Митрополит Антоний Сурожски за „неразделната църква”

През 1980 г. е публикувано мнението на митрополит Антоний Сурожски във връзка с въпроси на християни, търсещи отговор на някои термини, използвани от икуменическото движение, в което се включва и Руската православна църква. Представяме  отговора на митрополита в две части. [1].

Първа част

Писмо на група вярващи относно термина „неразделна църква“

През 1980 г. е публикувано мнението на митрополит Антоний Сурожски във връзка с въпроси на християни, търсещи отговор на някои термини, използвани от икуменическото движение, в което се включва и Руската православна църква. Представяме  отговора на митрополита в две части[1].

Писмо на група вярващи относно термина „неразделна църква“

„Откакто нашата Църква влезе в икуменическото движение, в езика ни започнаха да се появяват изрази, които често будят недоумения у вярващите. И още повече, че тези изрази влязоха в употреба и може да ги срещнем в изказванията на наши православни епископи, а смисълът им остава неясен.

Недоумение, да не кажем съблазън, предизвиква много разпространеният израз „неразделна Църква” или „древната неразделна Църква”. Защото, повтаряйки Символа на вярата ние знаем, че Църквата е Тяло Христово, неотделимо от своя Глава, и че тя е преди всичко ЕДНА. Да си припомним, нима се раздели Христос? (2 Кор. 1:13)

Наистина, не всички знаят историята на Църквата, но болшинството от хората са запознати с апостолските послания и са чели за разделението на Църквата заради лъжеучители или по други причини. Например,  апостол Павел са го изоставили „всички от Асия”(2 Тим. 1:15), апостол Юда говори за „човеци, които се отлъчват (от единството на вярата) (Юда 1:19), апостол Йоан (1 Йоан 2:19) за тези, които  „излязоха от нас, но не бяха наши” и т.н. И през цялата история на Църквата като че ли не е имало период, в който от нея да не са се отделяли групи от хора по вероизповедни причини (ереси), по въпроси, позволяващи лечение (разколи), или по дисциплинарни причини (самочиние – виж първо правило на св. Василий Велики). Имало е много такива хора, които са се отклонявали от Църквата, те дори са били болшинство (например в някои области при монофизитството и в самия Константинопол по време на иконоборчеството).

Но какъвто и да е бил броят на отпадащите и каквато и да е била причината за тяхното отпадане, никога не се е говорило за разделение на Църквата. Тя е продължавала да съзнава и изповядва себе си преди всичко като ЕДНА Църква. „Без единството на Тялото Христово – пише В. Н. Лоски[2] – което не може да бъде делимо, другите свойства на Църквата – нейната святост, съборност и апостоличност, не биха могли да съществуват” („За третото свойство на Църквата”, Вестник на руския Западно-европейски Екзахрат, Париж, 1950, №2-3,превод от френски език).

Ако признаем днес, че Църквата е „разделена”, означава ли това, че тя се е разделила при цялото това отпадане от нея и по такъв начин,  винаги е била разделена?

В какво е разликата между днешното положение и предишното? Защо говорим за древната Църква като за „неразделна”, очевидно показвайки, че в наше време тя е „разделена”?

Всички ние отхвърляме така наречената „теория за клоните”[3]. Но ако представяме Църквата на нашето време като „разделена”, то не признаваме ли ние тази същата теория за справедлива? Защото не е толкова важно, колко именно са клоните – два или дванадесет. Важно е недвусмисленото изповядване на Църквата като ЕДНА, както и нейния Глава.”

  Отговорът на митрополит Антоний

С дълбоко съчувствие, но също и с тревога прочетох това писмо със заглавие „Недоуменията на вярващите”. Със съчувствие, защото без съмнение болшинството православни християни се чувстват разделени, когато прочетат примирителните заявления на разни икуменически комитети –  заявления лъжливи, които говорят за единство на вярата между нас и неправославните – единство, което не съществува.  Заявления, въвеждащи в заблуждение, защото те поддържат у други християни илюзията, че заради единството, за което мечтаят икуменистите,  трябва вече си подадем ръцете, тъй като то трябва да се основава на пълна безкомпромисност, а не на подвижническата вярност на Истината.

Четох с тревога за „недоуменията” на авторите на това писмо, което ми се струва, че в голяма степен е основано на тесногръди и погрешни виждания за църковната реалност.

Преди повече от четиридесет години, когато никой още не беше говорил за икуменизма,  членовете на Патриаршеската Църква в Париж не приемаха нищо, което не произлиза от учението за безупречна чистота на вярата: „Не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34). Този меч е двуостър, защото съгласно апостол Павел „прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък” (Евр. 4:12-13).

Появи се  статия, която ни обръща внимание на отговорността,  лежаща върху нас в нашата епоха. В статията се казва, че съборите от първите векове са определили с поразителна яснота и завършеност вярата ни в Бога, нашия Господ, в Божията Майка и в какво се заключава нашето спасение и последните Божии обещания. Но съборите са изложили и в какво се състои в дълбочина природата на Църквата – те не са  определили нейните граници. През 19 в. митрополит Платон Киевски казва, че ние знаем, къде е Църквата, но не можем да кажем, къде не е, защото „нашите земни прегради не достигат до небесата”[4]. А отец Георги Флоровски, човек, който за много от нас е самият глас на Православието, в една обширна статия за Църквата  казва, че нито една от християнските конфесии не е определила окончателно границите на Църквата. И днес трябва със смирение, строгост и християнска любов, дълбоко да се замислим и проумеем тази историческа реалност,  която представлява днешният християнски свят.

Нито един православен християнин не поставя под съмнение този факт, че Църквата не само е една, но че тя се явява самото единство. Тя е тази тайна и това място, в което Бог спасява Своята твар и се съединява с нея – Тяло Христово, Храм на Светия Дух.  Тя е мястото, където Царството Божие вече е дошло в сила и е чудото, което ни превръща в деца Божии (единородният син в Единороден Син) и ни дава да станем причастници на Божествената природа. И нито един православен не се съмнява, че именно Православната Църква по един единствен и неповторим начин е тази Тайна, това Място, това Царство.

Въпреки това остава проблемът, както богословски, така и нравствен: какво място ще определим на тези, които по избор или затова, че са се родили в условия, които не са им дали възможност да се докоснат до Православието, не принадлежат към него?

Най-простото решение на въпроса е  да ги изключим от тайните на Църквата; да кажем, че те повече не могат да имат връзка с нея; да заявим, че може да бъдат или в Църквата или вън от нея; че доколкото Църквата е самото Единство, всяка пукнатина предполага изключване от нея, отсичане от нея – спонтанно или хирургическо. Тази е била и богословската позиция на митрополит Елефтерий[5], за когото всяко отклонение от православната вяра предполага пълно отчуждение с най-радикални последствия: нито благодат, нито тайнства, нито свещенство не могат да съществуват не само у еретиците, но и в схизматичните общности. Може ли да се приеме такова решение? Струва ми се, че историята на Църквата и  нейното богословие са несъвместими с такова решение, просто и… успокояващо, защото то премахва всяко колебание, всеки проблем, изискващ решение, което би било достойно за Бога.

Самото понятие за ерес и разкол предполага някакво отношение към вярата и към Църквата и продължаване на връзката, колкото и мъчителна да е тя, между нея и отделилите се от нея. Защото ние не казваме, че мюсюлманите или будистите са еретици или разколници, те са ни просто чужди. За да станеш еретик или разколник, първо трябва да си християнин!

Тук някой може да възрази, че тези, които се намират в заблуждение, в краен случай може да се считат за християни, но не и членове на Църквата.

Но възможно ли е това? Може ли да бъдеш християнин извън Църквата? Може ли да изповядваш Христа Бога по друг начин, освен чрез Светия Дух? Не учат ли за това и апостолите Йоан и Павел (Йоан. 4:2-3; 1Кор. 12:3)? Мислимо ли и възможно ли е на практика да бъдем научени от Светия Дух, да бъдем на мястото на Неговото присъствие и да останем чужди на Църквата? Не ни ли убеждава в противното обръщането на Корнилий в книгата Деяния на апостолите (гл. 10)? Може ли човек да живее вдъхновяван от Светия Дух и да остане чужд на Христос? Но тогава как, бидейки в Христа,  е и вън от Църквата, когато извън Църквата няма спасение?

И какво да кажем или какво да правим с тези, които са се присъединили към погрешна вяра, приели са погрешно богословие, но живеят заради Христос и умират за Него? Неговите свидетели – мъченици за вярата в Господа са и католици, протестанти и други, които са живели само, за да предадат вярата в Спасителя на тези, които не са Го познавали; живели са подвижнически живот, приели са мъченическа смърт. Наистина ли те могат да бъдат признати само от Христос във вечността и трябва да бъдат отхвърлени от Неговите ученици тук, на земята? В Евангелието четем, че връщайки се веднъж при Христос, апостолите Му разказали, че срещнали човек, правещ чудеса в Негово име и му забранили. Христос им отговорил: „Не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови” (Марк. 9:39).

Какво ни учи за ересите историята на Църквата? В статиите, появили се най-малко двадесет години преди зараждането на икуменизма, митрополит Антоний Храповицки[6], когото можем да наречем фундаменталист, без да оскърбяваме неговата памет,  задава следния въпрос: защо отношението на Църквата към ересите в течение на векове се е изменило от „акривия” в „икономия”?[7]

Най-простият и циничен отговор би бил този: да признаем с чувство на тъга и срам, че догматическото съзнание на вярващите е отслабнало и те повече не са били в състояние ясно да разпознават истинното от лъжливото. Че лъжливото повече не ги е възмущавало и всички те с голяма лекота са се примирявали с грешките, че собственото им чувство за Бог и Истина се е притъпило и е станало в техните очи все по-относително… Да се съгласим с такива възгледи би означавало на практика да отречем присъствието и постоянното действие на Божия Дух в Църквата, а това значи и да отречем Църквата.

Митрополит Антоний представя за по-вярно друго обяснение, което ми се струва, че  изразява едновременно и историческата мъдрост на Православието, и догматическата мъдрост на Църквата: Църквата никога не е съсредоточавала своето внимание единствено върху злото и грешката.  Като ги е посочвала, Църквата винаги е била много положителна и отзивчива към тази част от Откровената Истина, която е останала в учението или практиката на тези, които са се отделили от нея:  „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Иоан 1:5). Църквата е имала грижа не само за чистотата на своето учение или християнски живот, но и за спасението на своите заблудени деца. Кой от духовните писатели може да каже, че в този момент, когато най-злостният еретик на глас чете на своето стадо от заблудени овци Евангелието, той  не провъзгласява словото Божие и не пребивава в Истината?

Православието с безкомпромисна строгост се отнася към първите ереси, защото те отхвърляли самите основи на вярата – Божествената природа на Иисус Христос, Неговата човешка природа, а така отричали и свидетелството Божие, и тайната на нашето спасение. Но всяка следваща ерес съхранявала, вземайки своето, православното съдържание все по-пълно, все по-способно да извърши догматически спасението на духовно обеднелите общини. Църквата, като различавала присъствието на доброто семе сред плевелите, се отнасяла към заблудилите се с все по-голямо разбиране.  Не бива да приравняваме, да поставяме на една плоскост заблужденията на римокатолиците или протестантите и заблужденията на гностиците, арианите или манихеите.

В ранната духовна литература и в житията на светиите ние намираме свидетелства, които макар и спорни от строго-историческа гледна точка, ни показват как Църквата се е отнасяла към тези неща. Ето и два примера, взети от църковното предание.

Един човек, кръстен от свещеник-еретик, се обърнал след кръщението към православен епископ. За да не сгреши, епископът извикал свещеника-еретик, за да удостовери, че именно той е извършил кръщението. Щом го видял, кръстеният възкликнал: „О, не! Този човек не ме е кръщавал! Мен ме кръсти светоносен ангел, а  докато ангелът ме кръщаваше, този два бяса го държаха вързан в ъгъла на църквата”.

Ето и друг разказ: свещеник със свят живот, на не дотам грамотен, бил увлечен в някаква срамна ерес, а дяконът му оставал верен на истинската вяра. Той се смущавал, че такъв благочестив и чист човек живее в заблуда и след много колебания, казал за това на свещеника. „Но как е възможно! – възкликнал свещеникът. Всеки път, когато аз служа литургия, с мен съслужат и два ангела, а те не биха служили с еретик! Ще ги попитам.” На другия ден, докато извършвал освещаване на Даровете, свещеникът спрял службата и попитал ангелите истина ли е, че той се заблуждава. „Да, – отговорили ангелите. „Но защо не ми казахте по-рано за това, как така сте ме оставили да бъда еретик?” Ангелите отвърнали: „Бог ни заповяда да почакаме, докато твоят дякон, заради любовта Божия и от любов към тебе, не ти каже за това; ако той не ти беше казал, ние щяхме да го направим”. „Но как тогава служите с мен?” – възкликнал бедният свещеник. – „Бог, който вижда чистотата на твоето сърце, приема твоите молитви и жертви” – отговорили ангелите.

„Много такива, които на земята се смятат за чужди на Църквата, в Съдния ден ще открият, че са били нейни членове. Има и  много такива, които се смятат за членове на Църквата, но ще разберат, че са Й били чужди” – казва блажени Августин.

И така, за да бъдеш еретик, първо трябва да бъдеш християнин или поне да искаш да бъдеш! Иначе може да бъдеш само езичник, или отстъпник.

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21) ; (Лука 13: 25-27).

Следва втора част

Превод: Ренета Трифонова

Източник: www.mitras.ru

---

[1] Първата публикация е във „Вестник на Руския Западно-Европейски Патриаршески Эк­зархат“ (1980-1981). № 105-108

[2] Владимир Николаевич Лоски (1903-1958) — известeн съвременен православен богослов, син на руския философ Николай Лоски

[3] Протестантски опит да се представи Църквата като едно дърво, чиито клони са различните християнски вероизповедания – православие, католицизъм, протестантство и др.

[4] Киевски митрополит Платон Городецки (+1891), – това изказване често се приписва на различни йерарси на Руската църква

[5] Митрополит Елевферий Богоявленски (+1940) – през 1921 г. заема катедра в Литва, а от 1930 г. управлява западноевропейските енории на Московската патриаршия.

[6] Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) – в Русия заема катедрата на Киевски и Галицки митрополит, а в емиграция през 1921 г. възглавява енориите на РПЗЦ

[7] „Акривия”и „икономия” – два подхода към прилагането на църковните канони. „Акривия” буквално означава изискване за точно съблюдаване на правилата. „Икономия” означава „домостроителство”, „изключение от правилото” –  смекчаване на изискването на канона или неговата отмяна. Основното значение на термина „икономия” изразява домостроителното спасение, и в този смисъл задължението да се решават частни, индивидуални въпроси от църковната дисциплина в общия контекст на Божия план за спасението на света така,  че изискването на буквата на закона да не става препятствие за спасението на човека.