Духовният човек не е морален, а обичащ

автор: архим. Павел Пападопулос

архим. Павел Пападопулос

Доста често от устата на свещениците можете да чуете думи за духовен напредък или да казват нещо от рода на: „Да се потрудим да бъдем духовни хора“. Но какво означава в крайна сметка „духовен напредък“, какво означава „духовност“ – дали сме наясно с разбирането за тези неща?

Когато отците на Църквата говорят за духовност, те нямат предвид морала. Църквата, братя мои, ни предлага духовност, а не морално усъвършенстване. Духовният човек сигурно е и морален, но морален човек не означава духовен човек. За да бъдем морално добри, това можем да го постигнем и сами, но нe това се цели, това не трябва да бъде самоцел, не е достатъчна само етиката, за да привлечем Божията благодат. Например, колкото и да си чист, колкото и да си въздържан, колкото и неопетнен живот да имаш, и да живееш в целомъдрие, колкото и да си праведен, накратко – всички те мислят за морален човек, но ако нямаш смирение, с нищо не си успял… защото „Господ на смирените дава благодат“.

Но да се върнем на темата. Казваме, че Църквата ни предлага духовност. Какво е духовност? Може ли тя да бъде измерена?

Духовността, братя мои, е състояние, в което човек е преодолял егоизма си, своята себичност, преодолял е световните грижи и вече в смирение и покаяние живее за Христа чрез Христа.

Живее – това означава – не за да изгради добро име в обществото, не за да стане известен и почитан между хората заради чистотата на своя живот или заради многото си добродетели, но живее за Христа, живее за другите, живее чрез Христа, т.е. в Христа, чрез тайнствата на Църквата и стига дотам, че да каже заедно с апостола: „Вече не аз живея, а Христос живее в мене“.

Духовен човек не е онзи, които изучава световната мъдрост, не е и моралният човек, а този, който е посветен в тайната на Любовта.

Ако се осмеля да кажа кой е духовен човек, бих казал, че това е човекът, който обича. Понеже безкрайният завършек, към който сме призовани всички да достигнем и да станем участници е любовта в Христа, което значи наивната любов, несебичната любов, любовта, която може да достигне до жертвата на Кръста, без да задържа злоба в себе си.

„Обичай и прави каквото искаш“, е казал св. Августин. Защото ако обичаш истински, ще бъде немислимо за теб да навредиш на ближния си, да го онеправдаваш, да го осъждаш. Ако обичаш ще бъде немислимо за теб да се затваряш в своята себичност, в своето своеволие… ще бъдеш обзет от една „блажена лудост“, както казва св. Йоан Лествичник, която дори и когато тялото е уморено и изтощено от подвижническите трудове, ще изпълни в тебе писаното в псалмите: „Аз спя“ заради необходимостта на природата, но „сърцето ми бди“ заради голямата си любов към Тебе.

Следователно, любовта е целта на живота, понеже Бог е любов. Човекът, който има за цел да бъде в единство с Бога – това означава да има за цел придобиването на любовта.

Отново св. Йоан Лествичник казва: „Който желае да говори за любовта е като човек, който се опитва да говори за Самия Бог.

Любовта според свойствата си е уподобяване на Бога, доколкото е възможно за хората. Според нейното действие, тя е опияненост на душата. Според нейните свойства, тя е извор на вярата, бездна на дълготърпението, море на смирението“.

Ето защо се осмелих да кажа, че в крайна сметка духовен човек е човекът, който обича, който има любов, не към своите приятели и домашни, не само за хората, но и към цялото творение!

Възлюбени мои братя, говорим всичко това, не за да падаме в малодушие и да се опитваме директно и изведнъж да завладеем краищата на небето, защото може по този начин да се разочароваме. Затова не бива да забравяме следното: „Понеже, както не е възможно за този, който е прекарал дълги години в болест, да си върне здравето за един миг, така не е възможно изведнъж да победим нашите страсти, та дори и една от тях“ (Св. Йоан Лествичник).

Нужно е постоянство, нужно е търпение, нужна е молитва, внимание, смирение и покаяние. Но е нужно и нещо друго, много важно: всеки човек иска да успее в много неща в живота си, но не може да постигне светостта далече от тайнствата на Църквата. Понеже Църквата е продължение на Христос във вековете. Църквата е Христос и заради това, ако сме далече от Църквата, ние сме далече от Христос. А има някои, които твърдят, че вярват в Христос, отхвърляйки Неговата Църква, но този, който отхвърля Православната Църква, отхвърля Христос и е далече от Христа, далече е от светлината, от истината, от любовта и от вечния живот.

И нека никой не казва: „Ние не копнеем да станем светци“, защото онзи, който дори и тайно да отхвърля съзнателно светостта, отхвърля и целта на своето създаване.

Всички ние, братя мои, бяхме създадени по образ и подобие Божии, следователно, създадени сме свободни с ум, разсъдък и разум, за да се преобразим от пръст в богочовеци по благодат, в светци, които истински живеят с Бога хармонично във вечна радост. Ако не желаем подобно бъдеще… ние сме достойни за нашия избор.

Ще завърша с един цитат от Лествицата на св. Йоан Лествичник, в който нашият светец ни показва пътя от земята на страстите към небесата на любовта.

Тъй казва светецът: „Намаляването на злото ражда въздържание от злото. Въздържанието от злото е начало на покаянието. Началото на покаянието е начало на спасението. Началото на спасението е добра предпоставка. Добрата предпоставка ражда трудовете. Начало на трудовете са добродетелите. Началото на добродетелите е цветът (на духовния живот). Цветът на добродетелта е начало на (духовното) действие и е дете на добродетелта; и нейното дете е продължителността и честотата на действието. Плод и дете на продължителността и трудолюбивата работа е навикът. И дете на навика е съединението (да бъде добродетелта едно с душата, нейно душевно състояние).

Съединението с доброто ражда страх Божий и благочестие. Страхът ражда спазването на заповедите – както на небесните, така и на земните. Спазването на заповедите е потвърждение за любовта (към Бога и към ближния). Начало на любовта и голямото смирение. Голямото смирение пък е дъщеря на безстрастието. А добиването на безстрастие е пълнота на любовта, то означава напълно пребиваване на Бога в онези, които с безстрастието си станаха „чисти по сърце… защото те ще видят Бога.“

Духовният живот е живот на прошката и любовта. Ако не прощаваме и не обичаме…  да не се мислим за много извисени  –  защото тогава не живеем духовен живот, колкото и да сме „морално неопетнени“, защото „този, който се ражда от Бога, познава Бога“.

източник: http://amvon.mk/duhoven-ljuboven/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: