Въпроси и отговори към архимандрит Захария

Публикуваме част от беседа на архимандрит Захария (Захару), проведена в гр. Казанлък при посещението му в България през 2008 г. Беседи на духовника с християни в България бяха проведени също в гр. София, В. Търново и Русе, предизвикаха голям интерес и бяха публикувани при издаването на книгата му „Пътят към сърцето”. Предлагаме поредица от публикации с най-важните въпроси, зададени от християни в България на архимандрит Захария и неговите отговори.

– В България се е установила практиката да се приема св. Причастие четири пъти в годината, макар че на всяка Литургия дяконът призовава Божия народ: „Със страх Божи, с вяра и с любов пристъпете.” Въпросът ми е, каква е практиката в това отношение в другите православни църкви?

– Това е един голям въпрос, който занимава умовете и сърцата на хората в различните православни страни, особено през 20 в, в Гърция и на други места. Моето мнение , че нито честото, нито рядкото причастяване е това, което ни прави достойни за Бога. Това, което има значение е начинът, по който се причастяваме. Св. Симеон Нови Богослов казва, че този, който плаче всеки ден, може да се причастява с Тялото и Кръвта Господни всеки ден. А онзи, който не се кае, който не живее със сълзите на покаянието, дори да се причастява само веднъж в годината, на Великден, се причастява недостойно. Разбира се, аз вярвам, че е добре човек да се причастява често. Но ние трябва да изпълняваме някои условия – да се учим на покаяние и да пристъпваме към причастието с пълно смирение. В покаянието ни първо място заема тайнството Изповед, защото срамът, който преживяваме в изповедта, донася силно смирение в душата и това привлича Божията благодат. Така, както Христос търпи позор на Кръста заради нашето спасение, така и ние в тайнството Изповед търпим срам, защото искаме да се помирим с Него. Господ приема това като жертва заради Него, или по-скоро Той ни дава честта чрез този малък срам сърцето ни да се отвори и да получи Неговата благодат.

И така, това, което трябва да се възстанови в Църквата, е не само честото причастяване, но също и искрената изповед с покаяние, защото както казахме в лекцията, ние отиваме на Литургия, за да се извърши в нас „размяна на животи”. Ако нямаме в сърцето си болка от покаянието, как тогава ще очакваме да получим радостта от възкресението? Литугрията не е за хора, у които няма болка. Литургията е за болеещи сърца. Името на нашия Бог е „Утешител”. Как би могъл Той да даде утешение, ако ние не Му принасяме своята болка и самопринуда заради греховете си? Св. Причастие не е нещо магическо. Ние получаваме силата на благодатта в св. Причастие в онази степен, в която сме се подготвили за него. И така, ако искаме, а и трябва, да променим практиката на рядкото причастяавне, трябва да променим и много други неща в живота си. Тогава животът ни наистина ще стане богат, ще бъдем „опиянени” от нетленното утешение на Бога. В псалмите се казва, че когато евреите влизали в храма, след това излизали от него и били като онези, които „сънуват”, поради утешението, което са получили (Пс. 125:1). Простете ми, но това е моят отговор на този въпрос.

– Какво мислите за практиката на Католическата църква с Тялото Христово да се причастяват само миряните, а Тялото и Кръвта Господни да приемат само свещениците?

– Мисля, че не е нужно да говорим за онова, което става вън от нашия двор. В Римокатолическата църква в наши дни също се извършват промени и се наблюдава връщане към практиката миряните да се причастяват под двата вида, но няма нужда да обсъждаме това.

– Понякога в живота ми има периоди, два-три месеца например, през които нуждата ми от Бога намалява. Как се обяснява това и какво да правя в тези случаи?

– Мисля, че всички имаме този проблем. Ето защо и ап. Павел казва на своето чедо св. Тимотей да разгаря Божия дар, който му е бил даден в началото (2Тим.1:6). А ние разгаряме дара в себе си чрез всички духовни практики, които Църквата ни дава. Например, когато някои хора, дошли при мен на изповед, ме молят да им помогна, като им задавам въпроси, аз ги питам само едно нещо: „Ходите ли на Литургия всяка неделя навреме и участвате ли с внимание в богослужението?” Това е основното. Ако хората не участват в Литургията всяка неделя, тогава е безсмислено да говорим за каквото и да било друго. Но ако участваме в светата Литургия редовно, внимателно и с благоговение, и не пропускаме нито една Литургия, тогава все в някакъв момент Бог ще ни намери. Ние получаваме огромна полза в Лигургията, защото върху нас действат благотворно молитвите на другите хора, както и молитвеното застъпничество на всички светии. И така, първото и основно положение е да обичаме св. Литургия, а след това има и много други духовни практики, които можете да използвате, за да съживите духовния дар в себе си.

Всички тайнства в Църквата са ни дадени именно с тази цел и най-вече тайнството Изповед. Ако не търпим срам в тайнството Изповед, няма да избегнем бъдещия срам пред Бога на Страшния съд при Неговото второ идване. Но в изповедта ние се учим да преминаваме от срам към слава; от срама заради нашите грехове – към славата на опрощаването, което получаваме от Бога. Изповедта не е тежко задължение, тя е чест, с която Бог ни удостоява, за да може да ни предаде Своя живот.

– Възможно ли е да имаме мирен дух в този размирен свят?

– Ние можем да имаме мир само когато се помирим с Бога. Ние не сме от този свят, въпреки че живеем в него. И това е постигането на добродетелта – чрез вярата да живеем в този свят така, че да не му принадлежим.

– Сред православните в Англия има хора от най-различни националности: гърци, сърби, румънци и т.н. Чувстват ли се те едно Тяло Христово, или сред тях има национализъм?

– Мисля, че за съжаление всички православни страдаме от тази ужасна зараза, национализма. Няма по-голям позор от национализма. Св. апостол Павел казва, че всички ние, които се причастяваме от една чаша, ставаме едно Тяло Христово, ставаме членове един другиму (Рим.12:5). За християните има едно Тяло, Църквата, а Глава на Тялото е Христос и животът на Главата се придава на всички членове на Тялото. Няма Христос, Който да е грък, българин, руснак, евреин. Христос е Новият Адам – както казва св. Апостол Павел,  Който носи в Себе Си всички народи на земята.

Имайки предвид всичко това, бих могъл да кажа, че ние православните на Запад живеем при по-подходящи условия. Тъй като сме далеч от изкушенията на национализъм, имаме по-благоприятни условия да вкусим от реалността на Тялото Христово. Ако не може да ни обедини чашата Христова, тогава за света няма надежда. За нас, хората, които живеем в чужбина, гърци, румънци, българи, сърби, е по-лесно да проумеем тази реалност, защото най-голямото утешение, което имаме в своя живот, е Литургията, Църквата. Но все още имаме да работим много, за да постигнем пълно единство, при което няма да властва нищо друго освен „новата твар”; няма да има нито евреин, нито грък, нито руснак, а всички ще бъдем „нова твар” в Христос.

Както казва св. авва Доротей, ние сме като точки от една окръжност, а Христос е центърът на окръжността. Колкото повече се приближаваме към центъра, толкова повече се доближаваме един към друг, и когато се съединим с Христос, ние се съединяваме и един с друг. Пред нас има един –единствен проблем – да се „родим отново”, да отхвърлим „ветхия човек” от себе си, и да се облечем в „новия човек” на благодатта. Тогава нищо друго няма да господства в живота ни, освен Христос. Няма по-голям срам за християните от национализма.

– Дарът на първата благодат само на хората в Църквата ли се дава или на всички?

– Мисля, че Бог в някакъв момент посещава всяко човешко същество. Когато четем Писанието, виждаме, че най-голямото посещение, което някой някога е имал, е посещението, получено от св. апостол Павел, докато вървял към Дамаск. В онзи момент св. Павел е преследвал християните, а Бог го посетил по пътя му за Дамаск. Казах, че е убивал християни, защото самият апостол казва, че е взел участие в убийството на св. първомъченик Стефан. Друг пример е Корнилий. Както се описва в книга Деяние, той е бил езичник, но Бог го посетил и дори заповядал на Своя най-велик апостол, Петър, да му послужи.

Бог посещава всеки човек, предвиждайки реакцията на дадения човек в бъдеще. Ако провиди, че човекът ще отхвърли Неговата благодат, Той няма да го посети отново поради Своята благост, за да не получи човекът по-голямо осъждане. Ако четем внимателно Евангелията и особено последните глави от тях, ще видим, че докато вървял към Своето страдание на Голгота, Той не преставал да разкрива Своята Божественост, така че хората наоколо – ако поискат – да могат да повярват. Например, когато в Гетсиманската градина преследвачите се приближили, за да Го хванат, те първо отстъпили назад и паднали на земята [1]. Когато Господ бива отведен на съд при Пилат, в онзи момент жената на Пилат, която била получила ужасен сън, отишла при него и му казала: „Не прави нищо на Тоя Праведник, защото днес насъне много пострадах за Него.” (Мат.27:19)

Когато Христос бива разпънат и умира на Кръста – това е най-великият момент в човешката история. Това е мигът, когато се проявява Неговата слава. И какво става? От хората, които стояли наоколо, само стотникът повярвал (Мат. 27:54) [2]. Всички други се отдръпнали. Така виждаме че Бог благовести  дори на Своите убийци и ето че един от тях се е спасил. В книга Откровение се казва, че Господ чука на вратата на сърцето на всеки от нас (Откр.3:20). Но Писанието казва още, че „мнозина са звани, а малцина избрани”(Мат.20:16). Затова нека да живеем така, че да се удостоим и ние да бъдем сред избраните.

(следва продължение)

Откъсът е от книгата на архимандрит Захария „Пътят към сърцето”, С, 2009, „Омофор” , с.194-199

Повече за архимандрит Захария и книгата му можете да видите тук.

–––––––––––––––––––––––

[1] Това, което се има предвид, е , че тези хора, според тълкуванието на архим. Софроний (Сахаров), били поразени от силата на отговора на Христос: „Аз съм”, т.е.  Той им казал същото Име, което дал някога и на Моисей, „Аз съм вечно Съществуващият”. Ето защо те са имали възможност, поради въздействието на Божието Име, да повярват, ако искат.

[2] Според Предането стотникът е св.мчк. Лонгин, чиято памет се чества на 16 октомври.