Не се смятай за толкова важен

536959_10150749777310874_1083375553_n

Автор: Хайнц Нусбаумер

Ден след ден усещаме – едни повече, други по-малко, че ние, хората на днешния ден, не можем повече да почиваме и да се наслаждаваме. Образно казано, научили сме се да се крием под сянката на някакво дърво.

Това, което ни задейства, е постоянната възбуда или припряността на непрекъснатото състезание. Това е дяволският кръг от очаквания и страхове. Това е така обичаната от нас постоянна неподвижност и гъвкавост – и безмерността на вечните ни потребности от развлечения и щастие. Загубата на сърдечно спокойствие е очевидна.

За философа Хайдегер човекът по своята същност е онзи, който се тревожи. За Августин е онзи, който копнее – за успех, за имот, за благосклонност.

Но как да се освободим от безпокойството и лошите очаквания, които ни потискат? Как да се отървем от страховете? Как да постигнем спокойствие?

Не става дума за външното, винаги само преходно разтоварване – пред телевизора или сред обаянието на ваканционни аниматори. Убиване на времето – каква разобличаваща дума! Не, имаме предвид дълбокото вътрешно спокойствие.

Тук се сблъскваме с дълбоко раздвоение. Тъй като на собствената ни неспособност – единствено по наша вина – да постигнем спокойствието  се противопоставя копнежът ни за покой на сърцето. И нашето търсене на истинското Аз противоречи на страха ни да се докоснем до самите себе си.

Един дяволски кръг от суматоха, бягство и празнота владее нашето време. Курт Тухолски изразява това с безпощадната дума треперещ безделник.

От времето на Августин знаем: Неспокойно е моето сърце, щом не почива в Теб. Това загадъчно изречение носи двояк смисъл. Нима спокойствието идва едва със смъртта? Или то е възможно и по-рано – във вътрешния покой, който се ражда от вярата?

За монасите по целия свят – не само в християнството – в сила са и двете. Монашество означава да не се боиш от смъртта; а също и встъпване в сърдечния покой, още днес. Ще добавим: с пълно себеотдаване, на самата граница на високите изисквания към самите себе си и даже отвъд нея. Това е опит за раздяла с всичко външно: с имот и алчност, с егоизъм и самоосъществяване; с несекващата потребност от веселби и събития. Раздяла с търсенето на „щастие” като всекидневно задоволство. Страстта винаги е потиснат копнеж, казва бенедиктинецът Анселм Грюон. Но как можем да осъществим подобна раздяла в днешния свят? Монасите са си изградили свой собствен свят за тази цел – с познание за слабостта и податливостта на човека към изкушения.

Тук ще стане дума именно за този свят. Винаги със съзнанието, че живеем не под защитата на манастирските зидове, а сред самия живот. Че нищо, или много малко от това, което отличава манастирския живот, е непосредствено приложимо за нас. И все пак с убеждението, че с манастирските уроци би било възможно да направим душевните си прозорци малко по-прозрачни за светлината.

Тук на първо място е чудесната способност на монасите да живеят изцяло в настоящето. Винаги да се концентрират и да се впускат в непосредственото. Най-важният час е винаги настоящето, казват монасите.

Моят най-добър приятел измежду монасите на Света Гора е бил лекар, известен интернист в Ню Йорк. Вече от години живее на Атон. Откакто го познавам, всяка сутрин всеотдайно почиства гостните стаи и тоалетните, пере, глади – очевидно за него това е необходимото лекарство против себенадценяването и част от отговора му на Иисусовите думи: Вземете Моето иго и се поучете от Мене… и ще намерите покой за душите си (Мат. 11:29).  Смирение – това не е просто модна дума в нашия свят. Тя носи някакъв блудкав, изветрял привкус. Смирението не се цени като добродетел – то намирисва на раболепие и слабост. На превиване на гръб и пречупен гръбнак. Днес живеем по други правила на играта; искаме не просто самоосъществяване, но и при възможност – „да имаме последната дума”. Всичко става със смирение и пропада без него, казват монасите на Атон – и все пак в личен разговор всеки от тях ще добави, че борбата с демона на  гордостта – заедно с послушанието – е най-трънливата от всички борби, за някои дори по-трудна от целомъдрието. И после ще допълни нещо като: и все пак то е царският път към истинско спокойствие и душевен мир.

Сигурно всичко това не е нищо ново. Скоро се навършват хиляда години от времето, когато големият основател на орден и ужасен апологет на втория кръстоносен поход  Бернар от Клерво е формулирал точно тази йерархия на отречението: Похвална е добродетелта на целомъдрието, но много по-необходимо е смирението. В края на краищата може да се постигне блаженство и без целомъдрие, но без смирение – не.

Смирението предполага да признаем собствените си граници, слабости и сенчести страни, тоест доброволно да се освободим от магията на егото, на Аз-а. То ни принуждава да се разделим с алчност, надменност, завист и гордост. Гордостта е коренът на всички грехове, отсича свети Силуан от руския манастир „Св.Пантелеймон“. Който иска да придобие Господа, трябва да придобие смирение.

Поклонникът, който често се отбива по манастирите на Атон, познава трудността на това изпитание. Днес повече от преди, защото духът на времето не може да не докосне и Света Гора със своя повей. От разговорите ми тъкмо с млади монаси става ясно, че те са били тласнати по пътя към другия свят на Атон именно от егоцентризма и високомерието, характерни за нашия обществен порядък. За съжаление с посланието на християнството се е злоупотребявало по най-ужасен начин, казва един от тях – именно за обожествяване на човека, но без Господа. Но без вертикалната компонента – без онова „горе” и „долу”, което няма нищо общо със светските йерархии – всичко би било изгубено.

Смирение, кураж за служение – това е вечно незавършената борба срещу хитростите на Аз-а, казват монасите. Не подлизурство и раболепие, а почтена самооценка и напълно трезв поглед в огледалото. Това е признанието колко много дължи всеки от нас на благоволение и дар, на късмет и случайност – и как собствените постижения са смешно малки. Смирение е също и да признаеш собствената си ограниченост пред величието на Господа. То е плодородната почва, в която – когато всичко върви добре – никне не унижение, а освобождаващото „Не се смятай за толкова важен”.

Без съмнение манастирите са местата, в които смирение и послушание се практикуват и преживяват ден след ден. И въпреки това не си спомням да съм срещал сред атонските монаси ни един, който да е унизен, раболепен, съкрушен. При сравнение с нашето ежедневие те винаги подчертават, че разполагат с огромна свобода: свобода от всякакви тенденции и моди. Свобода от принудата на света на труда. Свобода от външната принуда. Но и свобода от собствените църковни йерархии – до днес се усеща нещичко от онази упорита съпротива срещу всякакъв вид авторитети, с каквито Света Гора е белязана от столетия.

По пътя през Атон, под сянката на една круша, един от моите „атонски братя” чете текст на Тома Кемпийски: Старай се, сине мой, да следваш по-скоро волята на другите, отколкото своята собствена воля. Стреми се да притежаваш по-скоро по-малко, отколкото повече. Търси винаги последното място. Бъди подчинен на всички… Който има тази нагласа, ще постигне царството на мира и спокойствието… Хайде, хайде, продумва някой на свой ред, на Атон това звучи добре и разумно. Обаче у дома, отново като мениджър, или в някоя друга роля – как би станало това? Кой ще участва в това?

Това беше началото на дълъг разговор.

Откъсите са от книгата на Хайнц Нусбаумер „Монахът в мен”

Авторът на книгата „Монахът в мен” проф. Хайнц Нусбаумер е публицист, автор на книги и издател на австрийския седмичник “Die Furche”. От 1971 до 1989 г. Хайнц Нусбаумер ръководи външнополитическия ресор на виенския ежедневник “Kurier”. В периода 1989 г. до 1999 г. е говорител на президентите на Австрия Валдхайм и Клестил. От 2001 г. води телевизионната дискусионна поредица “ОРФ – философикум”, от 2002 г. е председател на „SOS-Киндердорф” в Хинтербрюл край Виена, говорител на “Инициатива за качество в журналистиката”, съинициатор на “Платформа християни и мюсюлмани”. Представихме част от неговите размисли при поклонническите му пътуванията му на Света Гора.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: