превръща в Бог: „И яви му се (на Гедеон) Ангел Господен и му рече: с тебе е Господ, силний мъжо … Господ го погледна и каза…” (Съд. 6:12, 14).

Еврейската дума maleax и гръцката άγγελος не съдържат в себе си указания за някакъв тварен дух, участник в небесната йерархия в смисъла на по-късната християнска ангелология. Тя означава просто „посланик, пратеник”. Тези думи могат да се прилагат към хора, които представят интересите на изпратилите ги повелители. Затова да се нарече някой ангел не означава непременно, че принадлежи към йерархията на небесните тварни духове[6]. При Исайя Самият Син Божи се нарича „Ангел на Великия Съвет”. Христос е Ангел по отношение на Отца: „Както Ти Мене прати в света, тъй и Аз ги пратих в света“ (Иоан 17:18). Христос Сам е апостол на Отца, посланик на Отца, Ангел на Отца. Тъкмо Словото на Отца, Ангелът на Йехова нарича Себе Си в Стария Завет „Бог Авраамов, Бог Исааков, Бог Яковов” наравно с Йехова. И същият Ангел става човек в Христос[7].

От тук следват два важни извода. Първият е за „Свидетелите на Йехова”. Ако вие се отказвате от Св. Троица, ако смятате, че трябва да се покланяме на Бог Йехова, но не бива да смятаме Христос за Бог – вие изпадате в противоречие с Библията. Библията или позволява да се смята, че Йехова е Христос, а Христос е Бог, или се налага да смятаме, че Христос не е Бог, и Йехова също е само ангел. И да бъдем „свидетели на Йехова” означава да сме само свидетели на Ангела.

А вторият извод е за протестантите. Хората от Стария Завет са се покланяли на „Малеах Йехова” – Ангела-Син, който „е образ (είκών) на невидимия Бог” (2 Кор. 4:4). Поклонението на образа приема ли се от Отца? „Авраам е видял не естеството на Бога, а образът на Бога и като паднал ничком се поклонил” – пояснява Йоан Дамаскин[8]. Бог приел това поклонение и сключил Завет с Авраам. Значи Бог може да приема поклонението, извършвано пред Неговите образи. Честта, която оказват на Христос, ще се приеме от Отца. Честта, която се оказва на образа, възхожда към първообраза.

Остана да обсъдим и последния, осми въпрос. Могат ли изображенията да бъдат свещени и чудотворни?

Библията ни говори и за това. За да направи всички принадлежности на скинията, включително и образите на херувимите, Бог изпълва Веселиил с Дух Свети (вж. Изх. 31:1-11). А когато скинията била готова, Мойсей получил Божие повеление: „И вземи елея за помазване, помажи скинията и всичко, що е в нея, и освети нея и всичките й принадлежности, и ще бъде свята” (Изх. 40:9). Принадлежностите включват и изображенията на херувимите, следователно иконите на херувимите са свети и осветени.

По подобен начин в Православието се смята, че иконописанието е служение, изискващо духовно вглъбяване и благодатно Богообщение. По същия начин в Православието иконите се освещават, а не се слагат просто така в храма.

И както в старозаветно време Бог е действал чрез изображенията („Аз ще ти се явявам … между двата херувима” – Изх. 25:22), така действа и днес чрез иконите. „Когато веднъж отидох при пречистия образ на Родилата Те … Ти Сам, преди да се изправя, стана видим за мене, вътре в самото ми жалко сърце, като го направи да свети. И тогава осъзнах, че Те познавам в себе си” – споделя духовния си опит преподобният Симеон Нови Богослов[9].

Писанието също говори съвсем очевидно за това как Бог може да извършва чудеса чрез светите изображения. „И направи Мойсей медна змия и я окачи на върлина, и когато змия ухапваше някой човек, той, щом погледнеше медната змия, оставаше жив” (Числ. 21:9). На езика на православното богословие тук явно може да се каже, че свещеното изображение е чудотворно. Но ако изображението – не на Спасителя, а на врага на човешкия род[10], – би могло да действа „от противния” – хората, гледащи право в изображението на своя враг и обръщащи се с молба за помощ към истинния Бог, са се изцерявали, не е ли още по-естествено да очакват помощ от изображението на истинския Спасител?[11]

Чудотворен е бил и ковчегът с херувимите: да си припомним преминаването през Йордан – водата се отдръпнала, щом нозете на свещениците, които носели ковчега на Завета, я докоснали (вж. Нав. 3:15); да си спомним и как са обикаляли с ковчега край стените на Иерихон (Нав. 6:5-7).

И тъй, почитането на свещените изображения е възможно. Никой от пророците не упреква юдеите за свещените изображения в храма. Пророците забраняват само да се правят изображения на „други богове”. Защо думите, изобличаващи почитането на езическите богове, да се отнасят и до изображенията на Христос? Необходимо е да се „отличава свещено от несвещено и нечисто от чисто” (Лев. 10:10). Има „скиния на Давид” (вж. Деян. 15:16) и „скиния на Молох” (вж. Деян 7:43); има „чаша Господня” и „чаша бесовска”, „трапеза Господня” и „трапеза бесовска” (вж. 1 Кор. 10:12). И ако езичниците си имат техни мистерии и техни „чаши” – това не означава, че християните трябва да се откажат от Чашата Христова. Фактът, че езичниците си имат свои свещени книги (например Ведите) съвсем не значи, че ние трябва да се откажем от Библията. Също и наличието на езически идоли (и отхвърлянето им от пророците) не е аргумент против християнските изображения.

Критиците на Православието търсят сходство във външното, а не в същността. Да, езичниците носят идолите на рамене, но и евреите са носели ковчега на раменете си. Езичниците палят светилници, но и евреите са правели същото. Въпросът е в това, кого славят. По външно сходство може да се докаже всичко, каквото ти се иска: може да се отъждествят хората и животните (имат крака, вкусват храна, отделят време за сън). Но да се каже, че хората са животни, би било твърде прибързано. Да се говори, че православните са същите езичници, е просто глупаво.

Не бива да се покланяме на творението вместо на Твореца. Същността на заповедта е в забраната да се представя истинния Бог според образа на езическите божества. Православните не го правят. Друг е смисълът на библейската заповед – да се пазим да не обожествяваме изделия от човешки ръце. Този смисъл на заповедта се формулира така: „не им се кланяй и не им служи”. Вярно, изображението не бива да се приема за Бог. Донякъде човек трябва да помни, че онзи образ на Бога, който е в съзнанието му, не е самият Бог. Може да нямаш икони, а да си идолопоклонник, защото кумирът ще е вграден в човешкото сърце. Може да се обърка реалността на текста от Писанието с реалността на Онзи Бог, за когото то говори. Трябва да умеете да отличавате Бога от Неговите тварни образи. „Наистина суетни са по природа всички люде, които не са имали познание за Бога, които от видимите съвършенства не са могли да познаят вечно Съществуващия и, гледайки делата, не са познали Виновника, а почитали за богове, управляващи света, – или огъня, или вятъра, или подвижния въздух, или звездния кръг, или бурната вода, или небесните светила. Ако, пленявайки се от тяхната хубост, те са ги почитали за богове, те трябваше да познаят, колко по-добър от тях е Господ, защото Той, Виновникът на хубавото, ги е създал” (Прем. 13:1-3). Ето определението на езичеството. Езичеството и идолопоклонството са забравяне на Твореца заради красотата на сътвореното. Може ли да се каже, че протестантите „познават Бога” по-добре от православните? Може ли да се каже, че православните са забравили Бога и не умеят да правят разлика между Бога и иконата?

Ще ни кажат: вашите енориаши не знаят онова богословие, което вие ни изложихте, и възприемат иконите съвсем по езически. Но първо, дайте да сравним конфесионалните познания по нашите учения, а не по греховете на тези или онези енориаши. И второ, отидете в храма при която и да е бабичка, палеща свещ пред иконата, и я попитайте: от кого очаква помощ? От дъската окачена на стената, или от Оногова, Чийто Лик е изписан на тази дъска? На Божията майка ли се моли тази старица пред иконата, или шепне: „света иконо, помогни ми!”? И дори да намерите такава жена, която да не разбира православното иконопочитание – това пак не е повод да се забраняват иконите. Възможно е и може и в православния свят да се намерят хора, които да се отнасят към иконата като към кумир, но нима в протестантския свят няма хора, които са превърнали Библията в предмет на професионално изучаване, а са забравили Живия Бог? Хората злоупотребяват с езика си – нима трябва да се изтръгне у всички тях? Значи, не бива да изхвърляме иконите, а да разясняваме православното богословие и православните принципи в отношението към свещените изображения.

Протестантите, дори и да признават, че в православното богословие почитането на иконите е достатъчно обосновано, намират последния си аргумент в крайностите на народното благочестие. „Най-просветените християни са си давали сметка, че те се покланят не на самата икона, а на Онзи, Който е изобразен върху нея, но повечето хора от простолюдието не правят такава разлика и са превърнали иконопочитанието в идолопоклонство”[12]. На същото основание тогава може да се забрани и четенето на Библията, особено на Стария Завет. Йеховистите извращават Писанието – нима е нужно да се унищожи Библията? Хорските грешки са повод не за забрани, а за разяснения.

Ще ни кажат: Христос никъде не е заповядал да се рисуват икони. Но нека първо отбележа, че в Евангелието няма и забрана да се рисуват изображения на Спасителя. Апостолският събор в Иерусалим, обсъждайки въпроса кое от израилския религиозен закон трябва да се изпълнява от не-евреина, приел Новия Завет, е оставил в сила само три постановки: „Угодно бе на Светаго Духа и нам да ви не възлагаме вече никакво бреме, освен тия нужни неща: да се въздържате от идолски жертви и от кръв, от удавнина и от блудство, и да не правите на други онова, което не е вам угодно” (Деян. 15:28-29). Предупреждението да не се изобразява Бог не е било потвърдено от апостолите; след като Неизобразимият стана видим и Безтелесният се въплъти, би било странно да се настоява на тази заповед.

Второ, ако дадено действие не е предписано направо в Писанието, това още не значи, че то е греховно. В края на краищата Христос „никъде не е заповядал на апостолите да драснат дори кратка дума, но образът Му е начертан от апостолите и се пази до днес” (преподобни Теодор Студит)[13]. Христос не е заповядал да се напишат Евангелията, но това не е повод те да се отменят като „неевангелски постановления” Освен това никъде в Новия Завет не е казано, че трябва да се чете Евангелието. Когато Христос заповядва „да се изследват Писанията” (вж. Иоан. 5:39) – Той говори за старозаветните книги (новозаветните просто още не са съществували). Никъде Павел не пише „включете посланията ми в състава на Библията”. На какво основание християните са включили апостолските книги и писма в библейския канон и дори са поставили писмата на апостолите над книгите на древните пророци?

Така че протестантите нямат повече основания за новозаветни проучвания (за причисляване към Писанието на книгите от Новия Завет), отколкото православните да почитат иконите. Казвате, че няма заповед да се правят икони на Христос? – Но нали няма заповед и да се закачат табелки с надпис: „Бог е любов”.

Ще кажат: примерите ви са взети от Стария Завет, а ние живеем в Новия – какво ни засягат древните херувими. Първо, не ние взехме Стария Завет, за да говорим за иконите. Протестантите се обърнаха към старозаветните заповеди, за да спорят с нас. В Новия Завет няма нито ред, който да забранява да се изобразява Христос. А протестантите решиха да пришият старозаветните забрани изобщо към всички изображения. Затова и ние се спуснахме в пътешествие по старозаветните страници. Протестантите сами си избраха поле за дискусия – Старозаветните постановления. И загубиха там. Така че сега не се оплаквайте, че полето не е каквото си го мислехте.

А ако пренесем разговора в областта на новозаветните текстове, тук аз сам ще ви подскажа: в Новия Завет има едно място, където думата είκών носи явно негативен оттенък: „Направиха образ (είκόνα) на звяра … И даде му се да вложи дух в зверовия образ (είκόνι)” (Откр. 13:14-15).

Но дори ако отъждествим гръцкото είκών и руското икона, пак текстът ще говори по-скоро в полза на иконопочитанието. Ако и небожествените духовни сили, богоборческите духове, съумяват да предадат силата си на своите образи, нима Бог не е силен да даде частица от Своята благодат на иконите Си?

Освен това, самото споменаване на лъжеиконата в Апокалипсиса е пророчество за това, че християните чак до времето на Антихриста ще си служат с икони. Онзи звяр ще изскочи от бездната, за да съблазни не просто езичниците, „но ако е възможно и избраните”. Как ще може това чудотворно изображение да повлияе на християните, ако у християните няма да има изобщо никакви изображения? Ако в края на времената всички християни ще са баптисти – с никакви изображения, дори и с най-чудотворните, няма да ги съблазниш. Ако силите на злото разчитат на такава уловка, значи сред християните (твърдите, верните докрай християни) ще има и такива, в съзнанието на които ще живее благоговейното почитане на чудотворните икони на Христа.

Представете си, че по време на разкопки са намерили фалшива монета. Може ли само затова да се твърди, че в тази култура изобщо не е имало никакво монетно парично обръщение? По-скоро обратното – щом има фалшива монета, значи са се употребявали и истински пари. Това, че по време на антихриста ще има „образ на звяра”, означава, че иконите ще са привични за християните и този естествен ред на нещата ще се изврати от антихриста. Значи, естественото почитане на иконите ще се запази до края на историята, следователно, православните християни ще съществуват до края на времената.

Ще ни кажат: Христос не бива да се изобразява във възкръсналата Му плът („Къде е онзи художник, който би могъл да изобрази възкръсналия Христос, прославения Христос? Прочетете първа глава от Откровението на Иоан Богослов, и ще видите, че да се изобрази Христос в цялата Му небесна слава е също толкова немислимо, както е немислимо да се изобрази Самият Бог, нетленният, непостижимият. Да се изобрази Христос в неговата земна принизеност е неразумно”[14]). Но нали веднъж Мария Магдалина сметнала възкръсналия Христос за обикновен градинар. А когато Тома сложил пръстите си в раната на Христа, Той едва ли е изглеждал така, както Го е видял Иоан в Откровението. А и апостол Павел пише, че не иска да знае нищо друго, освен „Христа разпнатия”. Христос възкръсна в същата плът, която прие от Мария. Да, тя бе станала по-светоносна. По същия начин и православната икона със златния си фон и липсата на сенки е по-наситена със светлина отколкото една обикновена картина. Христос не сметна за унизително да дойде в плът, защо тогава християните трябва да се срамуват от плътта на своя Бог? Най-голямата слава на Спасителя е в Неговото обично смирение, в принизяването на Твореца заради Неговите творения. И целувайки иконата на Христовата плът, ние целуваме смирението на Сина и любовта на Онзи, Който „толкова възлюби света…”[15].

Ще ни кажат: Бог е дух и трябва да Му се покланяме духовно, защото „Бог не иска служение от човешките ръце”. А православните с какво се молят, заставайки пред иконата? С дух или с очи? Какво значи „духовно поклонение”? Нека протестантите да го опишат и да се опитат да посочат такива негови движения, свойства, прояви, които да са непознати на православните! Смешно е, когато нападайки православното кръстно знамение, протестантите ни разправят, че по време на молитва не е необходимо „служение на човешките ръце”, а при това само още по-активно и неистово използват ръцете в собствените си молитви (и като ги издигат, и като ги размахват, и като жестикулират в молитвите си, в песните и в проповедите). Иконата помага за духовното съсредоточаване по време на молитва най-малкото с това, че тя сякаш блокира потокът от многообразни зрителни усещания, непрекъснато идващи към нас отвън.

Ще ни кажат: нали в Православието има култ към „чудотворните икони” – значи, вие все пак признавате, че тъкмо иконата, тъкмо дъската може да върши чудеса? Използвайки такъв аргумент, протестантите приемат разговорния израз за вероучителна теза. Православното богословие твърди, че Бог Единствен „твори чудеса”. Но Господ не се натрапва с чудото Си на невярващите, а явява делата Си на онези, които се обръщат към Него. Молитвата пред иконата е един от знаците на такова молитвено обръщане на човека към Твореца. Иконата е помогнала на човека да събере и да излее молитвеното си чувство и прошението си пред иконния лик. Прошението е обърнато към Онзи, Който е изобразен на иконата („гледайки образа, с ума си се издигаме към първообраза”). И в отговор на тази молитвена настойчивост Господ извършва чудо, праща Своята благодат, чието обновяващо и предпазващо действие човек усеща в сърцето и в живота си. Но ако пред иконата той е разкрил сърцето си пред Бога, значи ще усети и благодатния извор като изтичащ от онзи скъп Лик, пред Който се е концентрирал в молитвено усилие. Бог извършва чудото Сам, Той и само Той е източникът на благодатната енергия, но тази чудотворяща енергия на Промислителя се проявява чрез едни или други земни реалии и обстоятелства (чрез иконите и светената вода, мощите на светиите и думите на духовника, евангелската страница и знаменията на природата и историята). Откъде идва светлината в стаята? – От прозореца. Прозорецът източник на светлина ли е за стаята? – И да, и не. Прозорецът не произвежда светлината, стъклото не създава светлина, но чрез този прозорец и чрез това стъкло светлината, възникнала зад пределите на стаята, се влива в нея. Иконата (както и Евангелието) е тъкмо този прозорец. Онова, посредством което Господ обръща сърцето на човека към Себе си и чрез което Той ни подава светлината Си, става скъпо на обърнатото сърце и затова благоговейно се почита от него като свързано с чудото, като „чудотворно”.

По-сложен случай – чудотворствата чрез иконата не на Христос, а например на Божията Майка или на светците. Например чудото на Владимирската икона на Божията Майка богословски се описва по следния начин. Гледайки образа на Божията Майка, наречена „Владимирска”, човек моли Богородица да ходатайства пред Сина си за съкровените нужди на сърцето му. Бог, единственият творец на истински чудеса, по молитвеното застъпничество на Своята Майка (да си спомним, че първото чудо на Христос – в Кана Галилейска – е станало по молба на Мария) в отговор на молитвата пред тази икона на Богородица, ни явява Своята милост. Така че в собствения смисъл на думата „чудотворец” е само Бог, а иконата – средство, чрез което Той ни явява делата Си.

Защо тогава хората говорят за „чудесата на иконите”? – Това е обикновено съкращаване на сложните формули в речта и от това разговорно съкращаване не се е гнусил и Самият Господ. Да си припомним как заповядва на Мойсей: „излей от сребро два херувима”. Нима херувимите са могли да бъдат направени от човешки ръце? Не, става дума за изображенията на херувимите. Навярно по-точно би било да се каже „направи изображения на два херувима”, а не просто „два херувима”. Но Господ го е казал, както го е казал. Казал го е така, както и ние говорим. В православен изказ по-правилно би било да се каже само „Владимирската икона на Божията Майка”, а не „Владимирската Божия Майка”. По-коректно е да се каже: „Господ по молитвеното ходатайство на Своята Майка, по Своя Промисъл и по молитвите на руските хора, чрез Владимирската икона на Божията Майка е направил чудо, защитило Москва от разгрома на татарите”. А ние казваме по-кратко: „Владимирската Владичица запази Москва”. Ако някой иска да ни упрекне за подобна употреба на думите, нека заедно с това да скъса и библейската страница за „направата на двата херувима” и да издаде закон, който забранява присъщото на всички езици свойство да се съкращава, да сгъстява фразата, неразривно свързано с човешкия начин на мислене и разбиране.

Ще ни кажат: нали човек може да се моли и без икони! И тук аз наистина ще се съглася: вярно, може. Но забележете само докъде стигна диалогът ни с протестанта. Започна с нападките на протестанта, че православните имат икони. А завършва с молба: „Е добре, молете се както си искате, но поне на нас ни разрешете да се молим без икони: не сме свикнали с тях!”

И православният може да се моли без икони. Една жена заточена по време на гоненията под строг надзор със забраната не само да посещава храма, но и просто да се моли, си е правела кръст от две сламки, преплетени с трева. Това е бил целият й иконостас. При появата на съгледвачи (при нея те често се отбивали) кръста стискала в ръка.

Можем да се молим и без икони. Просто иконата ни помага да се молим. И ни помага не само в началния, „детския” стадий. Колкото повече израства човек в духовния си живот, толкова повече цени каноничната, истинската православна икона. Започвайки с детските шарки и ярко-сантименталния „католически” кич, той се научава да цени творбите на големите византийски и руски иконописци. И да цени не тяхната художественост, а тяхната молитвеност. Ето един парадокс, чието осмисляне излиза извън рамките на тази статия, но който си струва да отбележим: върховете на православната иконопис са били създадени от исихастите – извършителите на безмълвната умна молитва. Хубавата канонична православна икона най-много се цени от монасите, тоест от онези, които умеят да се молят в сърцето си, без никакви външни жестове и думи, онези, които са крайно пестеливи във външния израз на емоциите и крайно строги във вярата – тъкмо те ценят истинската икона, те я и създават.

Протестантите не използват икони в молитвите си. Значи, разсъждението им по този въпрос е неавторитетно: не бива да се съди за онова, което сам не си преживял. Протестантите често (и вярно) казват, че атеистът просто няма необходимия опит от Срещата, за да изказва мнение има ли Бог или не, вярно ли е Евангелието, или не. Със същия аргумент православният може да се обърне към протестантите: липсата ви на опит от молитвено общуване със светиите и с Божията Майка, липсата ви на опит от литургическа православна молитва не е достатъчно условие, за да се обвинят православните в това, че молитвената им практика е измислена.

Да, практиката е критерий за истината. Чудотворствата чрез иконите и по застъпничеството на светиите е факт, многократно и обилно потвърден в цялата църковна история. Чрез тези чудеса хората са се обръщали към евангелската вяра, в тях са се пробуждали покаяние и радост заради Христа-Спасителя. Ако този многовековен опит не се вмества в рамките на баптистките богословски теории – толкова по-лошо за тези теории. А аз сега ще дам само един пример за това, че иконата помага в молитвите: „Да се молим без икони е трудно. Иконата събира в себе си вниманието на молитвата, както увеличителното стъкло събира разсеяните лъчи в едно изгарящо петно”[16]. А какво точно има в иконата и в нейния език, което помага на молитвата, е тема на друг разговор[17].

Иконата съпътства Църквата през цялата й история, а не едва от VІІ Събор. Всички знаят например, че италианските градове Помпей и Херкулан са загинали през 79 година. Дори по протестантските изчисления това е все още времето на апостолската, неизопачена Църква. Не всички апостоли към тази година са били напуснали този свят. И ето че при разкопките в този засипан с пепел град били намерени стенописи с библейски сюжети и изображение на кръста[18]. Находките със следи на християнско присъствие в Херкулан са още по-интересни с това, че, както се знае, апостол Павел (Деян. 28:13) е проповядвал в Путеола, на 10 км от Помпей. От противоположния край на Римската империя – катакомбите на Дура-Европос в Междуречието – от ІІ в. до нас са достигнали други фрески на катакомбните християни (впрочем, с изображения на Дева Мария)[19]. Иконата е навлязла в живота на Църквата някак си естествено, без официални решения и без трактати, доказващи нейните възможности. Знаменитият византолог Андрей Грабар специално отбелязва този поразителен факт: от ІІ до VІ в. с всяко десетилетие се умножава числото на достигналите до нас паметници на раннохристиянското изкуство, а в писмеността практически няма следи от иконопочитание. Понякога се раздават гласове с иконоборско съдържание (у Климент (Стромати 6, 16, 377), Евсевий (Послание до имп. Константин), Епифаний (Панарий 27, 6, 10) и на Елвирския събор). Но няма текстове, обясняващи и предписващи иконопочитанието. „Създава се такова усещане – пише А. Грабар, – че утвърждаването на иконопочитателите не се е нуждаело от адвокати, които биха се заели с обосноваване на изображенията”[20].

В литературата от онова време се споменава за иконопочитанието (у блажени Августин, св. Григорий Нисийски и др.). И едва когато императорската власт превръща иконоборството в своя политика, църковният разум дава систематично обяснение на иконопочитанието. Тъкмо VІІ Събор обяснява иконопочитанието, а не го въвежда в практиката. И той не просто „заповяда посредством специален канон да се покланяме на иконите, без подходящо обяснение защо е нужно това”, както се струва на баптистките агитатори[21]. Тъкмо съборът обясни и обоснова иконопочитанието, при това не в контекста на обреда, а свързвайки осмислянето на иконата със самата същност на християнството като възвестяване на Словото, станало плът.

И тъй, православните не просто „се покланят на иконите”, забравяйки библейската заповед. Ние напълно осъзнаваме действията си. Отново и отново църковното богословие напомня и на самите православни, и на нашите критици за православните принципи на иконопочитанието. Само с невежество може да се обясни твърдението на баптиста П. И. Рогозин, че „утвърждавайки иконопочитанието с канон, църквата повече не се занимава с този въпрос нито в църковните определения, нито в богословието, и затова връщането към истината е трудно и нежелателно за църквата”[22]. Рогозин е живял вън от Съветския Съюз и ако у него е имало макар и някакво уважение към критикувания от него предмет (тоест Православната Църква), без усилие би могъл да намери книгите на о. Сергий Булгаков, о. Павел Флоренски, Е. Трубецкой, Л. Успенски, А. Грабар, В. Лоски – автори на най-известните книги на нашия век, посветени на богословието на иконата. Рогозин пише, че всяка полемика по този въпрос е „и тежка , и рискована, и неизгодна”. Вярно. Но тя се оказва тежка и рискована за протестанта, а не за богословски образования православен.

По-непредубеденият и по-образованият от Рогозин протестант при запознаването си с православното богословие на иконата по-скоро би повторил думите на блажени Августин, който в „Една изповед” описва така преживяванията си в момента, когато разбрал, че нападките му към Църквата са неоснователни: „Изчервих се от срам и се зарадвах, че толкова години лаях не срещу Православната Църква, а срещу измислиците на плътското въображение. Бях дързък нечестивец: трябваше да питам и да се уча, а аз обвинявах и утвърждавах… Още не знаех дали Твоята Църква учи на истина, но вече виждах, че тя не учи на онова, заради което я обсипвах с тежки обвинения”.

В заключение на разговора за иконата искам да изкажа едно свое предположение, адресирано по-скоро до православните, отколкото до протестантите. Струва ми се, че протестантите няма да попаднат под анатемата на VІІ Вселенски събор.

Да, те не почитат изображенията и формално към тях може да се отнесе забраната на Събора: „Вярвайки в Единия Бог, възпяван в Светата Троица, ние с любов приемаме честните икони. За които постъпват иначе, анатема!”[23]. Но работата е там, че за Събора това не е бил обреден спор. Аргументацията на онези иконоборци е била „христологична”. Тяхната теория е предполагала, че човешката природа на Христос дотолкова се е разтворила в Божествената Му природа, че вече е било невъзможно да се изобразява Христос. Иконоборците разпитвали иконопочитателите: „На какво се кланяте?”. На Божеството Христос ли? Но то е неизобразимо и значи вашите картинки не достигат целта си. Или вие се кланяте на човешката Му природа, но тогава вие се покланяте на нещо, което не е Бог и, първо, сте езичници и второ, несторианци, разделящи Христа на две части[24].

А православните отвръщали: не се покланяме нито на единия, нито на другия. Ние се покланяме на Единосъщната Богочовешка Христова Личност. В молитвите си се обръщаме не към „какво”, а към „Кого”, към Личността, към Живия и Личния Бог, а не към безличната природа. И в оная степен, в която иконата ни помага да се обръщаме към Личността на Богочовека, ние я и приемаме. Кое е общото между портрета и човека? Това, че като срещнем самия човек и като погледнем портрета му, казваме едно и също име: „Това е Петър”. Иконата като образ е единна с Първообраза в името, в именуването на Личността на Онзи, Който е изобразен върху нея[25]. Затова, впрочем, върху каноничната православна икона непременно трябва да има надпис – името на изобразения. И тъй, иконата съществува за молитвата и то молитва, която човек отправя към Бога и в която иконата осъществява духовното си предназначение.

Споровете около иконата са засягали самите дълбини на християнското богомислие, те засягат въпроса за съединяването на божественото и човешкото начало в Христос. Съборът показва, че аргументацията на иконоборците води до лъжлива представа за Христос, до ерес – и затова ги осъжда. Дотогава, докогато въпросът за иконопочитанието не е бил по най-тесен начин свързан с въпроса за въплъщението на Бога в Христос, Църквата е допускала различно отношение към иконите. Тя не е забранявала да се използва образът за проповед и молитва от хора, получавали от това духовна полза, и пак тя не е принуждавала на това онези християни, които са се страхували, че езическите предразсъдъци на народа все още са прекалено силни, за да може безопасно да се предлагат художествени изображения на свещени събития.

Днес протестантите по принцип напълно се придържат към православното учение за Христос и за Светата Троица (те наистина сами не си дават сметка за това, защото малко се интересуват от възвишеното богословие и историята на догматичното развитие на Църквата). Затова нашият спор за иконите става „по-безопасен” – това е спор за разбирането на едни или други текстове от Писанието (неизбежният спор, който винаги присъства в християнското богословие) и за обреда. Ние не анатемосваме св. Епифаний Кипърски, който през ІV столетие, три века преди VІІ Събор отхвърли иконопочитанието, понеже разбираме, че това е била негова лична позиция по въпроса, който тогава се е приемал само като въпрос за образа на благочестието (във фундаменталното богословие св. Епифаний е бил безспорно православен). Може би по същия начин си струва да се отнасяме и към пламенно-невежото „иконоборство” на съвременните баптисти. Може би към тях трябва да приложим думите на блажени Августин: „В най-главното – да има единство, във второстепенното – разнообразие и във всичко – любов”.

Не въпросът за иконата ни разделя. А въпросът за Евхаристията. А това не е обреден въпрос. Това е въпрос за Тайнството: не за символите и образите на Христос, а за срещата със Самия Него.

* * *

Гореизложените разсъждения са ясни за хора с вече изграден вкус към библейските изследвания. Ще са ясни и за протестантите. Но има още огромен кръг от хора, които някак отстрани се вглеждат и в Православието, и в протестантството. Те вече са чували от някой познат, който е в секта, всяващия разногласие протестантски аргумент, че „Бога никой никога не е видял”, но това само е намалило симпатията им към Православието и не е увеличило интереса нито към протестантството, нито към Библията.

За тях бих предложил по-специално изложение с извънбиблейска (извънбиблейска не означава антибиблейска) аргументация.

Протестантската теза, наблягаща на буквалното изпълнение на заповедта „не прави никакво изображение”, е много по-силна, отколкото смятат самите протестанти. Това е онзи случай, когато за да досадят на съседа си, изгарят собствения си дом заедно с целия град. Нали буквалното тълкуване на тази заповед унищожава напълно и човешката мисъл, и целия културен свят. Човекът живее в света на „иконите”, в света на образите. Ние виждаме само „вещите-за-нас” и нямаме достъп до света на „вещите-в-самите себе си”. Опознаваме света чрез изричане на имена и всяко познание е създаване на някакъв образ, представа за един или друг процес, феномен или събитие. Ние живеем в света на образите, в света на отраженията, на огледалата, навсякъде наслагани от нашата култура. Словото е представата за някой предмет (по-точно, „словото не е образ на предмета, а образ на образа”[26], тоест образът, който се ражда от нашите представи за някой предмет и който е призван да предава тази представа). Аз виждам друг човек – и фактически имам работа с онзи образ на този човек, който е в моето око, в ума ми и в сърцето ми (а когато чувам името му – образът, който съм си изградил и съм запомнил, изниква в съзнанието ми). Практически всеки човек (освен ненормалния) се вълнува каква представа ще си изградят за него околните и дори човек, който не е чел книжките на Карнеги, се стреми да си създаде положителен образ.

Писателят създава образите на героите си. И щом трябва буквално да разбираме заповедта „не си прави никакво изображение”, очевидно „образът на Евгений Онегин” трябва да се разруши. Живопис се създава не само с бои. Има музикална живопис и живопис на словото. Владимир Набоков в Берлин през 1927 г. пише стихотворение, в което с няколко заключителни думи е нахвърлян именно живописен образ:

 

Такива нощи има – легна
и одърът ми тръгва към Русия
и всеки път ме водят към дола
в дола ме водят, за да ме убият.
Събуждам се и в тъмното, от стола,
където са часовника, кибрита
на циферблата пламналото дуло
пронизващо ме гледа във очите.

В очакване на изстрел пръв
не мога поглед да отместя
от мътния изгарящ кръг.
Докосва вцепененото съзнание
часовниковото “тик-так”
благополучното изгнание
над мен покрова хвърля пак.
Сърце, аз зная, ти копнееш
да бъде всичко ей така:
Русия, нощ, звезди, разстрела,
потънал в люляци – долът…*

Разбира се, че и Библията е икона. Тя предава образа на Твореца не с цветове, а с думи. Всяка проповед предлага някакъв образ на Бога, някаква представа за Бога, за да може човек да обърне сърдечния си взор към Самия Създател. Но същото прави и иконата. Не случайно преподобни Йоан Дамаскин, обосновавайки почитането на иконите, напомня за почитането на свещените книги: „Да се покланяме, почитайки книгите, благодарение на които слушаме Неговото слово”[27]. Нещо повече, скинията на Стария Завет е иконата на Новия Завет – „образ на сегашното време” (Евр. 9:9), „сянка на бъдещите блага” (Евр. 10:1). Събитията на Свещената история са иконични.

А пръв иконописец е Самият Бог. Синът Му е „Образ на Неговата ипостас” (Евр. 1:3). Бог е създал човека като Свой образ в света (в гръцкия текст – като икона). Тайната на иконата се разкрива от такъв литургически обред като каденето: в храма свещеникът при каденето се покланя и прекадява и хората, и иконите. Това са два типа образи. У човека образът Божий са личността, разумът, способността за творчество и за свобода. Почитайки Бога в друг образ, аз почитам неговата свобода и богосиновното достойнство, онези Дарове, които Господ е дал на моя брат. Мога да не виждам тези дарове, мога с осъждане или с презрение, със студено равнодушие да се отнасям – на емоционално равнище – към този човек. Но догматът напомня на разума ми: в този човек, във всеки човек има не по-малко дълбочина и тайна, отколкото в самия тебе. Почитай не неговите дела в света, а почитай Божието дело в него – образът, подарен му от Бога. Или ако аз се поклоня на човека при среща, също ли извършвам езически обред?

Нека отново да си спомним казаното от Седмия Събор за иконата: има поклонение като всецяло служение и то е предназначено само за Бога, и има поклонение в знак на почит – то е спрямо образа. Иначе втората заповед на Мойсей ще влезе в пряко противоречие с петата: „почитай баща си и майка си”. И в четвъртата заповед: „почитай съботния ден”. И тъй, всичко, което я излязло от ръцете на Бога и всичко, което ни напомня за Него, е достойно за благодарност и почитане.

Може ли, гледайки звездите, да славим Твореца? Възможно ли е, гледайки земното, с ума си да възпяваме Небесното? В същия Набоков има един стих, който православният може да каже на протестанта: „Позволь мне жить, искать Творца в творенье” („Позволи ми да живея, да търся Твореца в творението” („Към Родината”). И природата може да бъде посредник в религиозното оформяне на човека, когато с красотата и величието си изтръгва от сърцето му молитва към Създателя.

И ако човек си създава паметни знаци, образи, за да може по-често да насочва съзнанието си към Твореца, къде е тук езичеството? Иконата, както и светът, както и Писанието, са творения, говорещи за Твореца. Само на невярващия иконата на Рубльов говори за Рубльов; на вярващия тя говори преди всичко за Христос: „тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят небесния ваш Отец” (Мат. 5:16). Ето: виждат вашите дела, а прославят не вас, а Отца. Така че всяко добро дело на християнина също е икона, явяваща и прославяща Бога.

И Евангелието е човешко произведение, явило ни образа на Христа, но нарисуван не с бои, а с думи. Ще държи ли протестантът Евангелието на неподходящо място? Ще завива ли със страници от Библията сандвичи, и самата Библия ще използва ли като подставка за някакви домашни нужди? И ще осъди ли желанието на човека, който, прочитайки Евангелието, от сърдечна радост и благодарност вземе, та целуне скъпата страница? Защо тези чувства да не могат да се проявят пред лика на Христос, изписан по друг начин? Или критиците на Православието сериозно смятат, че ние се покланяме на дървото и боите? И чакаме помощ не от Христа, а от дъската?

В заключение ще дам житейско сравнение. Мъж, живял доста дълго време извън дома си, взема снимка на жена си и я целува. Има ли право жена му да го подозира в нечиста страст към фотохартията и в изневяра и да дава заявление за развод заради жеста на мъжа си? Защо да смятаме Бога по-глупав от ревнивата жена? Наистина ли протестантите сериозно вярват, че Христос ще се разгневи на онзи, който с любов и с молитва се е докоснал до разпятието Му.

Не бива да натрапваме на другите своя образ на благочестие, но и да подозираме у тях лошото, без да се опитаме да разберем мотивите за техните действия, е чисто фарисейство. Може да си християнин и да живееш според Евангелието без да притежаваш живописни изображения (православните, молейки се в лагерните бараки, където не е имало икони на Христос, не са престанали да бъдат православни). Но с главната заповед на Евангелието – заповедта да обичаме – трудно се съвместява практиката да се обвиняват другите християни в езичество, само защото те по друг начин изразяват благоговението си пред Единия Господ.

Из „Към протестантите за Православието“, стр. 65 – 90


[1] По това Православието доста съществено се отличава от католическата църква, която просто е изхвърлила заповедта „не си прави кумир „от катехизи­са си и за да запази числото 10 в Мойсеевата заповед, разделя десетата заповед на две, правейки от нея две отделни заповеди (вж. например: „Прий- ди Исусе. Малый катехизис“. – Pallottinum-Warszawa, 1989, сс. 131-135).

[2] Руската секта „скритници“, от съображения за благочестие отказваща се от документи, в това отношение е по-последователна от протестантите.

[3] Друго нещо е, когато отричайки православната икона, протестантите за­почнаха да изобразяват Спасителя в комикси.

[4] За да се разбере конкретният буквален смисъл на отговора на Христос, трябва да се имат предвид две обстоятелства. Първото: според правилата на най-старата „политикономия“, собственик на всички налични пари в държа вата е производителят на монети – господарят. В знак на това, че нему при­надлежи монополът вьрху всички пари, той е слагал вьрху монетите своя печат, своето изображение. Управлението на монетната си собственост като че само временно поверява на поданиците си. Второто: в Палестина са били в обръщение два вида монети. Естествено, била е в обръщение общодържав­ната римска монета. Но тъй като върху тази монета е имало изображение на езическите богове и на императора (който също се почитал като божество), било е невъзможно тези монети да се внасят в Иерусалимския храм. Юдеите успели да получат от римските власти разрешение за собствени монети без лика на императора, но при условие те да не се изнасят извън пределите на храма. Затова в храмовия двор имало менячи, които обменяли светските мо­нети от езически произход срещу „чистите“ пари на храма. Ето защо въпросът на Христос е бил пределно ясен: за какви пари става ду­ма? Чий е образът върху тях? Ако е на кесаря – това означава, че тези пари без друго са негова собственост. Богу те не са необходими. В храма не бива да се внасят. Значи – спокойно отдайте кесаревою кесарю.

[5] Според православното разбиране при среща хората трябва да се покла­нят един на друг, именно защото те също са свети икони. Всеки е носител на образа Божи, тоест – жива икона. „Това, че човекът е сътворен по Божи образ и подобие показва, че създаването на изображенията в известен смисъл е божествено дело.“ (прел. Феодор Студит. Третье опровержение иконо­борцев // Символ. № 18 – Париж 1987, с. 318).

[6] За това, че името на Ангела означва не природата, а служението, вж. Ориген. Против Цельса. V, 4: св. Иларий Пиктавийский. О Троице. V, 22; бл. Ав­густин. 1 Проповедь на Пс. 103, 15.

[7] Вж. Малков П. Небо и земля: ангел и человек в Священном Писании. // Альфа и Омега. № 4 (11), 1996, сс. 30-33.

[8] Преп. Иоанн Дамаскин. Третье защитительное слово об иконах. // Символ. № 18.-Париж, 1987, с. 235.

[9] Цит. по архиеп. Василий (Кривошеин). Указ. соч., сс. 245-246.

[10] „Медният змей“ е бил окачен срещу уязвяващите змии не като образ на пострадалия за нас, а като образ на противния, и спасява онези, които го гледат – не според вярата в това, че той живее, а защото поваленият е умърт­вен. И какъв подобаващ надпис да сложим от нас на гроба му? „Де ти е, смърте, жилото? Де ти е, аде, победата?“ (св. Григорий Богослов; цит. по: преп. Феодор Студит. Второе опровержение иконоборцев // Символ. № 18. – Париж, 1987, с. 288).

[11] И когато след време, в периода на религиозен упадък (появили се самаря- ните), евреите започнали да се кланят на змея като на божество и когато той се сдобил с име – Нехущан, едва тогава го унищожили (4 Цар. 18:4).

[12] Сомов. К. В. История христианства. – Μ., 1990, с. 154.

[13] Преп. Феодор Студит. Первое опровержение иконоборцев. // Символ. № 18.-Париж, 1987, с. 261.

[14] Рогозин П. И. Указ. соч., с. 23.

[15] И съвсем нелепо изглежда Рогозин, когато от думите на απ. Павел „Ако и да знаехме Христа по плът, сега вече Го не знаем“ се опитва да извлече аргу­мент срещу иконописването. Работата е там, че цялата фраза на ап. Павел звучи така: „Затова отсега ние не познаваме никого по плът; ако и да бяхме познали Христа по плът, сега вече не познаваме.“ (2 Кор. 5:16). Ако Рогозин в тези думи на Апостола вижда аргумент в полза на това, че човешкото тяло на Христа вече не бива да се изобразява, нека тогава да забрани на всички християни да правят каквито и да е изображения на кой да е християнин. И ако Рогозин разбира думите на Апостола, че християнинът „никого не позна­ва по плът“, като невъзможност да вижда външните черти на когото и да било – тогава как разпознава познатите му лица?

[16] Фудель С. И. У стен Церкви. // Надежда. Христианское чтение. Вып. 2. – Франкфурт, 1979, с. 219.

[17] За това виж главата „Икона и иноки“ в моята книга „Традиция, Догмат, Об­ряд. Апологетические очерки.“ – М., 1995.

[18] Вж. Козаржевский А. Ч. Источниковедческие проблемы раннехристи­анской литературы. – М., 1985, глава „Новы Завет в свете археологических открытий“.

[19] Вж. Успенский Л. А. Богословие иконы Православной Церкви. – Париж, 1989.

[20] Grabar A. L’iconoclasme byzantin. – Paris, 1984, p. 20.

[21] Рогозин П. И. Указ. соч., с.21.

[22] Пак там, с. 22.

[23] Деяния Вселенских Соборов, изданные в русском переводе при Казанс­кой Духовной Академии. Т. 7 – Казань, 1891, с. 239.

[24] Ще отбележа, че днешните иконоборци са много далеч от богословската, дълбочина и точната аргументация на иконоборците от древна Византия.

[25] За това виж в трудовете на преп. Теодор Студит в защита на иконите.

[26] Потебня А. А. Мысль и язык. // Потебня А. А. Эстетика и поэтика. – Μ. 1976, с. 147.

* Превод: Пламен Сивов.

[27] Преп. Йоан Дамаскин. Третье защитительное слово об иконах, с. 230.

3 Comments on Иконата в Библията

  1. Митко // 18/03/2017 в 19:30 //

    Ха , спомени, братко малко и за теиезичната догма и за смисълът да се проповядва на мирени чрез език който те не говорят? Еле пък да имат библии в домовете си. Бая сте се изпротестанчили и вии, православните ама не си признавате.

  2. Такава догма, братко, никога не е имало. Имало е такова мнение на някои членове на Църквата, които реално са осъдени чрез благославянето на богослужебните книги на славянски език, дело на св. Кирил.

  3. Чавдар Малчев // 21/07/2019 в 14:17 //

    Не съм съгласен с братя християни да се месим в начина на Богослужение на друга църква. Тази статия защитава една традиция, за която сега търсим смисъл в Библията, а не когато е създавана. Братко, от кого и от какво зашитаваш Православните традиции ? Не е ли Бог в контрол на всичко ?
    С много любов от мен, привлечен и избран от Бог, повярвал и израстнал от 1999 в средата и вероизповеданието на Баптиската ерес.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: