За Църквата, Критския събор и заблудите около него

Автор: Атанас Ваташки

 

За Църквата, Критския събор и заблудите около него

Вече изминаха около десет дни след Великия и Свят Събор в Крит. Неговата идея беше да бъде всеправославен, но за съжаление не целият православен свят се събра. Четири от четиринайсет Поместни църкви отсъстваха и това стана причина да не е възможно да говорим за събор, на който са присъствали всички църкви. Все пак Съборът се състоя, въпреки усилената (и в много отношения лъжлива) пропаганда срещу него. Очернянето на Събора беше активна задача на мнозина от т. нар. зилоти. Последното понятие би трябвало да се свързва с праведната ревност за вярата, но на практика е неразумна ревност , както казва апостол Павел. Тези хора се опитаха да спекулират с изказвания на светци  и да използват термини плашилища като „икуменизъм“ (т.е. искайки да покажат, че Съборът ще направи компромис с инославните) , „папизъм“ (че Съборът ще легитимира папата или част от учението на Римската църква), „масонство“ (свързвайки масонството с Вселенската патриаршия), „антихрист“ (че Съборът ще действа според неговата воля), които за мнозина предизвикват еднозначни реакции на отвращение. В крайна сметка не се случи така, както някои очакваха и римокатолицизмът и Православието не се обединиха, а антихристът не дойде.

След като тези доста апокалиптични събития не се състояха е време за равносметка и анализи. Не е възможно като православни да останем равнодушни към едно събитие от такъв характер, затова ще се опитам да представя един поглед към събора и някои въпроси и заблуди около него.

1. Документите на Събора не може да се редактират – заблуда първа

Една от натрапваните ни заблуди беше, че документите на събора не можело да се редактират и то въпреки, че правилникът го позволява. Според В. Дърева де факто не е възможна редакция на текстовете: „От участниците в събора се изисква: да се регистрират, да мълчат и да одобряват. Изказванията са невъзможни; редактирането на текстове – изключено; съгласието с Фенер – задължително; братското единомислие е опорочено; равноправността на сестрите-църкви е подменена с диктат“. Според митр. Гавриил макар че де юре е възможно да има промени на Събора, де факто това е толкова трудно, че е невъзможно[1], а според монасите от Зографския манастир в предсъборните документи било невъзможно да се внасят промени, а можело само да се отхвърли цялостно даден документ[2]. По същия начин, в решението на Св. Синод да не участва на Събора като един от аргументите е посочено: „3) невъзможността, според вече приетия регламент за провеждането на Великия и Свят Събор на Православната църква, да бъдат редактирани текстове в хода на работата на Събора“. Независимо дали изброените позиции говорят за невъзможност де юре или за невъзможност де факто, историята ги опроверга. Твърдението за непроменяемост на текстовете беше едно от неверните твърдения, с което ни заливаха. Според Правилника за работата на Събора (подписан между другото от патриарх Неофит), който беше качен в интернет месеци преди самия Събор, промени в текстовете са възможни. Член 11 от документа касае точно този въпрос и дори е озаглавен „Промени в текстовете“. Според члена начинът, по който това става, е с единодушие на всички Църкви. Това гарантираше, че гласът на всички тях ще бъде чут и никоя Поместна църква няма да бъде пренебрегната. Според митр. Гавриил точно този регламент, изискващ консенсус, води до невъзможност за извършването на промени, но действителността показа, че промени бяха извършени. Променен беше най-оспорвания документ „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“, както и документът „Мисията на Православната църква в съвременния свят”.Също така, по свидетелство на синодалния сайт (което в случая значи много), са били редактирани още три документа: „Православната диаспора”, „Автономията и начинът за нейното провъзгласяване” и „Важността на поста и неговото спазване днес”. Тоест имаме информация за редакция на поне 5 от общо 6 документа. Всъщност всеки може да сравни текстовете на предсъборните документи, налични с превод на български в интернет, с окончателните, непреведени все още на български, налични в сайта, посветен на Събора в Крит. Сега, когато истината излезе наяве, е редно да чуем едно извинение от тези, които говореха неверни неща. Обаче дори и това да стане, времето не може да се върне  назад, така че БПЦ да се яви на Събора, несъобразявайки се с погрешни мотиви като обсъждания.

2. Светите отци са против този събор, който е събор на антихриста– заблуда втора

Това е една от най-упорито повтаряните лъжи. „Свети отци“ е едно доста често използвано (на което разчитат повтарящите тази лъжа) и доста широко понятие, обхващащо 20 века църковна история. За това е нужно да направим един кратък анализ:

(1) Налице е изключително некоректно използване на фразата „светите отци казват така…“ от опитващите се да сатанизират Критския Събор, които използват тази свята фраза, изразяваща Преданието на Църквата, и по този начин да придадат авторитет на собствените си погрешни твърдения. Свети отци всъщност твърдят много неща, които понякога са различни едно от друго. Когато обаче използваме фразата „светите отци казват…“ ние всъщност имаме нещо по-различно предвид: че, поне като цяло, има някакво единомислие сред светите отци по даден въпрос. Точно по този начин ни манипулират сатанизаторите на Събора, намеквайки, че има светоотеческа позиция по въпроса, каквато всъщност няма.

(2) Също така, не може да не попитам, за кои свети отци става дума? Сред някои от отците, ползващи се с най-голям авторитет в православния свят са светите Атанасий Александрийски, Йоан Златоуст, Василий Велики, Григорий Нисийски, Григорий Богослов, Ефрем Сириец, Кирил Александрийски, Максим Изповедник, Йоан Дамаскин, Симеон Нови, Григорий Палама… На кого от тези свети отци се позовават критиците на Събора? На никого от тях, защото споменатите не обсъждат подобни въпроси. На кого тогава се позовават?

(3) Налице е и друга  манипулация. Светите отци като термин най-общо казано значи хора, които са учители на православната вяра. Понякога така се наричат участниците във Вселенските събори, станали изразители на истинската вяра, а в други случаи така се назовават някои конкретни светии. Обаче не всички светци са свети отци. Всеки християнин, който завърши в Бога земния си живот, е светец (или светия). Разбира се, това не противоречи на практиката да се канонизират определени хора за светии, защото канонизацията е акт, който се отнася само към онези, които Църквата е сигурна, че са се осветили. Св. Атанасий Велики е свети отец на Църквата. Св. мъч. Георги Софийски е светец. Всеки свети отец е светец, но не всеки светец е свети отец. Казахме, че светите отци са учители на вярата. Те са всепризнати в православния свят учители на вярата, на истинната вяра. Твърдящи, че Критския Събор е антихристов събор обаче не се позовават на светите отци, а на 4-5  светии (най-вече светци от Руската Църква), просияли през втората половина на 19-ти или 20-ти век. Един от видните български критици на събора е йеромонах Висарион Зографски. Той например се позовава на св. Кукша Одески (1875-1964), св. Лаврентий Черниговски (+ 1950), св. Теофан Затворник (+1894), св. Анатолий Оптински (+ 1922), св. Юстин Попович (+ 1979) и св. Козма Фламиатски (+1852)[3]. Особено интересно е, че, прочитайки цитираните от тях текстове се вижда, че са налице два сериозни проблема с повечето от тях. От една страна (а) всъщност само трима от гореизброените светци говорят въобще за някакъв събор, а останалите трима говорят за последните времена изобщо; от друга страна (б) при двама от тримата отци, които говорят за някакъв събор, в текстовете им не се съдържат достатъчно податки, които да ги свържат с, вече отминалия, Събор в Крит (изключение е може би само текстът от св. Юстин). Някои от цитираните мисли са твърде дълги, за да ги привеждаме в текста, но може накратко да ги обясним.

В първата група текстове (а) попадат тези от св. Лаврентий, св. Анатолий и св. Теофан. Текстът от св. Лаврентий гласи: „Идва време, когато и недействащите храмове ще бъдат ремонтирани, и отвътре, и отвън. Куполите на църкви и камбанарии ще се позлатяват. А когато завършат това, ще се възцари антихристът… Всички храмове ще бъдат в най-голямо благолепие, но в тези храмове не трябва да се ходи.“. В посочения текст обаче е видно, че не пише нищо за никакъв събор и всеки опит за подобна връзка би представлявал насилие над текста. Друг цитиран текст, от св. Анатолий, говори за времето на антихриста, когато ще има силно разпространение на ересите и изопачаване на учението на Църквата. Еретиците дори щели да вземат властта в Църквата и ще започнат гонения срещу „истинските пастири“ и всички раби Божии. Следват увещания към смелост и твърдост в изповядването на вярата в Бога. Текстът от св. Теофан Затворник също говори за някакъв разцвет на ересите в последните времена. Според този текст ще има хора, които пазят истинската вяра, такава каквато се пази от Православната Църква, но немалка част от тези „православни“ ще са такива само по име. Общия проблем на последните два текста, а въобще и на трите споменати до момента е, че нищо не пише за никакъв събор, а свързването на тези текстове с Критския събор, е плод на една развита фантазия!

Във втората група (б) текстове попадат тези на св. Кукша, св. Юстин и св. Козма. Цитатът от св. Козма твърди, че училището в Халки (а йером. Висарион ни напомня, че патр. Вартоломей е завършил там) има за цел да разврати всички Източни йерарси, „така че един ден да бъде узаконено посредством Вселенски събор унищожаването на Православието и въвеждането вместо него на лутеро-калвинистката ерес.“. Йеромонах Висарион определя горния текст като пророчество, но той не прилича на такова, тъй като текстът не казва какво ще се случи в бъдеще, нито се позовава на специално от Бога откровение, а анализира каква е целта зад замисъла с Халки. Въобще да не говорим, че изразът „унищожаването на Православието“ в комбинация с твърдение за заместването му с протестантизма, е меко казано нецърковен и противоречащ на думите от Писанието, че Църквата е стълб и крепило на истината (вж. 1 Тим 3: 15) и че портите на ада няма да й надделеят (вж. Мат.16:18).

Цитатът от св. Кукша Одески гласи: „Скоро ще има вселенски Събор под названието „свети”. Това обаче ще е така нареченият осми вселенски събор, който ще бъде сборище на безбожници. На него всички вери ще се съединят в една. После ще премахнат постите, монашеството, ще разрешат на монасите и епископите да се женят, а на свещениците – да встъпват във втори брак. Но тези нововъведения не бива да се приемат. Новостилният календар ще бъде въведен в цялата Вселенска църква. Бъдете бдителни! Старайте се да посещавате Божиите храмове, докато са още наши. Скоро там няма да бъде добре да се отива, защото всичко ще бъде променено. Само избраните ще видят това. Хората тогава ще бъдат заставяни да ходят на църква, но ние в никакъв случай не бива да отиваме там. Моля ви, стойте в Православната вяра до края на дните си и се спасявайте!“.

Струваше си да цитира цялата мисъл на светията, защото това е може би най-често привеждания цитат от светец, в подкрепа на разглежданата теза. От текста е видно, че: Св. Кукша определено говори за някакъв бъдещ т. нар. осми „вселенски“ събор, който по дух няма да е такъв. Видно е обаче, че не става дума просто за всеправославен събор, а за някакъв пан-религиозен събор, на който ще стане обединение на религиите. Съборът в Крит не е междурелигиозен, а Събор на Православните Църкви, следователно няма отношение към предсказанието на св. Кукша. Освен това Съборът вече приключи, без да има съединение на различните вери в една. Това „предсказание“ също така предизвиква православната ми съвест, защото говорейки за това междуверско единение, мисълта на св. Кукша предполага сериозно отстъпление на Църквата от истината (същият проблем го има и при св. Козма).

Единственият от горецитираните автори, който изглежда говори за предстоящия Събор, е св. Юстин Попович[4] (+1979). Това е обяснимо, предвид, че времето на св. Юстин е време на подготовка на Събора.  Все пак бих искал да отбележа, че прочитането на целия му текст[5] (а йером. Висарион ни дава само кратка извадка от него) ни дава една по-различна перспектива, от използваната от противниците на Събора. В едно свое писмо до архиерейския събор на Сръбската Православна Църква от 1977 г., той говори за някои опасности, свързани с готвения Вселенски събор. Св. Юстин е против подготовката на Събора набързо, което според него, изглежда, е свързано с някакви нечисти цели[6]. Темите за Събора той счита за изкуствени, неподхождащи на един Вселенски Събор, какъвто обаче Критският Събор няма претенции, че е. Друго, което го притеснява е, че някои Поместни църкви в момента (по негово време) са под властта на безбожнически режими (т. е. комунистическите такива) и светецът изразява съмнение, че на Събора те ще могат свободно да изразят позицията си[7]. Притеснява го, пак по същите причини, че на Събора няма да могат да вземат участие съвременни нему мъченици на вярата. Тези притеснения на св. Юстин вече не са така актуални, доколкото Руската, Сръбската, Полската, Българската, Албанската, Грузинската и Чехо-Словашката църкви вече не са под робството на комунизма. Всъщност св. Юстин не отрича нуждата от свикването на нов Вселенски събор (за ужас на зилотите). Така, той смята, че темата за православната диаспора е тема, която заслужава да се разгледа на бъдещ Вселенски събор: „Несъмнено, въпросът за диаспората е изключително важен църковен въпрос, въпрос, който за първи път в историята на Църквата се поставя с такава настойчивост и значимост, че заради него действително би следвало да се свика един истински Вселенски събор на всички и то именно на всички православни епископи от Православните Църкви.“ (т. 6 от текста). Просто свети Юстин смята, че по негово време, не е настъпил моментът за Вселенски Събор и свикването му, по онова време, би било контрапродуктивно[8]. Той не смята, че въобще не трябва да се свиква Вселенски събор, защото той би бил дяволско сборище или нещо подобно (подобна аргументация не присъства в текста), а че не трябва да се свиква в тогавашния определен момент, поради конкретни причини, свързани с тогавашната ситуация. Въобще използването на цитати св. Юстин, с цел да се сатанизира Събора в Крит, без да се обясни цялостният контекст, в който те са вложени, е непрофесионално, некоректно и въвеждащо в заблуждение.

Като завършек на тази трета точка бих казал, че е груба и нагла лъжа твърдението, че светите отци говорят за някакъв осми вселенски събор, който щял да бъде събор на антихриста, и който ще доведе да отстъпление в православната вяра (напротив, както показахме на друго място, мнозина отци смятат, че Осмият Вселенски Събор вече се е състоял и това е Константинополският Събор от 879-880 г., който е осъдил добавката Filioque). Още по-абсурдно пък е свързването на този осми „вселенски“ събор с Критския Събор. Подобно твърдение не се среща нито в мисълта на светите отци въобще, нито в тази на гореизброените светци, а представлява последваща интерпретация на думите им, която при това е и погрешна.

3. Документът „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“ отрича Едната свята, съборна и апостолска църква – заблуда трета

Това е документът, който стана основен повод за споровете преди, по време на и след Събора. Едва ли е нужно да се обяснява, че е нужно изработването на православен подход за отношението към инославните християни. Въпросът е какъв да бъде този православен подход?

Трябва да признаем, че документът в своя оригинален вариант наистина съдържаше неясноти. Искам обаче бързо да уточня, че тези неясноти не бяха неточности, а неща, които имаха нужда да бъдат поправени и изказани по по-точен начин, за да бъдат съгласувани с основната идея в документа. Последният ясно казваше, че Православието е едната, свята, вселенска и апостолска църква (т. 1), основана от Христос, която има апостолска приемственост (срв. т. 2) и която е Църквата на вселенските събори (срв. т. 3). Според документът единството на Православната Църква е ненарушимо (т. 6, т. 13), тоест наличието на други християнски движения не означава, че Църквата се е разделила, а че инославните са се отделили (срв. т. 4) от нея. Основният мотив за диалог с другите християни е желанието на Православната Църква да свидетелства за Христовата истина на тези, които са извън нея[9] (срв. т. 6). Ясно е заявено, че участието в Световния съвет на църквите не означава, че Православната Църква приема възгледа за  „равенството на изповеданията” (т. е., че има много Църкви). Православната Църква не е съгласна с твърдението, че единството на Църквата, търсено в ССЦ, трябва да се свързва само с богословски споразумения. Такова единство е немислимо без „единството на вярата, което се пази и живее в тайнствата в Православната църква“ (т. 18). Тоест Съборът в един дипломатичен тон заявява, че единството на Църквата, която е Православната, е ненарушимо и ако участниците в ССЦ искат да се достигне до единство, то това означава приемането от тяхна страна на Православието.

Редом с тази основна линия на предсъборния документ (приет впоследствие с редакции на Събора), в него се изказваха твърдения, които ако не бъдат разбирани в духа на основния смисъл на документа ,създаваха опасността да бъдат разбрани погрешно. Така например в него се говори за „за възстановяване на единството на вярващите в Христос“, (т. 4) и се признава „историческото съществуване на други християнски църкви и изповедания, които не са в общение с нея“ (т. 6), тоест с Православната Църква. Проблемът е взимането на тези цитати от контекста им. Цитатът от т. 4, говорещ за „възстановяване на единството на вярващите в Христос“ се предхожда от текст, който заявява, че Православната Църква „винаги е поддържала диалог с отделените от нея“, тоест имплицитно се утвърждава, че това възстановяване на единството в Христос е всъщност завръщане в Православието, от където другите християни са се отделили. Също така преди споменатия по-горе цитат от т. 6, в същата точка, се помества твърдението, че „Според онтологичната природа на Църквата нейното единство не може да бъде нарушено“, следователно първият не трябва да се разбира в смисъл, че Църквата се е разделила и че има много Църкви. Как обаче трябва да се разбира? В проектодокумента се говори за „историческото съществуване“. Това твърдение съществува опасност да се разбере в смисъл, че въобще съществуват много Църкви. Разбира се с оглед на целия текст, на контекста в т. 6, както и на последващата редакция на тази част от проектодокумента, бих казал, че по-скоро се говори за използването просто на едно наименование, в което не се влага православно-еклисиологичен смисъл, който е запазен само за Православната Църква.

Срещу този проектодокумент имаше различни реакции. В резултат от това той беше редактиран. Някои от интересните моменти от редактираната и приета на Събора версия на документа[10] са:

а) Възстановяването на единството на християните за Православната Църква се осъществява в Едната, свята, съборна и апостолска Църква (т. 4), която според т. 1 е Православната Църква.

б) Спорният момент от т. 6, говорещ за историческо съществуване на други християнски църкви и изповедания, е променен на: „Православната църква приема историческото наименование на други, не намиращи се в общение с нея инославни християнски църкви и изповедания“. Така от една страна, използвайки думата наименование, се твърди, че това е само един условен, чисто технически израз за инославните общности, а от друга се изтъква, че последните не са в общение с Църквата.

в) Т. 21, която касае диалога с инославните, определя, че „неправославните църкви и изповедания са се отклонили от истинската вяра на Едната Свята, Съборна и Апостолска църква.“.

Въпреки промените някои упорито възразяват срещу използването на термина „църкви“ към инославните, дори и в смисъл на едно условно приемане на един исторически термин[11]. Лично аз, без да твърдя, че е налице догматичен проблем (защото съборът ясно уточни какво влага в понятието „църкви“) налице е терминологичен такъв. В документа се използва понятието „църква“ в православно-еклисиологичен смисъл по отношение на Православната Църква и в неговия извънцърковен смисъл по отношение на инославните. Не е ли много по-нормално Съборът да използва понятието „църква“  само по отношение на Православната Църква, а инославните деноминации да нарече по друг начин? Тоест експлицитно да потвърди, че инославните конфесии, деноминации и пр. не са църкви в православния смисъл на думата и съответно да откаже да използва понятието „църква“ по отношение на тях? Сигурен съм, че да. Нека да уточня: не твърдя, че в нашия ежедневен език не може да използваме условно названието „църква“ по отношение на инославните деноминации, но считам, че от един събор, който е глас на Православието (ако е според Истината) се очаква да бъде максимално възможно точен, за да не допусне алтернативни и еретически тълкувания на неговите текстове, както и очаквам, че той трябва да се придържа на официално ниво към акривията.

По друг начин стои въпросът, ако се докаже с примери, че условното название „църква“, в неговата светска употреба, се е използвало в историята на Църквата по отношение на инославните общини, каквито твърдения, между другото, изглежда е имало на Събора в Крит[12]. Ако наистина такива примери съществуват, това би направило допустимо използването на подобна терминология на Критския събор. Наистина като такъв пример беше даден св. Филарет Московски[13] (1783–1867), но считам, че позоваването на него е недостатъчно и е нужно обръщането към по-древни примери. Такъв между другото е св. Викентий Лерински (ок. 380 – ок. 450). За него изглежда не е никакъв проблем да нарича еретиците „еретици“ и въпреки това да използва понятието църква[14], отнесено към техните събрания. Разбира се смятам, че за да достигнем до истината по въпроса, е нужен един сериозен анализ на употребата на понятието „църква“, по отношение на инославните деноминации, което би могло да се постави като задача пред православните богослови. Впоследствие, с оглед на препоръките им, използването на споменатата терминология на Критския Събор, би могло в бъдеще, на един последващ събор, да бъде преосмислено или запазено. При всички обстоятелства обаче вярвам, че не може да се твърди, че Съборът, чрез този документ, е предал Православието по някакъв начин.

4. Неявяването на четири Поместни църкви на Критския Събор го прави несъбор или антисъбор – заблуда четвърта. Също и за съборите и съборността

Критиците на Събора се опитват да ни убедят, че неявяването на някои Поместни църкви или неявяването дори на една, го прави нелигитимен. Неявяването пък на Руската Православна Църква (за която изглежда беше по-важно да води диалог с немските католици, отколкото с православните[15]), която била Църквата с най-много вярващи, правило така, че по-голямата част от православните не били представени. Във връзка с това твърдение бих казал няколко неща:

(1) Решението за организирането на Събора в Крит беше взето и подписано от всички Поместни църкви. Всички Поместни църкви бяха заявили участие на Събора до един момент. Неявяването на някои впоследствие е тяхно лично решение, което не отменя достойнствата на Събора.

(2) На Православието е непознат подобен количествен критерий за съборност. На всички официално признати седем Вселенски Събора са били участници почти изцяло (I, III. IV, VI, VII) или изцяло (II, V) представители от източните църкви. Не е имало някакво пропорционално разпределение. Разбира се това може да се обясни с фактът, че всичките Вселенски Събори са се провеждали на Изток, а в онова време големите разстояния са се изминавали бавно. На Втория Вселенски Събор всичките 180 участници са от източни църкви като няма нито един представител на Църквите от християнския запад[16]. На Петия Вселенски Събор пък от 164 присъствали човека, броят на западните епископи бил най-много осем, при това всичките от Африка[17] – тоест пак не е имало представител на Римската църква. Това означава, че общо-взето половината (или повече) от тогавашния християнски свят не е била представена на Вселенския Събор. Въпреки този факт Съборът е признат и на Изток, и на Запад (макар и впоследствие), и то като Вселенски Събор.

(3) Съборът не би бил истински съборен, при условие, че е налице съзнателно и умишлено престъпление срещу съборността – например ако дадена Поместна църква не е била поканена на него или й е бил отказан достъп, и въпреки тези обстоятелства Съборът започне работа и бъде обявен за Свят и Велик Събор. Не е такъв случаят обаче. Всички Църкви бяха призовани на Събора, дори и четирите, които отказаха да дойдат. Всички църкви бяха поели ангажимент да участват на Събора. В този смисъл е налице не несъборност или антисъборност от страна на Събора в Крит, а отказ от съборността от страна на неучаствалите църкви. Така съборността на Събора в Крит продължава да е налице. Тя не е количествен, а качествен критерий. Четирите църкви просто се отказват от нея по своя воля. Съборът обаче не може да зависи от непостоянството на представителите на тази или онази Поместна църква. Винаги някой, по една или друга причина, е възможно да не се яви, но събитие от подобен мащаб, сложна организация и дългогодишна подготовка считам, че е абсурдно да се отлага в последния момент.

(4) Факт е, че голяма част от църковния народ не беше представен на Критския Събор. Опитите обаче да се обвинява самият Събор за едно решение, което беше взето от самите Поместни църкви, в лицето на техните синоди, е изключително некоректно. Напротив, случилото се беше по вина на отказалите да се явят Поместни църкви, които на практика лишиха от представителство своите пасоми. За това онези, които взеха това безотговорно и вредно решение, ще си носят своята отговорност.

От друга страна, в малко по-различен от горния смисъл, може да се каже, че въпреки, че някои Поместни църкви не участваха на Събора, то те направиха единствено така, че в тяхно лице, хората, които попадат в техния диоцез, да не бъдат представени на Събора. Те не направиха обаче така, че тези хора въобще да не бъдат представени на Събора. Говорейки за себе си, мога да кажа, че се чувствам представен на Събора, ако не в лицето на БПЦ, то в лицето на участвалите Църкви, които постъпиха според съборността.

Както казахме, имало е събори, на които не са били представени всички църкви, но които са били проведени в духа на съборността, и са били приети като част от православната съборност. Разбира се, съборността предполага съгласие, но те не е механистично, а в духа на човешката свобода. Затова отсъствието на някои не е пречка пред съборността. Всички Поместни църкви бяха поканени на Събора в Крит, но не всички се отзоваха. Не бива отзовалите се да бъдат винени заради неотзовалите се. Съборът в Крит, а и съборите въобще, не стават несъборни, заради неотзовалите се на тях, но са съборни, заради отзовалите се.

5. Имат ли дълбочина мотивите на БПЦ за отказ от участие в Събора?

Светият и велик Събор, проведен през 2016 г. в Крит, не беше събор, който се организираше на принципа „от днес за утре“. Неговата организация започва отпреди близо 100 години. Предсъборният процес преминава през различни съвещания, на които участват представители на Поместните църкви. Накрая са изработени предсъборни проектодокументи, под които са положени подписите на всички, или на повечето църкви. БПЦ беше решила да отиде на този Събор[18] и в последния момент се отказа. Ако БПЦ имаше някакво несъгласие с предсъборните документи (а тя имаше), несъгласието (или несъгласията) трябваше да бъдат поставени за обсъждане на Събора. Така както митр. Йеротей Влахос, въпреки че имаше несъгласие по отношение на документа за  „Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят“, това не му попречи да се яви на Събора, да изложи аргументите си, и да не подпише впоследствие споменатия текст. Също така митр. Атанасий Лимасолски изрази несъгласие с първоначалния вариант на документа “Отношенията на Православната църква с останалия християнски свят”, но и на него това не му попречи да отиде на Събора и да не подпише документа. Въпреки това той все пак се яви на Събора, уважавайки съборността, за разлика от Светия Синод на БПЦ.

Мисля, че е добре да хвърлим един поглед върху решението на Светия Синод на БПЦ да не участва на Събора, за да видим причините за това решение и тяхната основателност или неоснователност (според митр. Гавриил основните причини са т. 1 и т. 3[19]):

„1) липсата в дневния ред на Всеправославния събор на особено важни за св. Православие теми, които да имат актуално значение и да изискват своевременно всеправославно решаване;“.

1. В подготвянето на документите, чрез предсъборните съвещания или комисии, всички църкви са имали възможност да предложат актуални теми. Впоследствие подписите на БПЦ стояха под всички предсъборни документи. Ако това е причината за неучастие в Събора защо по-рано не се отказахме от него, а напротив, почти до последния момент беше ясно, че ще участваме?

„2) възникналите официално заявени от Поместни православни църкви несъгласия по някои от вече одобрените текстове за Събора;“.

2. Това звучи по-скоро като оправдание. Абсурдно е ние да не отидем на Събора, понеже други не били дошли! Всеки отговаря за собственото си поведение. Логичното не е след като някой не е изпълнил дълга си (дълг, защото е обещал да направи дадено нещо) и ние да не го изпълним, а именно да го изпълним и да се опитаме да убедим другия и той да го изпълни. Още повече, когато става дума не за някаква светска сфера, а за Църквата.

„3) невъзможността, според вече приетия регламент за провеждането на Великия и Свят Събор на Православната църква, да бъдат редактирани текстове в хода на работата на Събора;“.

3. Показахме вече, че не само, че промени са възможни (според подписания и от патриарх Неофит „Правилник за организацията и работата на Светия и велик събор на Православната църква“), но те бяха факт.  Винаги може да се спори дали тези промени са били достатъчни, но наличието им не може да се отрече. От което пък е видно, че аргументът на Светия Синод, от дистанцията на времето, се оказва, че е неверен.

„4) предложеното разположение на Предстоятелите на Поместните православни църкви в залата, предвидена за провеждане на заседанията на Събора, което разположение нарушава принципа на равнопоставеност на Предстоятелите на Автокефалните Православни църкви;“.

4. Това е един чисто протоколен аргумент, без съществено значение, който не би трябвало да е реална пречка за участието ни в Събора. Той спокойно можеше да бъде уреден, включително и на място. По отношение на значимостта на този проблем, самият митр. Гавриил каза, че „това за разположението в залата – това е най-малкият проблем, това е най-малкият проблем“. Пак според него, Вселенската Патриаршия веднага е решила този проблем: „За разположението на делегациите още на другия ден ни се обадиха от Вселенската патриаршия, че всичко вече е направено, както трябва[20]“.

„5) неподходящото месторазположение на наблюдателите и гостите на Събора;“.

5. Виж точка 4.

„6) необходимостта от извършването на големи и необосновани финансови разходи в случай на участие на БПЦ в Събора.“.

6. Ако някога се разсъждаваше по този начин, вероятно някои Вселенски Събори, имащи голям брой участници, нямаше да се състоят. И нима парите са по-важни от съборността? Според митр. Гавриилпарите могат да бъдат дадени, но при условие че си струва да бъдат дадени[21]. Изглежда, че основният проблем на Светия Синод е, че парите не си струва да бъдат дадени. Което е тъжно.

Обяснимо беше съществуването на някакви несъгласия по отношение на предсъборните документи. И точно затова е съборът, да се обсъждат и решават противоречията[22]. Не, ние (а и останалите 3 Църкви) с неучастието си не спасихме Православието, както разни светогорци били казали на митр. Николай. Ние просто отхвърлихме съборното начало на Църквата. И тук е редно да кажем, че св. Марк Ефески, човек, който е даван за пример за Православие, със своята неотстъпчивост и ревност към светото Православие, все пак отиде на Събора, който впоследствие уреди унията между Римокатолическата църква и Православната Църква, и беше единственият православен представител на събора, който не подписа унията, вместо да откаже изобщо да се яви въобще на Събора, както направиха Българската, Грузинската, Антиохийската и Руската патриаршии. Това е голяма разлика!

Критският Събор вече отмина. Каква ще е неговата роля в православната църковна история предстои да разберем. Възможно е неговите решения един ден да бъдат приети от всички Църкви, дори и от неучаствалите на него. Възможно е също така Критският Събор да бъде приет не като самия Велик и Свят Събор на Православната църква, а като събор, водещ към него, като събор, чиито решения ще бъдат редактирани на един бъдещ всеправославен събор, в присъствието на всички Поместни Църкви. Каквото и да стане обаче, да се надяваме, че сега, след като Критският Събор приключи своята работа, вниманието ще се насочи от бурните спорове за същността и легитимността му,  към спокойно и честно прочитане, осмисляне и прилагане на взетите на него решения.

Амин и слава на Бога за всичко!

---

[1] Срв. Mитрополит Гавриил: Промени в предсъборните документи сега са практически невъзможни, искаме работещ Събор

[2] По думите на Зографци: „Забелязваме обаче, че синодалността и съборността е силно ограничена и възпрепятствана от самия Правилник за организацията и функционирането на Събора, който предвижда за всяка Поместна Църква само един глас и всъщност не позволява внасянето на промени в приетите решения на предсъборните съвещания, но само цялостното отхвърляне на някой от текстовете от страна на някоя Поместна Църква.“. Източник: тук.

[3] Срв. Йеромонах Висарион (Зографски). Кратка апология на православното християнство. София, 2014, с. 103-109.

[4] Безспорно, св. Юстин се ползва с голям авторитет в православния свят и аз лично го тача много. Но винаги да имаме в ума си, че светостта не върви ръка за ръка с непогрешимостта. Църковната история познава свети отци, които са поддържали погрешни учения, например св. Ириней е поддържал хилиазма, а св. Григорий Нисийски – учението за апокатастасиса. Това не ги прави по-малко свети отци, нито пък светостта им ги прави безспорни авторитети във всяка област.

[5] Даденият текст, наличен във споменатата вече книга на йеромонах Висарион, е извадка от по-голям текст, наличен в сайта на българската старостилна църква: http://www.bulgarian-orthodox-church.org/rr/lode/avajustin.8sobor.html

[6] Според текста: „5. Въпреки всичко, Константинопол и някои други горят от нетърпение да свикат такъв събор — преди всичко, по собственото си желание и настояване. На Първата предсъборна конференция в Женева е решено, че „съборът трябва да бъде свикан колкото се може по-скоро“; че този събор трябва да бъде „краткотраен“ и че той ще разгледа „неголям брой теми“. Посочват се десет такива теми. Първите четири са: диаспората, въпросът за църковната автокефалия и условията за провъзгласяването ù, автономията и нейното провъзгласяване и диптисите, т. е. редът на Православните Църкви.

Заради евангелското единство следва да отбележим, че поведението на председателя на тази Предсъборна конференция, митрополит Мелитон, е било деспотично и несъборно. Това проличава от всяка страница на публикуваните протоколи на конференцията. Между другото, там е казано, че „не бива да схващаме подготвяния Свят и Велик събор на Православната Църква като единствен, изключващ по-нататъшното свикване на други Свети и Велики събори“ (Протоколи …, с. 18, 20, 50, 55, 60).

Поради всичко това, будната евангелска съвест не може да не си зададе следния парлив въпрос: какво искат да постигнат с този набързо скалъпен и така поднесен събор неговите организатори?“.

[7] Според текста: „Обаче, макар въпросът за диаспората и да е доста важен и болезнен за днешното Православие, все пак налице ли са сега онези условия, които да осигурят неговото правилно, православно, светоотеческо решение на Събора? Налице ли са условията, които да осигурят едно действително свободно и реално присъствие на всички Православни Църкви на Вселенския събор — без да им се въздействува отвън? И ще могат ли представителите на много от тях — особено на Църквите, намиращи се под властта на богоборческите режими — наистина свободно да изложат и защитят своите православни позиции? Може ли една Църква, която се отрича от своите мъченици, да остане вярна изповедница на Голготския Кръст и носителка на духа и съборното съзнание на Църквата Христова? [Има се предвид Московската патриаршия, П.Б.] Преди да се състои съборът, следва да запитаме самите себе си: ще може ли на него да заговори кръвта на милионите новомъченици, избелени с кръвта на Агнеца?“.

[8] Според текста: „7. Като имам предвид всичко казано дотук, и като осъзнавам с болка състоянието на съвременната Православна Църква и изобщо на света, —а това състояние ни най-малко не се е променило от времето на последното ми обръщение към Архиерейския събор (през май 1971 година), — моята съвест отново ме кара да се обърна с молба и синовен вопъл към св. Архиерейски събор на мъченическата Сръбска Църква: нека нашата Църква се въздържи от участие в подготовката и от самото участие в т. нар. Вселенски събор. Защото, ако такъв събор, не дай Боже, се състои, от него можем да очаквам само едно: разколи, ереси и гибелта на много души. Като изхождаме от апостолско-светоотеческия исторически опит на Църквата, можем да твърдим, че такъв събор, вместо да излекува старите рани, ще нанесе нови върху тялото на Църквата и ще създаде за нея нови трудности и страдания.“.

[9] Това е и демонстрирано в Енцикликата на Критския Събор: „Междухристиянските диалози са предоставяли на Православието възможност да проявява почитта си към учението на отците и да дава достоверно свидетелство за истинното предание на Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква. Многостранните диалози, водени от Православната църква, никога не са означавали и няма да означават какъвто и да бил компромис по въпросите на вярата. Тези диалози са свидетелство на Православието, а в неговата основа е евангелската заповед: „Дойдете и вижте“ (срв. Йоан 1:46), и по-конкретно – вижте, че „Бог е Любов“ (1 Йоан. 4:8).“.

[10] Редактираната версия на документа може да се прочете тук.

[11] Интересно е да се спомене, че йером. Висарион Зографски, който е известен с негативната си оценка на Събора в Крит, също счита, че понятието църква, използвано към римокатолиците, в един условен смисъл, за допустимо. По думите му: „Допустимо е, чисто по човешки, в някои разговори да се споменава за папската общност като за Римокатолическа църква, и това понякога се прави с цел по-лесна комуникация в общуването“ (Йеромонах Висарион. Кратка апология на православното християнство от клопките на икуменическия синкретизъм, с. 78).

[12] Според цитат от Двери.БГ: „В дискусията са се включили много епископи от различни поместни православни църкви, които са изтъкнали, че на църковното предание и на светоотеческата терминалогия не е чужд терминът „инославни църкви“ и като примери са посочили наименованието на такива древни църкви като Арменската, Коптската, Римокатолическата църква.“.

[13] Срв. За значението на църковната молитва за съединението на църквите.

[14] „При това еретиците са навикнали по един невероятен начин да подмамват непредпазливите люде със следните обещания. Те дръзват да обещават и да учат, че в тяхната църква, тоест на жалките сборища, където се срещат, присъства някаква голяма, особена и изцяло лична Божия благодат…“. Източник: Паметника книга за древността и всеобщността на вселенската вяра против безбожните нововъведения на всички еретици. София, 2013, с. 126.

[15] Срв. Руската църква проведе поредната среща в диалога с немските католици. Диалогът е бил проведен между 14-17 юни, а Критския събор започна на 20 юни. В един диалог, само по себе си няма нищо, но моментът, в който това се прави, ме навежда точно на мисълта, че диалога с немските католици е по-важен от това РПЦ да проведе диалог с представителите на Поместните Църкви на Критския Събор. Точно по това време диалога с католиците е неуместно и проява на лош вкус.

[16] Срв. Малицки, Петър. История на християнската Църква, том 2, с. 83.

[17] Срв. Коев, Тотю. Догматическите формулировки на седемте вселенски събора, София, 2011, с. 236; Малицки, П. Пос. съч., с. 118.

[18] Така смята и митрополит Гавриил: „Ние се готвехме да отидем на събора. Бяхме резервирали места в хотел на о. Крит. Бяхме уговорили и самолет, с който да летим до острова за събора. Бяхме дали и немалка сума като капаро за хотел на о. Крит, което означава, че ние имахме сериозно намерение да отидем на събора и да защитим нашата православна позиция“ (Източник: тук).

[19] По думите му двете главни причини са: „че има много важни теми, които са изключени от разглеждане на Събора, и че ние отиваме на един Събор, където нещата са предрешени, нямаме какво да решаваме там, тъй като промени не може да има“.

[20] Текстът продължава в същия дух: „Ако беше това причината, ние щяхме да идем на Събора, тъй като това нещо е оправено още на другия ден. Ние взехме решението на първи юни и на втори се обадиха, главният секретар говори по телефона пред всички със секретаря на Вселенския патриарх и той каза, че разположенията на делегациите вече са регулирани  така, както е искала и Руската църква, и други църкви. Ако това беше причината, ние щяхме да отидем на Събора. Това беше за нас малката, второстепенната причина“.

[21] По думите му: „Това за Българската православна църква са много пари. Да ги дадем, но да знаем, че си струва мероприятието“.

[22] Според един текст, изготвен от Вселенската Патриаршия: „…Затова се очаква предстоятелите на светейшите православни църкви, съгласно правилника за организацията и функционирането Светия и Велик Събор, да донесат на място евентуалните си предложения за промени, поправки и добавки в единодушно одобрените текстове от предсъборните всеправославни съвещания и от събранията на предстоятелите по въпросите на дневния ред.“ (Източник: Вселенска патриаршия: Всички да дойдат на събора, както са се подписали!).