Митрополит Антоний Сурожски за „неразделната църква” (първа част)

59489

През 1980 г. е публикувано мнението на митрополит Антоний Сурожски във връзка с въпроси на християни, търсещи отговор на някои термини, използвани от икуменическото движение, в което се включва и Руската православна църква. Представяме  отговора на митрополита в две части. [1].

Писмо на група вярващи относно термина „неразделна църква“

„Откакто нашата Църква влезе в икуменическото движение, в езика ни започнаха да се появяват изрази, които често будят недоумения у вярващите. И още повече, че тези изрази влязоха в употреба и може да ги срещнем в изказванията на наши православни епископи, а смисълът им остава неясен.

Недоумение, да не кажем съблазън, предизвиква много разпространеният израз „неразделна Църква” или „древната неразделна Църква”. Защото, повтаряйки Символа на вярата ние знаем, че Църквата е Тяло Христово, неотделимо от своя Глава, и че тя е преди всичко ЕДНА. Да си припомним, нима се раздели Христос? (2 Кор. 1:13)

Наистина, не всички знаят историята на Църквата, но болшинството от хората са запознати с апостолските послания и са чели за разделението на Църквата заради лъжеучители или по други причини. Например,  апостол Павел са го изоставили „всички от Асия”(2 Тим. 1:15), апостол Юда говори за „човеци, които се отлъчват (от единството на вярата) (Юда 1:19), апостол Йоан (1 Йоан 2:19) за тези, които  „излязоха от нас, но не бяха наши” и т.н. И през цялата история на Църквата като че ли не е имало период, в който от нея да не са се отделяли групи от хора по вероизповедни причини (ереси), по въпроси, позволяващи лечение (разколи), или по дисциплинарни причини (самочиние – виж първо правило на св. Василий Велики). Имало е много такива хора, които са се отклонявали от Църквата, те дори са били болшинство (например в някои области при монофизитството и в самия Константинопол по време на иконоборчеството).

Но какъвто и да е бил броят на отпадащите и каквато и да е била причината за тяхното отпадане, никога не се е говорило за разделение на Църквата. Тя е продължавала да съзнава и изповядва себе си преди всичко като ЕДНА Църква. „Без единството на Тялото Христово – пише В. Н. Лоски [2] – което не може да бъде делимо, другите свойства на Църквата – нейната святост, съборност и апостоличност, не биха могли да съществуват” („За третото свойство на Църквата”, Вестник на руския Западно-европейски Екзахрат, Париж, 1950, №2-3,превод от френски език).

Ако признаем днес, че Църквата е „разделена”, означава ли това, че тя се е разделила при цялото това отпадане от нея и по такъв начин,  винаги е била разделена?

В какво е разликата между днешното положение и предишното? Защо говорим за древната Църква като за „неразделна”, очевидно показвайки, че в наше време тя е „разделена”?

Всички ние отхвърляме така наречената „теория за клоните” [3]. Но ако представяме Църквата на нашето време като „разделена”, то не признаваме ли ние тази същата теория за справедлива? Защото не е толкова важно, колко именно са клоните – два или дванадесет. Важно е недвусмисленото изповядване на Църквата като ЕДНА, както и нейния Глава.”

  Отговорът на митрополит Антоний

С дълбоко съчувствие, но също и с тревога прочетох това писмо със заглавие „Недоуменията на вярващите”. Със съчувствие, защото без съмнение болшинството православни християни се чувстват разделени, когато прочетат примирителните заявления на разни икуменически комитети –  заявления лъжливи, които говорят за единство на вярата между нас и неправославните – единство, което не съществува.  Заявления, въвеждащи в заблуждение, защото те поддържат у други християни илюзията, че заради единството, за което мечтаят икуменистите,  трябва вече си подадем ръцете, тъй като то трябва да се основава на пълна безкомпромисност, а не на подвижническата вярност на Истината.

Четох с тревога за „недоуменията” на авторите на това писмо, което ми се струва, че в голяма степен е основано на тесногръди и погрешни виждания за църковната реалност.

Преди повече от четиридесет години, когато никой още не беше говорил за икуменизма,  членовете на Патриаршеската Църква в Париж не приемаха нищо, което не произлиза от учението за безупречна чистота на вярата („не мир дойдох да донеса, а меч” (Мат. 10:34). Този меч е двуостър, защото съгласно апостол Павел „прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък” (Евр. 4:12-13).

Появи се  статия, която ни обръща внимание на отговорността,  лежаща върху нас в нашата епоха. В статията се казва, че съборите от първите векове са определили с поразителна яснота и завършеност вярата ни в Бога, нашия Господ, в Божията Майка и в какво се заключава нашето спасение и последните Божии обещания. Но съборите са изложили и в какво се състои в дълбочина природата на Църквата – те не са  определили нейните граници. През 19 в. митрополит Платон Киевски казва, че ние знаем, къде е Църквата, но не можем да кажем, къде не е, защото „нашите земни прегради не достигат до небесата” [4]. А отец Георги Флоровски, човек, който за много от нас е самият глас на Православието, в една обширна статия за Църквата  казва, че нито една от християнските конфесии не е определила окончателно границите на Църквата. И днес трябва със смирение, строгост и християнска любов, дълбоко да се замислим и проумеем тази историческа реалност,  която представлява днешният християнски свят.

Нито един православен християнин не поставя под съмнение този факт, че Църквата не само е една, но че тя се явява самото единство. Тя е тази тайна и това място, в което Бог спасява Своята твар и се съединява с нея – Тяло Христово, Храм на Светия Дух.  Тя е мястото, където Царството Божие вече е дошло в сила и е чудото, което ни превръща в деца Божии (единородният син в Единороден Син) и ни дава да станем причастници на Божествената природа. И нито един православен не се съмнява, че именно Православната Църква по един единствен и неповторим начин е тази Тайна, това Място, това Царство.

Въпреки това остава проблемът, както богословски, така и нравствен: какво място ще определим на тези, които по избор или затова, че са се родили в условия, които не са им дали възможност да се докоснат до Православието, не принадлежат към него?

Най-простото решение на въпроса е  да ги изключим от тайните на Църквата; да кажем, че те повече не могат да имат връзка с нея; да заявим, че може да бъдат или в Църквата или вън от нея; че доколкото Църквата е самото Единство, всяка пукнатина предполага изключване от нея, отсичане от нея – спонтанно или хирургическо. Тази е била и богословската позиция на митрополит Елефтерий [5], за когото всяко отклонение от православната вяра предполага пълно отчуждение с най-радикални последствия: нито благодат, нито тайнства, нито свещенство не могат да съществуват не само у еретиците, но и в схизматичните общности. Може ли да се приеме такова решение? Струва ми се, че историята на Църквата и  нейното богословие са несъвместими с такова решение, просто и… успокояващо, защото то премахва всяко колебание, всеки проблем, изискващ решение, което би било достойно за Бога.

Самото понятие за ерес и разкол предполага някакво отношение към вярата и към Църквата и продължаване на връзката, колкото и мъчителна да е тя, между нея и отделилите се от нея. Защото ние не казваме, че мюсюлманите или будистите са еретици или разколници, те са ни просто чужди. За да станеш еретик или разколник, първо трябва да си християнин!

Тук някой може да възрази, че тези, които се намират в заблуждение, в краен случай може да се считат за християни, но не и членове на Църквата.

Но възможно ли е това? Може ли да бъдеш християнин извън Църквата? Може ли да изповядваш Христа Бога по друг начин, освен чрез Светия Дух? Не учат ли за това и апостолите Йоан и Павел (Йоан. 4:2-3; 1Кор. 12:3)? Мислимо ли и възможно ли е на практика да бъдем научени от Светия Дух, да бъдем на мястото на Неговото присъствие и да останем чужди на Църквата? Не ни ли убеждава в противното обръщането на Корнилий в книгата Деяния на апостолите (гл. 10)? Може ли човек да живее вдъхновяван от Светия Дух и да остане чужд на Христос? Но тогава как, бидейки в Христа,  е и вън от Църквата, когато извън Църквата няма спасение?

И какво да кажем или какво да правим с тези, които са се присъединили към погрешна вяра, приели са погрешно богословие, но живеят заради Христос и умират за Него? Неговите свидетели – мъченици за вярата в Господа са и католици, протестанти и други, които са живели само, за да предадат вярата в Спасителя на тези, които не са Го познавали; живели са подвижнически живот, приели са мъченическа смърт. Наистина ли те могат да бъдат признати само от Христос във вечността и трябва да бъдат отхвърлени от Неговите ученици тук, на земята? В Евангелието четем, че връщайки се веднъж при Христос, апостолите Му разказали, че срещнали човек, правещ чудеса в Негово име и му забранили. Христос им отговорил: „Не му запрещавайте, понеже никой, който извърши чудо в Мое име, не ще може наскоро да Ме злослови” (Марк. 9:39).

Какво ни учи за ересите историята на Църквата? В статиите, появили се най-малко двадесет години преди зараждането на икуменизма, митрополит Антоний Храповицки [6], когото можем да наречем фундаменталист, без да оскърбяваме неговата памет,  задава следния въпрос: защо отношението на Църквата към ересите в течение на векове се е изменило от „акривия” в „икономия”? [7]

Най-простият и циничен отговор би бил този: да признаем с чувство на тъга и срам, че догматическото съзнание на вярващите е отслабнало и те повече не са били в състояние ясно да разпознават истинното от лъжливото. Че лъжливото повече не ги е възмущавало и всички те с голяма лекота са се примирявали с грешките, че собственото им чувство за Бог и Истина се е притъпило и е станало в техните очи все по-относително… Да се съгласим с такива възгледи би означавало на практика да отречем присъствието и постоянното действие на Божия Дух в Църквата, а това значи и да отречем Църквата.

Митрополит Антоний представя за по-вярно друго обяснение, което ми се струва, че  изразява едновременно и историческата мъдрост на Православието, и догматическата мъдрост на Църквата: Църквата никога не е съсредоточавала своето внимание единствено върху злото и грешката.  Като ги е посочвала, Църквата винаги е била много положителна и отзивчива към тази част от Откровената Истина, която е останала в учението или практиката на тези, които са се отделили от нея:  „Светлината в мрака свети, и мракът я не обзе” (Йоан 1:5). Църквата е имала грижа не само за чистотата на своето учение или християнски живот, но и за спасението на своите заблудени деца. Кой от духовните писатели може да каже, че в този момент, когато най-злостният еретик на глас чете на своето стадо от заблудени овци Евангелието, той  не провъзгласява словото Божие и не пребивава в Истината?

Православието с безкомпромисна строгост се отнася към първите ереси, защото те отхвърляли самите основи на вярата – Божествената природа на Иисус Христос, Неговата човешка природа, а така отричали и свидетелството Божие, и тайната на нашето спасение. Но всяка следваща ерес съхранявала, вземайки своето, православното съдържание все по-пълно, все по-способно да извърши догматически спасението на духовно обеднелите общини. Църквата, като различавала присъствието на доброто семе сред плевелите, се отнасяла към заблудилите се с все по-голямо разбиране.  Не бива да приравняваме, да поставяме на една плоскост заблужденията на римокатолиците или протестантите и заблужденията на гностиците, арианите или манихеите.

В ранната духовна литература и в житията на светиите ние намираме свидетелства, които макар и спорни от строго-историческа гледна точка, ни показват как Църквата се е отнасяла към тези неща. Ето и два примера, взети от църковното предание.

Един човек, кръстен от свещеник-еретик, се обърнал след кръщението към православен епископ. За да не сгреши, епископът извикал свещеника-еретик, за да удостовери, че именно той е извършил кръщението. Щом го видял, кръстеният възкликнал: „О, не! Този човек не ме е кръщавал! Мен ме кръсти светоносен ангел, а  докато ангелът ме кръщаваше, този два бяса го държаха вързан в ъгъла на църквата”.

Ето и друг разказ: свещеник със свят живот, на не дотам грамотен, бил увлечен в някаква срамна ерес, а дяконът му оставал верен на истинската вяра. Той се смущавал, че такъв благочестив и чист човек живее в заблуда и след много колебания, казал за това на свещеника. „Но как е възможно! – възкликнал свещеникът. Всеки път, когато аз служа литургия, с мен съслужат и два ангела, а те не биха служили с еретик! Ще ги попитам.” На другия ден, докато извършвал освещаване на Даровете, свещеникът спрял службата и попитал ангелите истина ли е, че той се заблуждава. „Да, – отговорили ангелите. „Но защо не ми казахте по-рано за това, как така сте ме оставили да бъда еретик?” Ангелите отвърнали: „Бог ни заповяда да почакаме, докато твоят дякон, заради любовта Божия и от любов към тебе, не ти каже за това; ако той не ти беше казал, ние щяхме да го направим”. „Но как тогава служите с мен?” – възкликнал бедният свещеник. – „Бог, който вижда чистотата на твоето сърце, приема твоите молитви и жертви” – отговорили ангелите.

„Много такива, които на земята се смятат за чужди на Църквата, в Съдния ден ще открият, че са били нейни членове. Има и  много такива, които се смятат за членове на Църквата, но ще разберат, че са Й били чужди” – казва блажени Августин.

И така, за да бъдеш еретик, първо трябва да бъдеш християнин или поне да искаш да бъдеш! Иначе може да бъдеш само езичник, или отстъпник.

„Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен” (Мат. 7:21) ; (Лука 13: 25-27).

(очаквайте втора част)

Превод: Ренета Трифонова

Източник: http://www.mitras.ru/church/ch_04.htm

–––––––––––––––––––––––

Бележки:
[1] Първата публикация е във „Вестник на Руския Западно-Европейски Патриаршески Эк­зархат“ (1980-1981). № 105-108
[2] Владимир Николаевич Лоски (1903-1958) — известeн съвременен православен богослов, син на руския философ Николай Лоски
[3] Протестантски опит да се представи Църквата като едно дърво, чиито клони са различните християнски вероизповедания – православие, католицизъм, протестантство и др.
[4] Киевски митрополит Платон Городецки (+1891), – това изказване често се приписва на различни йерарси на Руската църква
[5]  Митрополит Елевферий Богоявленски (+1940) – през 1921 г. заема катедра в Литва, а от 1930 г. управлява западноевропейските енории на Московската патриаршия.
[6] Митрополит Антоний Храповицки (1863-1936) – в Русия заема катедрата на Киевски и Галицки митрополит, а в емиграция през 1921 г. възглавява енориите на РПЗЦ
[7]  „Акривия”и „икономия” – два подхода към прилагането на църковните канони. „Акривия” буквално означава изискване за точно съблюдаване на правилата. „Икономия” означава „домостроителство”, „изключение от правилото” –  смекчаване на изискването на канона или неговата отмяна. Основното значение на термина „икономия” изразява домостроителното спасение, и в този смисъл задължението да се решават частни, индивидуални въпроси от църковната дисциплина в общия контекст на Божия план за спасението на света така,  че изискването на буквата на закона да не става препятствие за спасението на човека.
Advertisements

15 Comments on Митрополит Антоний Сурожски за „неразделната църква” (първа част)

  1. Александър // 22/08/2016 в 10:40 //

    Изключително лукава статия:

    „Най-простият и циничен отговор би бил този: да признаем с чувство на тъга и срам, че догматическото съзнание на вярващите е отслабнало и те повече не са били в състояние ясно да разпознават истинното от лъжливото. Че лъжливото повече не ги е възмущавало и всички те с голяма лекота са се примирявали с грешките, че собственото им чувство за Бог и Истина се е притъпило и е станало в техните очи все по-относително… Да се съгласим с такива възгледи би означавало на практика да отречем присъствието и постоянното действие на Божия Дух в Църквата, а това значи и да отречем Църквата.“

    А нима според гражданина икуменист Сурожски, не е факт, това че догматическото съзнание на вярващите е отслабено? Нима понятието „догмат“ днес не е натоварено изцяло с негативен смисъл в очите на масовия светски човек, който формално може да е кръстен, но реално не живее с Църквата? То догматическото съзнание е отслабено сред клирици и миряни, а какво остава за останалите, считащи себе си за „вярващи“?

    Какво означава „постоянното действие на Божия Дух“? Да не би Светия Дух да идва при всеки, независимо от това, какъв е той? Нима Светият Дух не се е отдръпнал от Константинополския патриарх и епископите, които са подписали унията с папата на Фераро – Флорентинския събор и не е останал у св. Марк Ефески? Нима Божията благодат не се отдръпва от недостойни архиереи, като масоните Милетий Метаксакис и Атинагор I? Значи отдръпването на Божията Благодат от недостойните и отстъпниците не е ФАКТ? И как това „отрича Църквата“?

  2. Милетий и Атинагор може да са били масони и всякакви, но къде Ви е „благодатомерът“ че да измерите колко кванта благодат е останала или се е махнала от тях. Ако благодатта на Св. Дух е единствено само лично достояние, и ако Вие твърдите, че е факт нейното отдръпване от горепосочените, а това означава, че се е отдръпнала и от паството им, то излиза, че цялата Света гора с малки изключения е безблагодатна територия, понеже нейните епископи са безблагодатни. Защото Църквата е в епископа, по думите на св. Игнатий Антиохийски. И ако това е така, следователно и св. Силуан Атонски и св. Паисий Светогорец са лъже-светии, защото са били под омофора на безблагодатни епископи? Е?

  3. Александър // 22/08/2016 в 12:35 //

    Нищо подобно! Много е показателно това, че когато Атинагор I е умрял, от тялото му се е понесло такова зловоние, че се е наложило опелото да се извърши в затворен ковчег. Същата участ е имал и следващият истанбулски патриарх.

    И как направихте извода, е Божията Благодат се е отдръпнала и от паството на ересиарсите? Отдръпнала ли се е тя от св. Марк Ефески, след като Константинополският патриарх Йосиф II Константинополски и останалите епископи подписват унията?

    Отдръпнала ли се е Божията благодат от паството, когато антиохийския патриарх Несторий става проводник на несторианската ерес?

    Да не твърдите, че щом патриархът стане еретик, благодатта автоматично изчезва от всички или пък, че Божията благодат упорито приижда при отявлени еретици, сякаш се носи по неизчерпаем „благодатопровод“?

  4. Именно. Мелетий и Атинагор са били канонични патриарси. Като „ересиарси“ могат да се заклеймяват едва след събор, на мен не ми е известно, Мелетий и Атинагор да са били отлъчвани от Съборната Църква. Светият Дух действа в Църквата, независимо от личните достойнства на служещите.

  5. Александър // 22/08/2016 в 13:55 //

    Няма такова нещо. Не може да се свиква отделен събор заради всеки решил да става еретик и особено по отношение на ереси, които вече са съборно осъдени още преди повече от 1000 години.
    Това, че мормоните не са осъждани на събор, означава ли, че те не са еретици? Това, че лютераните не са осъждани на събор, по отношение на женския епископат, прави ли го допустим?
    Съборите са свиквани само, когато непознати, като вид ереси са придобивали тревожно разпространение сред народа и е било наложително съборното им осъждане.

  6. Александър // 22/08/2016 в 14:02 //

    Не вярвам мнението на някой от авторите в сайта, да е по-авторитетно от това:

    „Необходимо е да напомни, че църковното поменаване на епископите не се явява безусловно, а е свързано с тяхната догматична вяра, тъй като те се поменават на литургията – истинно, а не лъжливо – като „Вярно преподаващи словото на Христовата истина“ или с други думи, както свидетелства Свещеното Писание, „защото те, бидейки длъжни да отговарят, бдят за вашите души“.“

    Протопрезвитер Теодор Зисис, почетен професор в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел“

    Протопрезвитер Матей (Вулканеску), почетен професор в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел“

    Г-н Димитриос Целенгидис почетен професор в Богословския факултет на Солунския Университет „Аристотел“

    Монах Серафим (Зисис), бивш секретар на Йерусалимския Патриарх Теофил III

  7. Александър // 22/08/2016 в 14:04 //

    Имам предвид ето тези автори тук:

    https://zadrugata.com/about/

  8. Аха, сега ще си мерим … авторитетите ли?

    „Един епископ казал на Стареца:
    – Отче, най-новото развитие на отношенията между Патриаршията и Ватикана ме карат да спра да споменавам Патриарха. Какво ще ме посъветвате?
    – Бих искал да Ви попитам нещо от себе си. Патриархът вярва ли в това, което прави, или постъпва така по необходимост, или поради натиск отвън?
    – Отче, не зная как е в действителност.
    – Точно това, Владико, е съществено в нашия случай..

    По времето на Патриарх Атинагор някои отишли при Стареца и му казали:
    – Отче, действията на Патриарха много ни ядосаха и ние се молим той да умре, за да се успокоим.
    Старецът отговорил:
    – Това не е правилно. Аз също се моля за него: моля се Бог да вземе от дните ми и да ги даде на нашия
    Патриарх, за да има достатъчно време за покаяние.“

    „Старецът Паисий от Света гора“, Йеромонах Христодул, изд. Зограф.

  9. Александър // 22/08/2016 в 16:12 //

    Простете, но не мисля, че вие сте съизмерим авторитет с Теодор Зисис и Димитриос Целенгидис. И не се опитвайте манипулативно да цитирате св. Паисий, защото именно той по-късно спира поменаването му в литургиите:

    „Нови и нечувани изявления на патриарх Атинагор предизвикаха общо прекъсване на поменаването му през 1970 г. в Света Гора, както и от страна на трима митрополити на Еладската Църква, известни с борческия си дух – Флоринския митрополит Августин, Елевтеруполския Амвросий и Парамитийския Павел.

    Тогава старецът Паисий наложи прекъсването но повенаването и в „Ставроникита“, въпреки че в горното писмо от 1968 г. не одобряваше тази мярка, но препоръчваше православна борба вътре в Църквата, за да не се увеличават вече съществуващите зилотски схизми. Но никога Старецът не поддържаше еретическите и богохулни твърдения, че уж светите Тайнства са „невалидни“ без поменаването на епископа, особено когато този епископ открито проповядва ерес.

    Напротив, познаваше букватна, и духа свещените канони, каквито са 31-ия от Правилата на светите апостоли, 15-ия от Първо – втория събор при св. Фотий. Също така познаваше и позицията и отношението към еретиците на великите свети Отци. И точно за това не приемаше да казва „Отче наш“ заедно с еретици паписти, както също и никога не приемаше съвместни молитви и съслужения с еретици.“

  10. След като изчетох разговора, искам да попитам Алексанъдър: бихте ли ми казали къде, според Вас са границите на Св. Дух и Божията благодат? Къде я има и къде я няма? Как ние хората, станахме барометър за Божията милост? След като не сте съгласен с митрополит Антоний, кажете ми, при всичките тези разделения в Православната църква, къде точно е благодатта?

  11. Александър // 23/08/2016 в 17:15 //

    Ренета Трифонова,
    Несериозно е да се твърди, че епископ, започнал да изповядва и разпространява ерес не губи Божията благодат.

    Ето и едно свидетелство за отишла си от еретиците благодат:

    „С голямо съжаление трябва да кажем, че нито патр. Атинагор (поч. 1971), нито патр. Димитрий (поч. 1991 г.) са имали добра християнска кончина – и двамата набързо са били погребани в затворени ковчези (а не в отворени, както подобава на архиереи), поради непоносимото зловоние, което незабавно започнало да идва от телата им.“*

    *Виж повече у архим. Йоан (Филипов), Кой разкъса единството на православната църква чрез римокатолическия календар, 2014 г., с. 151-152.

    А нима не е показателен и случаят с един от най-ранните ересиарси – Арий, защото, както знаем според преданието св. Петър, епископ Александрийски, видял веднъж насън отрока Иисуса в хитон, раздран от горе до долу . „Господи! – казал Петър. – Кой е дръзнал да се докосне до дрехата Ти?” – „Арий я раздра“, – отвърнал Господ.
    Нима благодатта не си е била отишла и от презвитера на Александрийската патриаршия Арий?

  12. фифтита-сектанти // 23/08/2016 в 20:41 //

    Някои защо пишат тук, след като в тяхната ““’църква““ е пости,,,,,,

  13. Александър, за разлика от Вас, аз дори не смея да пиша по този въпрос. Нито пък смея да мисля. Вие го повдигате и затова Вас попитах. Явно „мярката“ за благодат, справедливост и съд е във Вашите ръце. Дори авторитет като митрополит Антоний Сурожски не смее да каже какви са границите на Църквата и съответно – на Божията благодат. Всички ереси са осъдени и се осъждат на СЪБОРИ, а не поотделно от някого. Съборната съвест на Църквата ги е определила или определя като такива. И не знам как имате смелост да коментирате тези неща, при условие, че такива въпроси трябва да се обсъждат първо от нашите епископи, а после да се коментират по сайтовете или в социалните мрежи. Затова и по този въпрос сме дали мнението на уважаван митрополит в православния християнски свят. Мисля, че е безпредметно да разговаряме повече по този въпрос.

  14. Александър // 23/08/2016 в 23:41 //

    Ренета Трифонова, кого вие наричате „авторитет“? Антоний Сурожски – един от основните инициатори за влизането на Руската Православна Църква (РПЦ) в Световния Съвет на Църквите? Член на Централния Комитет на ССЦ (1968-1975) и Християнската медицинска комисия към ССЦ. Участник в Асамблеята на ССЦ в Ню Делхи (1961) и Упсала (1968)? Този ли е вашият авторитет?

  15. Борислав // 29/08/2016 в 01:24 //

    Авторитети са Светите отци, писали, без никакво съмнение под водителството на Светия Дух. А начинът да преценим един съвременен автор е като го сравним с писанията на Светите отци – ако има несъответствие – довиждане и всичко хубаво. Разбира се нищо лошо няма и в това, да се помолим Бог да ни просвети – Той винаги помага. За съжаление писанията на Светите отци са много малко в доста от сайтовете, претендиращи да бъдат „православни“. Всъщност това не е чудно – Светоотеческите съчинения са доста неудобни – в тях няма компромиси. Те не ни казват това, което желаем да чуем. Затова напоследък на преден план са предимно модерните богослови, умело играещи си с компромиса /“Ще дойде време, когато човеците не ще търпят здравото учение, но, водени от своите похоти, ще си насъберат учители да им гъделичкат слуха; те ще отвърнат слуха си от истината и към басни ще се обърнат“ (2Тим. 4:3,4./. Разбира се, както по отношение на писането, така и по отношение на четенето всеки си носи отговорността – свободна воля. Лично аз гледам просто да стоя на ясно изразена дистанция от автори като митр. Антоний Сурожски, протопр. Георги Флоровски, прот. Александър Шмеман, дякон Андрей Кураев, Алексей Осипов и още доста други /говоря по отношение на Православието, иначе си чета светски автори и литература/. Защо ли? А защо не? Нали и аз имам свободна воля? А относно разликите на подобни автори със Светоотеческите съчинения не ми е работа да говоря – има си богослови, свещеници, умни хора, на които това им е работата. Но разликите се забелязват дори от неспециалисти и може би това е причината доста от специалистите да си загубят спокойствието. Не говоря за лично отношение – причините да избягвам тези автори са изцяло в произведенията им.
    ПП. Това не значи че не чета съвременни Православни автори, но тук, за съжаление няма почти никой от интересуващите ме, като например о. Серафим Роуз, Св. Паисий Светогорец, Св. Порфирий Кавсокаливит, старецът Ефрем Аризонски, старецът Йосиф Исихаст и т.н.
    Не мислете че това е критика, просто споменавам защо избягвам този или онзи, или не чета това или онова, без да задължавам никого с моето мнение.
    Поздрави.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: