За православното богословие

292072_276626265692234_100000345874164_903847_1216659227_nАвтор: отец Георги Флоровски (1893-1979)

Основен отличителен признак на светоотеческото богословие е неговата „екзистенциалност“; Св. Отци богословствали по изра­за на св. Григорий Богослов „по апостолски“, а не „по аристоте­левски“ (,αλιευτικώς ούκ άριστοτελικώς; Слово XXIII, 12). Тяхното учение е „послание“, киригма. Тяхното богословие продължавало да бъде „киригматично богословие“ дори когато то било логиче­ски подредено и се потвърждавало от разсъдъчни аргументи. То се обръщало в крайна сметка именно към вярата, към духовното разбиране. Достатъчно е да се назоват в тази връзка св. Атанасий, св. Григорий Богослов, св. Максим Изповедник. Тяхното бого­словие е свидетелство. Извън живота в Христа богословието не носи в себе си никаква убедителност и ако се отдели от живота на вярата, то лесно може да се изроди в празна диалектика, в суетно многословие, нямащо никакво духовно значение. Светоотеческо­то богословие винаги се коренило върху решителната точност, определеност на вярата. То не е самодостатъчна „наука“, която може да бъде изложена с помощта на аргументи, т.е. по аристоте­левски, без предварително духовно да отдаде себе си на нея. Това богословие може само „да се проповядва“ или „провъзгласява“, но по никакъв начин просто „да се преподава“ по школски; да се проповядва от амвона, да се провъзгласява също и в словата на молитвите, и в свещенодействията и, разбира се, да се проявява в целия строй на християнския живот. Такъв тип богословие е не­отделимо от молитвения живот и изграждането на добродетелите. „Върхът на чистотата е начало на богословието“, казва св. Йоан Лествичник (Лествица, 30). Но, от друга страна, богословието е винаги, така да се каже, не повече от „пропедевтика“, доколкото неговата крайна цел и задача са свидетелство в слово и в дело за тайната на Живия Бог. „Богословието“ не е самоцел; то винаги е само път. То представлява само един вид „разсъдъчно очерта­ние“ на откровената истина, умствено свидетелство за нея. Само действието на вярата изпълва това очертание с живо съдържание. Въпреки това „очертанието“ все още е необходимо. Християн­ските формули в действителност са изпълнени със смисъл само за вярващите, за тези, които, срещнали вече Живия Христос, Го признават за Бог Спасител, за тези, които живеят с вяра в Него, в Неговото Тяло – Църквата. В този смисъл богословието никога не е самообясняваща се наука. То постоянно изисква видение на вярата. „Което сме видели и чули, ви възвестяваме“ (1 Йн. 1:3, бел. пр.). Извън това „възвестяване“ богословските формулировки ня­мат значение. Затова тези формулировки никога и не бива да се отделят от духовния си контекст. Да се отделят едни или други догматически или доктринални положения, да се извадят изцяло от перспектива, която единствена само ги изпълва със смисъл и съдържание, означава напълно да се заблуждаваш. Да се оперира с „цитати“ от Отците и даже от Свещеното писание извън общото здание на вярата е опасен навик, тъй като в него единствено те истински живеят. „Да се следват Отците“ не означава просто да се цитират техните изрази. Това значи да се придобие техният ум, тяхното „мъдрование“ (φρόνημα). Православната църква твър­ди, че тя е запазила това „мъдрование“ и че тя богословства ad mentem patrum (с ума на Отците, бел. пр.).

Из „Богословие и словесност“, с. 249-250. Заглавието е на редакцията

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: