За „неразделната църква“ (втора част)

Втора част на отговора на митрополит Антоний Сурожски относно въпроси на вярващи за термина „неразделна църква”

21c716f587025865.460.vk_Втора част на отговора на митрополит Антоний Сурожски относно въпроси на вярващи  за термина „неразделна църква”. Първа част можете да видите (тук)

Какво е това Православие и в какво се заключава „парадоксът на Църквата”? Как се разрешава това напрежение между Абсолюта, Който не може да се съгласи на никакъв компромис и „установяването” на една постепенна победа на Спасителя Бога над погиващия свят?

Веднъж в разговор отец Софроний ми каза: „Никой не може да се нарече православен в строгия, абсолютен смисъл на думата, защото да бъдеш православен, означава да познаваш Бога такъв, какъвто Той е, да Му служиш и да Му се покланяш достойно за Неговата святост” [1].  В това отношение ние всички едновременно се намираме в  in patria et in via – на пристанище и на път. Всичко е свършено за Бога и в Христа, но не всичко е завършено нито у нас, нито в света. „Църквата – това не е събрание от светци, това е тълпа от каещи се грешници”.  И „каещи се” означава „обърнати към Бога” – както Петър, който се давел по време на бурята. Няма ли да е правилно да кажем, че там, където има познание за Бога, там, където има признание,  че Христос е Господ, е Духът Светий (1 Кор. 12:3) и където е налице отдаденост на живот и смърт на Господа, там е Православието. А това значи, че там и Църквата присъства като светлина – може да е ослепителна или само мъждукаща, но е като жива вода, напояваща суха земя, като дрожди, подквасващи цялото тесто, като кръв, която пробива през наранената тъкан.

Колко е болно да видиш Светлината затъмнена, но и колко е дивно да видиш, че тъмнината не може нито да я заглуши, нито напълно да я скрие! Тържеството на Православието, което ние празнуваме в началото на Великия пост, е това тържество, тази победа Божия над нас, а не победата на православните над техните противници. И не трябва ли да ликуваме за това присъствие, неуловимо за нашите очи, но видимо за Бога, за Неговите ангели и светци? Да ликуваме за зародиша на Живота сред семената на смъртта, за здравите клетки, които продължават да живеят сред мъртвата, гниеща или ракова тъкан? И не трябва ли да са ни скъпи тези зародиши за Спасението, вместо да се възмущаваме и отвращаваме от признаците на тежката болест, която може да убие тези, за които Христос е живял и си е дал живота? Архиепископ Алексий Дюселдорфски [2] казва, че Истината, Животът, Църквата са като свещ, запалена в безкрайния свят. Тя съгрява и освещава съвсем малка част от него, но в същото време в цялото това безкрайно пространство тъмнината вече не е пълна. Откакто Христос удържа Своята победа, Духът пребивава в света – действащ, животворящ и пробуждащ към спасение; Дух зовящ и съзидаващ в сърцата на хората, които търсят Асболютното. И с каквито и имена да го наричат, образът на Живия Бог поддържа тлеещите въгленчета,  раздхува ги и ги възпламенява независимо от това, че се вихрят ереси и разколи.

Може би сега е времето да напомним за един любим образ на Л.А. Зендер от неговата смела и мъдра книга, пълна с надежда, вяра и разбиране, но подхвърлена на несправедлива критика („Vision and Action”) [3]. В този смисъл, в който апостол Павел говори за различни духове, Зендер различава  три етапа в  „разделението”: разминаване, неподвижност и сближаване. В този момент, в който две убеждения се сблъскат, две общества могат само да се отвърнат едно от друго. Те още не са скъсали, но докато стоят с гръб един към друг, обърнати към различни хоризонти, те могат само взаимно да се отричат. Но докато са все още толкова близки, те са и на безкрайно разстояние един от друг и възгледите им повече не могат да се срещнат; те не могат повече, гледайки се един друг в очите, да разкрият душите си – своята и чуждата.

Но годините на мълчание преминават, а с тях и личните обиди и остават само истинските причини за раздора, а над тези причини – волята на антагонистите остава вярна на Бога и Неговата правда. Тогава противниците могат да се обърнат един към друг и да си зададат въпроса: а какво стана с отминалите години, които сега се явяват символ на грешки и заблуждения? Какво е останало от тяхната първоначална красота? Питаме в началото с любопитство, а след това и с тревога – не  победи ли дяволът тези, които мислеха себе си за верни на Христа, колкото и тежки да са били техните заблуждения? От мъглата възникват неясни форми, неясни звуци, а езикът, който не ни е познат, го чуваме отново… (Обикновено ли е това любопитство или е по-скоро повишена загриженост към съдбата на „другия”?) И тогава, след стадия на неподвижност, обществата се раздвижват, привличат се едно към друго. Кой си ти? Какъв си станал за толкова века раздяла? На какво си се научил? Какво си разбрал? Какъв си те представям? Ти –  блудният син, тръгваш ли или си вече на обратния път? Или си още в чуждата страна? Живееш ли ти там в измамна слава и изобилие, обкръжен от лъжливи приятели? Или си сам, обеднял и угрижен? Помниш ли още Бащиния Дом? Можеш ли още да произнесеш свещеното име Отец?! Достигнал ли си до такава степен на отчаянието, когато ще можеш да признаеш своите грешки и заблуди и да направиш тази стъпка, без която не можеш отново да станеш този, който винаги си бил за твоя Отец: Синът, Погиналата Овца, но също така и Кръстните страдания?

Не се ли намират в същото състояние християнските конфесии в наши дни? О, ние сме много далеч от това единство, за което толкова много се говори! Доктриналната чувствителност в неправславния свят се е притъпила, а привързаността към концепции, несъвместими с евангелското благовестие, е силна (например, догматът за папското първенство и непогрешимост; Филиокве [4], доктриналният и духовен антипаламизъм; „теорията за клоните” в Църквата; предопределението, спасението само с вяра). Но неправославните общини започват да се учат от Православието. Трябва ли да се удивляваме на това? Щом ние сме тяхното минало, тогава как те не са нито наше „настояще”, нито наше „бъдеще”? Ние трябва да се вглеждаме в кълновете на живота, в това, че в тези изповедания има действителна истина и да не я смесваме с ереста, разкола и отстъпничеството. Нужно е да помним две неща, които често забравяме: първо, че древните и новите ереси са били осъдени справедливо, но че твърде често не е бил даван никакъв отговор на проблемите – философски, богословски и нравствени, от които те се раждат; защото нито едно заблуждение не се е родило просто от недобра воля. И второ, не трябва да се забравя, че често ние сме отделени един от друг и заради различните езици. Употребяваме думи, а често и близки изрази, които понякога са еднакви, но обозначават различни понятия, като стигат до несъвместимост, защото се опитваме да изразим духа чрез буквите.

Не бива също да се забравя никога, че ние съвсем леко и естествено приемаме нашата вяра и практика като „мярка” за Православие. В същото време толкова неща, на които ние държим са само преходни, а ние приемаме случайното човешко отражение за абсолютна реалност.

За евнуха е било достатъчно да признае Христос за свой Спасител заради това, че е бил кръстен (Деян. 8: 26-39). Не изискваме ли ние от тези, които искат да се върнат към вярата на отците си, да станат гърци, руснаци или някакви други? Не изискваме ли от тях повече, отколкото очакваме от своите единоверци по рождение? Колко православни по име живеят в суеверия, несъвместими със здравата вяра, блуждаят някъде между невежество и ерес, появяват се в църквата само на собственото си кръщение, сватба или погребение? Но те „по право” се основават на своята „православност”, за да получат тайнствата на Църквата, които ние отказваме (справедливо, и трябва да отказваме) на тези, които принадлежат към друга християнска община? И не предаваме ли ние самите Христос с начина си на живот (Рим. 2:24), не се ли отказваме всенародно  от Неговата блага вест, когато потъпкваме заповедите му: не е ли това отстъпничество на дело (1 Йоан 2:9)? Църквата е една и на земята –  това е Православната Църква, свята с Божията святост и с нейната Богочовешка природа, с нейната тайна, но носеща това, което е свято в глинен съсъд. Църква, която познава своя Бог в съзерцателното безмълвие, но „говореща” своето свидетелство от век на век с думи, които са по човешки точни,  но на които не е по силите да предадат какво е това Бог, нито какви са пътищата Му.

Апостол Павел говори за Църквата от своето време не толкова за това, че има разномислия, но за това, че те са много опасни и изкусни (1 Кор.11:18).

Църквата е неразрушима, портите адови няма да й надделеят, но пътят, който тя следва,  не е никак лесен, защото Истината, стаена в дълбините на съзерцателните души, намира своето изражение само след дълга и мъчителна борба на безмълвието със словото; на безкрайното и вечното с крайното и преходното.  Това е познанието за Бога, което си проправя път постепенно, пипнешком и неизбежно – чрез заблуждения. Това е Премъдростта Божия, която най-изкусните трябва да явят на света; и тук в послушанието и смирението, човешкият разум трябва да отстъпи на Божествения Разум; тук е мястото на подвига и отречението от себе си: внимавай и слушай Израию! (Второз. 27:9).

Дори Църквата на апостолите и мъчениците е преминала през кризи – те са били допускани, но в напрежението и разделението не е имало недостатък и въпреки това, Църквата е оставала една, и Бог е възтържествувал. Когато говорим за „неразделна Църква”, имаме пред вид тази епоха, ние мечтаем за нея: за времето, когато вместо бурни стълкновения, съвместно са се решавали проблемите и колебанията. Време, в което са формулирали Истината така, че формулировката да издържи критиката на интелекта. Време, в което е било велико и кротко пастирското смирение, умеещо да не избързва и да бъде чувствително към всичко това, за да не заглуши живите издънки. Време на пастирство, чиято задача била спасението на грешника и обръщането на блудния. Апостол Павел можел да каже, че той отначало с мляко е хранел своите духовни деца (1Кор. 3:2); че той бил всичко за всички с  надеждата по какъвто и да е начин да спаси някои (1Кор.9:22) от тези, за които Христос умря на кръста. И той можел да направи това, защото е вярвал в добрата воля на всеки човек (Рим. 2:14) и е бил готов да загине заради спасението на своя народ – Народът Божий (Рим. 9:3).

Не, Църквата не е разделена: тя е една днес, както и в миналото, нейната пълнота е в Православната вяра, която ни позволява да виждаме през човешката непрозрачност падналия свят, който непрекъснато се променя. Но нейната тайна излиза извън пределите на видимите й граници.

Невъзможно е да се говори, от една страна, за Църквата, а от друга – за християнския свят само, за да не въвеждаме инославните в  някаква илюзия. Когато  се  събудят, те ще я разберат по-добре от нас. Но и ние самите не трябва да забравяме това, че тайнствено Бог проправя Своя път в душите и общностите, отделени от Този, Който Е и завинаги пребивава. И независимо от съблазънта на всички наши търкания, те не са   изолирано място в пустинята, а Стълб, носещ теготите на света, Стълб на Истината.

Превод: Ренета Трифонова

Източник: http://www.mitras.ru/church/ch_04.htm

––––––––––––––––––––-

Бележки:
[1] Архимандрит Софроний Сахаров (1896-1993) – духовен ръководител на православна община в Англия, в миналото е бил монах на Атон, ученик и биограф на св. Силуан Атонски. Основава православния манастир „Св. Йоан Кръстител“ в Есекс, Англия
[2] Архиепископ Алексий ван дер Менсбрюг (1899-1980) — богослов, йерарх на Руската православна църква.
[3] Лев Александрович Зандер (1893-1964) — профессор от Православния богословски интитут в Париж, църковен деятел, чиято спомената книга е издадена през 1952 г.
[4] Filioque – (буквално: и от Сина) — особенност на вероучението на Римокатолическата църква, исповявдаща в Символа на вярата изхождането на Светия Дух както от Бог Отец, така и от Бог Син. Филиокве е добавена по-късно поправка в текста на Символа на вярата, приет от Първия (325г.) и Втория (381г.) Вселенски събори.
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: