Играта на Бога

автор: архим. Емилиян Симонопетритски

Parintele Arhimandrit Emilian SimonopetritulКогато Господ започнал Своето поучение, родителите донесли децата си, за да ги благослови и да се помоли за тях: „Доведоха при Него деца, за да възложи върху им ръце и да се помоли”[1], както правим и ние, свещениците – поставяме ръка върху главата им и се молим. Но учениците, чиито умове още не се били отворили, смъмрили родителите, казвайки: Оставете Учителя и не Го изнурявайте. Учениците си помислили това, че децата предизвикват шум, викат, тичат, играят. Как е възможно Учителят да се занимава с тях? Авторитетът Му се накърнява; вярвали, че Той е пророк. Един пророк занимава ли се с такива неща? Били забравили времето на своето собствено детство заедно с нуждите му. Разбира се, тук се крие нещо по-тайнствено. Апостолите си мислели, че Христос не трябва да се занимава с малките неща, а със сериозните и големите! При това, тази случка станала след една сериозна тема, която ги била впечатлила. Христос им говорил за брака и за привързаността към Себе Си[2], което било въведението, встъплението към монашеския живот. И докато им говорел по един толкова сериозен въпрос, децата влезли. Но Христос с децата би се държал по детски.

Христос има  Своя Собствена мъдрост, Свои Собствени маниери, с които спасява хората. Без друго така говорят за Господа най-големите богослови и отци на нашата Църква, св. Дионисий Ареопагит, св. Максим Изповедник, мистичният Григорий Богослов. Представят делото на Господа като дело на дете, което играе: и понеже играе, си остава дете. Свързват този факт с най-съкровените и велики догмати на Църквата, със същия несравним Бог, с Когото си правим, каквото поискаме в ръцете си по един тайнствен начин, както те ни поучават.

Аз, обаче, няма да ви говоря за това сега. Ще цитирам само два стиха и веднага ще ви ги разтълкувам. Св. Григорий Богослов казва: „Защото високото Слово играе по всевъзможни начини, размесвайки, както пожелае, целия свят тук и там”[3]. Високото Слово, Словото, Което слязло от най-високото жилище, от небето, Христос, си играе по най-различен начин с пръстите на много игри, от всякакъв вид, „размесвайки”, смесвайки, както си иска, целия свят „тук и там”, ту тук, ту там.

И така, Христос е „висок”: нозете Му стъпват на земята; Той е дете, но главата Му, както казвали древните, е на небето. Тоест, Той е превисок, единствен, изключителен, никой не може да се сравни с това Дете. Той е един, безкраен, бърз, тича „тук и там”, затова се нарича и Бог. Той е тук, Той е там, Той е навсякъде. Той е слезлият от небесата[4], Бог и Изкупител. Той е Създателят, Който слезе, за да ни спаси. Играта Му е именно играта на нашето спасение. Играе играта на нашето спасение.

„Размесвайки”: разбърква всичко, небе и земя. Разбърка небесата, слизайки от тях. Разбърка земята, идвайки на нея. И когато отново си замина, не остави нищо, което да не мисли за Него. Той е Този, Който съединява човека и Бога и ги прави едно тяло[5]. Както Той, бидейки Бог, възприе човешка природа и стана Богочовек, така и аз, човекът, възприемайки Бога, ставам бог и, следователно, богочовек. Не е възможно, обаче да съществуват двама богочовеци, двама богове, а само един. Един е Бог, едно е тялото Божие. На Неговото тяло ставам член и аз[6].

„Размесвайки”. Намесва се навсякъде, преобръща и смущава всичко и всички. Едни – за да чувстват, че ги тиранизира, а други – за да чувстват, че ги обича. Едните Му отговарят: „Бягай, махай се, не мога да Те търпя”. А другите Му казват: „Дойди скоро”. По цялата земя излиза, достига звукът Му[7]. Всички се занимават с Него. Докосва всеки човек като личност и лично налива на всички от сладката мъст[8] на Божеството Си. Напива ги с Божеството Си. Никой не може да избяга! На всички предлага чашата на Божеството, някои я приемат, а други я отказват. Христос, Богът, Детето, посещава всяко сърце, което никога след това не забравя това посещение. И животът на всички ни, праведни и грешни, всекидневно се върти около Бога. Неговата почерпка е нашето единство, когато приемем Божеството Му, както се проявява в детския Му характер. Не ни съединява само със Себе Си, но и с ангелите и със светиите, които заедно образуват тялото Му.

„Тук и там”: отива си и идва. Този смисъл има и повторението на Рождество Христово всяка година. На небето, на земята, в морските дълбини, в земните дупки, в преизподнята достига Неговият поглед, предлага се Неговата любов[9]. Топлината Му съживява и безчувствените, и мъртвите. Светлината Му осиява тъмнината.

Христос е тук, бърза там, съществува навсякъде, във всеки момент и винаги. Ние спим, а Той „досега работи”[10], наведен над нас. Прави ни добро „по всевъзможни начини”, по хиляди начини. Какво ли не измисля, какво ли не използва, за да ни спаси! Невидимият става присъстващ и видим, докато ние си мислим, че отсъства. Използва всякакви начини, за да ни спаси. Става баща, майка, учител, лекар, Който ни хвали и успокоява, разтревожва ни и ни смущава, но и ни слугува и спасява. Допуска болестта и смъртта. Става страшен, също както и сладък.

Използва всяка възможност, за да ни доближи, зачитайки свободата ни. За нас Той става беден, но и богат. Сменя начини, форми, поводи, „та по някакъв начин да спаси всички”. Танцува и пее около нас, за да ни привлече и за да Го обикнем. „За всички Става всичко”[11]. Насочва в правилната посока премъдро и многообразно.

Това са всевъзможните начини, по които си играе Бог. Играе си? Да, играе си, както и ние играем някоя игра с детето ни, за да го накараме да яде, да чете или да си вземе лекарството. Държим се като деца. И Христос се държи като дете с нас. Смалява се, смирява се, съобразява се с нравите, с обичаите и маниерите ни, за да се почувстваме, че сме авторитети, които Той следва, че сме големи, богати, силни, че Христос се грижи за нас.

Прекарва времето Си в игра с нас, дори когато си мислим, че ни забравя. Уподобява се на нас, сякаш свири и танцува с всяка цел и инструмент, който ще бъде необходим. Всяка мелодия, която сметне като необходима за нас, за да разберем, че е наш Бог и Изкупител. Понякога имаме чувството, че Той е труден за разбиране, друг път – че е презрян, заради многото обвинения от страна на света. Понякога осъзнаваме, че е Всевишният Бог. Но този разнообразен начин е доказателство за мъдростта и любовта Му, инструментът на Неговото божествено домостроителство. Той е Неговото показване излизане от Себе Си към човека. Поради тази причина Отците наричат божественото домостроителство игра, а Христос – дете. Това е начинът, по който се проявява Неговото човеколюбие, усилието Му да ни спечели и спаси. Играта на Бога, накрая, е любовта Му, която ни обоготворява. И както ние подаряваме на детето си всяка играчка, която харесва, дори да е скъпа, така и Той покорява всичко под нозете ни[12]. Затова нито пророци, нито светии, нито ангели, нито серафими, нито херувими били удостоени да бъдат пратени от Бога за нашето спасение. Бог изпратил Своя Син като дете[13].

Христос и децата

Христос и децата

Дошъл Сам Той и всекидневно става нашата играчка, която или я харесваме, или я отхвърляме, желаем я или я отказваме, казвайки: „Върви си, Христе, не Те искам, не вярвам в Теб, не Те разбирам, не Те понасям, тежък си ми, затрудняваш ме в обществото, законите Ти ми пречат в работата, ограничаваш ме в дома ми”.

Така както детето държи автомобилчето си с връвчица, оставя го да се движи насам-натам, кара го напред-назад и се радва на движението му, така и божественото Слово си играе с нас, казва св. Григорий Богослов[14]. Христос играе с въженцето на любовта: понякога ни държи, а понякога ни оставя, когато се отричаме и се сърдим, за да не станем по-лоши. Когато съзре малко нежност, малко покаяние и малко разбиране, придърпва въженцето към Себе Си. Постъпва с нас според това как ние Му позволяваме, според нашия интерес. Станал дете, за да играе с нас. А играта Му е Неговата промислителна грижа, божественият промисъл, едно невидимо за нас движение, една връвчица, която ни спасява, веднага щом пожелаем и го поискаме от Него. Дори преди да поискаме, имаме желаното[15].

Разнообразието от събития, това, което ни се случва всеки ден, добро или лошо, е малкото чувство на Неговото присъствие, на Неговата връзка с нас, на Неговата любов, на Неговата намеса в нашата история и в тази на света. Всичко това ни дава едно равновесие в нашия живот и в този на света, така че да не погине всичко[16], но всичко да върви към окончателното обновление, когато ще видим всичко ново[17].

Чрез всички тези начини намираме почивка в Христа. Затова никога не бива да пренебрегваме всичко онова, което всекидневно ни се случва. Тръгва, например, някой за кафенето и пристига благополучно. Тръгвам аз да се изповядам, случва ми се нещо лошо по пътя и си казвам: „Къде е Бог сега?”. Раждам дете и то умира. Или го държа в утробата си седем месеца и го загубвам. Отивам на църква, но се подхлъзвам на снега, чупя си крака и казвам: „Отивах на църква, Боже, а Ти допусна да падна и да си счупя крака?”. Нищо не е случайно.

Всекидневните подробности от живота ни, скръбни или радостни, които обаче ние не разбираме, всъщност са необходими. Крият едно тайнство и Бог ги използва, за да станем по-добри чрез тях. Имат възможността или силата да ни умъдрят. Стават божествен знак, който ни напомня, че рано или късно ще се преселим на друго място. Резултат от всички тези ежедневни случки, проблеми и всички събития ще бъде нашето обожение, ако използваме божествената благодат. Бог не оставя нищо неоползотворено, дори греховете ни.

Виждате ли защо Бог станал дете и защо си играл при сътворението на света и на човека. Тази Негова игра е нашата надежда, очакването за преминаването ни във вечността, за да играем в Божията светлина и слава. Така както родителите снизхождат към немощта на детето или неговото искане и си играят с него, не за да го доведат до малоценност или противодействие, а до зрялост, така и Бог чрез Своето въчеловечаване води всекиго от нас към пълнота на личността, според възможната за нас „пълна възраст на Христовото съвършенство”[18], за да станем и ние богове в царството на великия Бог, като разбираме още от този живот небесните тайнства, укрити от създание мира[19]. Бог е приготвил всичко за нас.


[1] Мат. 19:13.

[2] Мат. 19:3-12.

[3] Ἔπη ἠθικά, Ὑποθῆκαι παρθένοις, στχ. 589-590, PG 37, 624-625.

[4] Вж. Иоан. 3:13.

[5] Рим. 12:5.

[6] Еф. 5:30.

[7] Срв. Пс. 18:5.

[8] Сладко младо вино, шира. – бел. прев.

[9] Срв. Пс. 138:7-10.

[10] Иоан. 5:17.

[11] 1 Кор. 9:22 (вж. критическото издание на Nestle-Aland).

[12] Срв. Еф. 1:22.

[13] Вж. Γρηγοριου Θεολογου, Θεία Λειτουργία, εὐχὴ τοῦ ἀσπασμοῦ.

[14] Ἔπη ἠθικά, Περὶ τῆς τοῦ ἐκτὸς ἀνθρώπου εὐτελείας, στχ. 141-142, PG 37, 776.

[15] Вж. Ис. 48:9.

[16] Вж. Иоан. 6:39.

[17] Откр. 21:5; вж. 2 Кор. 5:17.

[18] Еф. 4:13.

[19] Срв. Кол. 1:26.

превод: Алексей Стамболов

emilian knigaОткъс от сборника с беседи на архимандрит Емилиян – „За надеждата в Бога. Осем слова за духовното израстване“, изд. Старинен храм „Света Параскева”, гр. Пловдив. Книгата може да бъде поръчана на тел. 0896147221

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: