Царят е гол

„Гледайте, гледайте, царят е съвсем гол! — извика изведнъж едно дете…

– Да, да, царят е съвсем гол! – извика най-сетне целият народ.

Царят беше поразен. Нему също се струваше, че народът е прав, ала си мислеше: „Все пак шествието трябва да се изкара докрай!“

И прислужниците продължаваха да се вървят все тъй тържествено след него и да носят краищата на въображаемата мантия.”

Така завършва приказката на Андерсен за новите дрехи на голия цар и за услужливите му придворни, които от ласкателство му направили такава лоша услуга, че го изкарали гол на улицата и никой не му казал истината, само за да не пострада. Т.е. да не си изгуби службицата на лакей….

Лакейството отдавна е професия. А по нашите географски ширини то е направо занаят, който се „краде“. И много често този тип поведение и начин на живот стават и призвание. Особено там, където има условия за това, а у нас условията за този занаят са прекрасни, дори превъзходни! И то – във всички сфери, дори в Църквата, където днес „църковното“ лакейство и клакьорство е особено усърдно.

Защо подхванах тази тема ли? Защото от известно време забелязвам, че в споровете на църковна тематика много често се стига до погрешно разбиране и изопачаване на някои понятия. Особено пък, когато става въпрос за лъжа и истина и за посочване на нередности, случващи се в лоното на БПЦ. Несъгласието с поредната нередност обикновено се приема като заяждане и осъждане или откровено хулителство.

Излишно е да изброявам всевъзможните проблеми, които ежедневно измъчват българското общество. Сигурен съм, че всеки българин, от пет до сто и пет години, е запознат с тях в някаква степен. Ситуацията в БПЦ не е по-различна. Нейните проблеми също ги изброяваме всеки ден по всевъзможни форуми и дискусии. И всички тези злободневни проблеми са толкова очевидни, че почти нямат нужда от изобличаване или посочване, защото се виждат с просто око. Но противно на всяка логика, се появяват хора с претенции за дълбока християнска праведност, които призовават към смирение и уважение към църковната йерархия. Обвиняват всеки, дръзнал да говори за проблемите на БПЦ в антиклерикализъм и едва ли не – в протестантски дух и отношение към йерархията ни.

Но техните призиви за „смирение“ реално не ни приканват да осъзнаем собствената си греховност и да се покаем, а по-скоро –  да премълчим нередностите. Тоест да кажем на черното – бяло, въпреки че очевидно не е бяло…

По подобен начин всички в приказката виждали голия цар, но хвалели красивите му невидими дрехи, за да не се изложат. Само че в приказката едно дете изобличава заблудата и всички си признават… Ако това се случи някъде в лоното на БПЦ, особено в „по-благочестивата” половина, най-вероятно някоя клисарка ще хване детето за ухото, ще му каже: „Не говори така! Смири се! “ и след това ще го изхвърли от храма, за да не смущава спокойствието на всички с детските си шеги.  Нищо, че царят наистина е гол…

Тук следва да си задам въпроса: „Къде е границата между благоразумното търпение и овчедушието?“. От една страна, християнинът трябва да уважава Църквата и йерархията (както църковната, така и светската), да почита сана на клириците и да го осъзнава като власт, дадена от Бога… Свещенството наистина е власт дадена от Бога, но тази власт, носи със себе си отговорност, защото свещенослужителят отговаря както за себе си, така и за спасението на всички свои духовни чеда. Затова при него и изкушенията са по-големи. Духовниците, както и миряните, не са непогрешими, а в църковните канони си има отредени санкции за клирици,  извършили нарушение или злоупотреба. Какъв е проблемът тогава? Или да не казваме, че някой е сгрешил, да си затворим очите и да не викаме, че царят е гол, за да не чуят всички, макар че го виждат?

Църквата е стълб и крепило на истината, а като такава, в нея не трябва да има двоен стандарт. Нито привилегировани. Защото и прощаването на греховете се случва по Божия милост и снизхождение, а не поради привилегия.

Да, царят наистина е гол.