За честото причастяване

Същността на християнството е Самият Христос,  целта на християнството е радостната пълнота от битието в Христа, а надеждата на християнството – животът в бъдещия век в пълнотата на Богообщението. Християнската действителност, обаче и християнското битие, рязко контрастират с този идеал.

Трудният път на историческата подмяна и наслоенията на християнството се превърнаха не в радост и щастие в Христос, а във философско-нравствена система като питагорейството или дзен-будизма. Християнството стана това, което е изразено в езическото понятие „религия”. То стана не Божие дело за преобразяване и промяна на човечеството, а сбор от мнения и правила. Отговорите на фундаменталните въпроси за живота, например на въпроса за смъртта, се дават не от християнската съпричастност към Възкресението на Христос, а от догматическото богословие.

Но и самото богословие през погледа на Евхаристията и молитвите, стана наукообразна и фина схоластика. Отдавна е забравен принципът „който не се моли, не е богослов”, и все по-често богословските статии и книги са интересни само на тесен кръг специалисти. В по-голямата си част тези „философствания“ са толкова далеч от реалните проблеми на християнина, че не засягат нито неговите чувства, нито неговия ум. Човекът, призован от Христос на Небето, остава целият на земята. И гледа на това евангелско Небе отдолу нагоре, като на недостижим планински връх.

Такова обикновено явление като светостта (първите християни са се наричали „светии“) стана крайност, нещо като йогата, едно от многото нововъзникнали учения. Човек като тегли чертата, се оказва, че има стена между собствения му живот и животът на човека, отбелязан в църковното календарче. И човекът си казва: „Това е нещо свято, не е за мен”. А Господ призовава всеки един от нас към святост: „Бъдете свети, понеже Аз съм свят”(1 Петр. 1:16). Този призив на Господа се сблъсква с безкрайните човешки падения, с всеобщата греховност на обществото, в което християнинът се мята като катерица в клетка – от греха към изповедта и обратно.

Грехът се възприема не като извращаване на човешката природа, а като „природно явление”.  А „това, което е естествено, не е лошо”, твърди безбожникът Русо. Затова, когато човешките сили от болестта и старостта отслабнат, човек стига до неизбежните компромиси с „природата” и в резултат се оказва, че се намира пред пропастта на собствената си безпомощност, угризение на съвестта и неизбежна смърт. Но ако Христос не е възкръснал, как ли е изглеждала смъртта преди 2000 години в целия си ужас пред човека? Днес този въпрос продължава да бъде актуален.

Първите християни са живеели в езическо обкръжение, което е било подобно на това, в което живее всеки един от нас, днешните християни. Защо тогава те така рязко са се отличавали от нас? Защо те поразявали езичниците със своята удивителна жизнена сила, непрестанна радост, нечувана упоритост, честност и любов? И защо днес християните не носят същата тази светлина и енергия на промяната в света?

Удивително е, че първите християни дори не са се замисляли за „процеса на умиране”, за „живота след живота”, за отделянето на душата от тялото и други „филосфствания”. Смъртта за тях не е била ужас и „съжаление”, адът не празнувал „победата”, докато поглъщал една или друга душа на спускащите се грешници. Няма да намерим размишления за непостоянството и безсилието на битието у нито един от ранните отци на Църквата. Напротив, те живеели с пълни гърди, говорели за Възкресението и радостта от живота в Бога. Те проповядвали Христа Разпнатия и Възкръсналия по всички ъгълчета на Римския свят и отвъд неговите предели. За тях смъртта не била катастрофа, а откуп („Вие сте скъпо купени, не ставайте роби на човеци”(1Кор. 7:23). Защо сега християните преминаха от „настъпление” в „глуха отбрана”?

Отговорът е прост. Първите християни не са празнословили за Христос и не са се занимавали с изтънчени философствания. Те са дишали с Христос и са живеели заради Него, като са Го приемали ежедневно в своя живот  в тайнството Св. Евхаристия. Казвам го съвсем просто: Причастието е било за тях енергия, равна на която никой не познавал дотогава в света. Гръцката дума „динамис” не била за тях наименование на футболен отбор, а тази Христова Сила, Слава и Дух, Които буквално влизали в плътта и кръвта им и преобръщали живота им, правейки го по-пълноценен и по-радостен (δύναμης на гр. eзик означава „сила”; бел. прев).

Те смело можели да кажат: „Вижте, опитайте, живейте като нас! И ще познаете друг живот!” За тях най-важната дума била не „вярвам”, а „правя”. За тяхната съвест не се отнасяли упреците на Христос: „И защо Ме зовете: Господи, Господи, а не вършите, каквото казвам?” (Лука 6:46). Тези думи не означават емпирически призив за добри дела, а това, че днешните християни имат малко сили. А защо са малко силите им? Защото Бог е източник на всички блага, Той Е Единствен източник на доброто на земята.

Но какви могат да бъдат добрите ти дела, ако ти нямаш най-главното – Господа, за да ги вършиш? Как можеш да страдаш за ближния, ако ти постоянно страдаш само за себе си?  Какви могат да бъдат добрите ти дела, ако пускаш Бог в твоя живот един път в месеца или на половин година и ако ти сам си останал „ветхият човек”, а не си новото творение в Господа?

Най-силните хора признават, че нравственият евангелски идеал със собствена воля и усилие е недостижим. „Без Мене не можете да вършите нищо” – казва Христос (Йоан 15:5). За доброто са нужни сили, тази δύναμης (сила), за Която говорят думите на древната Литургия. Да ги получиш е възможно само от Бога. Христос ти дава това и ти го дава в излишък: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя”(Мат.11:28); „това е Моето тяло (Мат. 26:26); „това е Моята Кръв на Новия Завет”(Мат. 26:28); „вкусете и ще видите, колко е благ Господ”(Пс.33:9).

Но днешните християни са заменили делото на Евхаристията с говорене за нея. Литургията стана сложна, възникна цяла наука – Литургика. А за да направиш това, за което говори Христос в тайнството Причастие, никакви умопомрачителни сили не са ти нужни. Трябва  само да дойдеш при Него: „Който дохожда при Мене, няма да го изпъдя вън”(Йоан 6:37). Именно Причастието и приемането му колкото може по-често прави грешникът – християнин, човекът – ново творение в Христа, рибарят – апостол, а енориашът – светец.

Христос ни даде Самия Себе Си – като Храна и Питие – живителни и нетленни. Хлябът е Неговата Плът, а питието – Негова Кръв. Не в преносен смисъл, а в пряк. Християнинът, вкусвайки ги „има живот вечен”. Разбирането на това днес е живо в православния християнски народ и потребността от често причастяване е налице.

Но тук се натъкваме на проблем от чисто „техническо” естество. Нашето удивително и красиво структурирано богослужение явно не разчита на ежедневното или честото причастяване. Божествената Литургия на св. Йоан Златоуст и тази на св. Василий Велики са възкресно тържество, малка Пасха. Но християнинът е длъжен да се подготвя час и половина – два за Литургията сутрин и два- три часа за вечернята с бдението, за да пристъпи на следващия ден пак към светите Тайни. Плюс това – пост, изповед и правило преди св. Причастие. В Православната църква има чин за причастяване на болните с Преждеосвещените Дарове (става въпрос за т.нар. „сухо причастие“, бел. прев.), но няма чин за ежедневно причастяване на свещеника. Между другото, в Руската църква няма практика свещеникът да отслужва литургия сам. Атонските монаси – отшелници  могат (имат  специално разрешение), а нашите – не (авторът на статията е руски свещеник и споменава тук за практиката на Руската църква, бел. прев.).

Извършването на Четиридесетница (служение на 40 литургии подред, бел. прев.) се възприема от свещениците като особен подвиг. И за това си има причина: като се има предвид продължителността на богослужението и подготовката за него, това е действително сложно. Възниква основателният въпрос: защо тогава духовенството не бива да се причастява с Преждеосвещените Дарове? Това е жизнено необходимо! Как ще говориш за ползата от честото причастяване, когато самият ти се причастяваш един-два пъти в седмицата? Ядеш ли един-два пъти в седмицата? А лекарството за грип един път в месец ли го приемаш? Или както ти е предписал лекарят – ежедневно? И защо не бива да се причастяват миряните с Преждеосвещените Дарове в друго време, освен в дните на Великия пост?

Оказва се, че ние имаме нужда от литургична реформа. Не трябва нищо да се премахва или отменя, както са направили католиците. Но е жизнено необходимо да се създаде нов кратък литургически чин за ежедневно причастяване на свещениците и миряните. Формата на чина е задача на литургистите. Но той е нужен. Иначе християнството  ще остане една от всички религии, но не и част от Откровението, от преобразяващия се свят. А  евхаристийното възраждане, очертаващо се днес, няма да има утрешен ден, защото по-голямата част от християните са радостни от пълнотата на живота в Христа.

превод: Ренета Трифонова

източник:http://protoinfo.ru/evharisticheskoe-vozrozhdenie-na-chastote-prichastiya/

Посочките на цитатите от Свещ. Писание са добавени от преводача.