Евхаристията като общност

998Автор: Месогейски митрополит Николай

Светата Евхаристия се нарича св. Причастие (κοινωνία (кинония) в гръцкия език означава едновременно причастяване, в смисъл на единение с Бога и общност, общество). Кинония означава излизане от робството на нашето его и участие в Божиите енергии, дела и образи. Бог не може да бъде срещнат в Тайнството, ако не бъде разпознат в Неговите образи, в човеците, в нашите братя. Много впечатляващо е, че на езиците на редица страни, както и на гръцки, терминът кинония, използван за обозначаване на нашата връзка с Бога, светотайнствена и мистичка, е същият, който се използва по отношение на човешките взаимоотношения.

Така термините society  и communion на английски се предават с две различни думи, докато на гръцки само с една – с думата кинония. Това е така, защото кинонията (communion) и обществото (society) е опитно потвърдена на Изток. Имам впечатлението, че на Запад се стигна до communionless societies, което напоследък се случва и с нас, които възприемаме манталитета на Запад, т.е. манталитета на интензивния антропоцентиризъм и антропомонизъм.

Когато говорим за кинония и за богослужение, съществува разлика между Изтока и Запада и в богослужението, и в етноса; разлика, която е богословска, духовна и практическа. В своето усилие да преодолее пропастта между Бога и човека Западът представя дори Бога с твърде човешки черти. Бог се явява по човешки. Човекът е мярката. Напротив, православният Изток вярва в обожението на човека по благодат. Човекът се преобразява по божествен начин от Бога, а не сам. Бог е мярката.

По-конкретно, виждаме, че на Запад ренесансовият стил се опитва да опише божествеността с най-добрите човешки понятия. Никой няма да срещне такава образност в православните храмове. Напротив, ще видим св. Йоан Предтеча да бъде изобразяван по-голям от планините; това няма връзка със сетивното. Ще видим света Богородица да има много малък нос. Ще видим Христос на Кръста да бъде по същия начин Господар в изражението, както е на Преображение или на Възкресение. Той не е наскърбен на едното място и радостен на другите. С други думи, не се прави опит Бог да бъде доближен до нас чрез човешки описания. Бог идва в нашия живот както е, а не както ние Го искаме.

Затова цялото предание на Православната църква е ориентирано към това да откъсне човека от земните неща и да го пренесе в небесните, както и да припомни божественото и да ни привлече към него. Както казахме и в началото, тук центърът на тежестта е Бог. В музиката също. При нас музиката и въобще богослужението е умилително; то подтиква към обръщане навътре. На Запад то е езкалтирано, т.е. подтиква към отваряне навън. Бог бива срещан по прекия път. В православното предание става това, което казва св. Василий Велики: „Умът, който не се разсейва във външните неща, се връща към себе си и чрез това към Бога.” Това е възходящото движение на душата към срещата с Бога. Това е кръговото движение от ареопагитските съчиниения.

Богослужението постига основно две неща. Едното е, че въвежда човека в неговото собствено аз, съединява го с неговото аз, със сърцето му. И след това второто – чрез Тайнството на св. Евхаристия сваля Бога сред нас, съединява ни с Него и Той „пребивава и ходи в нас” – тоест влиза в нас, пребивава в нас и действа в нас. Това е смисълът на евхаристийното богословие, което в наши дни се явява формулирано в учение, но е и предание и живот; Църквата винаги е била евхаристийна. Евхаристийна не просто в смисъл на нашата собствена признателност, а в смисъл на божествената Евхаристия (благодарение), защото чрез Тайнството св. Евхаристия се насища силното желание на Божията любов; Неговото желание да се причастяваме с Него получава своя отговор. От сърце пожелах да ям с вас тая пасха (Лука 22:15). Ние се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, тъй като Той иска да се съедини с нас. Това ни доближава до Него. Не защото ние дръзваме да се съединим с Него – това ни отдалечава. Така човек става по-небесен, по-божествен, придобива божествено лице и облик. Той не придобива тези неща чрез своето усилие и борба. Борбата и усилието за нравствено усъвършенстване включва само падения и разочарования. Човек ги придобива чрез доверяването на Неговата благодат. Тя освещава. Ние правим каквото можем с нашата борба от любочестие, давайки дяла на нашите възможности, а Божията благодат води до резултата.

И нещо друго. Православната църква не вярва в земните ангели. Защото нейната цел не е човекът, нито пък нейна надежда и перспектива е земята. Православието издига перспективата на небесния човек. Защото пространство на Православието е небето, а негов център – Бог.

В този смисъл това, което днес може да ни даде евхаристийният и литургичен живот, богослужението, е да приведе Бога близо до нас и да ни издигне в пространството на небето и във времето на вечността. Да ни припомни, че „всяка наша правда е като зацапана дреха” (Ис. 64:6), каквото и да правим, то няма никаква стойност, като дрипа е. Това може да го каже някой и в ХХ век. Съществува обаче една опасност. Тъй като нашата епоха формализира всичко, дори и същността, опасността се крие в това духът и истината на Тайнството да се извратят във форма и обичаи.

Стигаме и до въпроса за кинонията като общност. Нека кажем по какъв начин евхаристийното богословие се свързва с междуличностното общение. Когато отиваме в църква и участваме в св. Евхаристия по светотайнствен начин, всички се съединяваме със същия Христос, ставаме части, членове на едно и също тяло. Чувстваме се братя в мярката, която всеки от нас може. Тоест не е въпросът какво чувстваме като емоции, а говорим за капка мистичен опит, който се излива като благодат от Тайнството на Евхаристията. Това е чудо – мога да го кажа, да се чувстваме братя помежду си. Защото думата „братя” е свещена дума, която на гръцки означава, че идваме от същата утроба и тази една и съща утроба е св. Потир, св. жертвеник, кръщелният купел, Църквата, Самият Бог. Ако аз се чувствам нечий брат, започвам да се държа като брат към моите ближни. Не обичаме своите братя или сестри, понеже са наши братя. Любовта стои по-високо от техния характер. Съответно и другите братя, сродниците по вяра, които участват в същия Потир, които са излезли от същия купел и от същата утроба, започвам да чувствам като братя.

Искам да обърна внимание на две неща. Едното е да не се придава икуменистко тълкувание, а икуменичен характер на това, което говорим. Тоест ние не смятаме, че Православието, Божият дар за нас, ни разграничава от другите хора, но то е дар, който ни води близо до Бога и близо до хората. Затова православното предание винаги е било икуменично, мисионерско, обхващащо целия свят, при това, без да бъде прозелитично, без да бъде икуменистко.

Второто е, че най-доброто, което можем да направим като християни, е да преобразим това, което сме. От високомерни и изрядни да станем смирени и свети и от сдружение на християни да станем светотайнствено тяло на Божията благодат. Бог ни даде това благословение, Той знае защо ние сме се родили православни. Ако аз се бях родил в Япония, щях да имам друга вяра. Дори нямаше да зная, че съществуват православни. Когато бях в Америка, в Харвард, една преподавателка ме попита дали в Гърция още вярваме в Зевс. Тя не знаеше, че в Гърция съществува друго религиозно възприятие.

Казвам, че когато човек живее като дар и благодат вярата и Тайнствата, той не може да не види, че всички други човеци са Божии деца, на които обаче най-добрият дар, който може да направи, е свидетелството на вярата. Не може да не се смята като дълг на любовта копнежът на тяхното спасение. Така започва да се развива мисионерското измерени, а Бог си знае какво ще стане.

От друга страна, това не релативира абсолютния характер на нашата връзка с истината. Не можем да поставим под съмнение дара, който Бог ни е дал като православни, и да кажем – добре, малко отстъпка ние, малко отстъпка другите, ще се разберем! Това е икуменизъм. Това разводнява и отслабва тежестта на истината и подменя нейния смисъл. Обичаме истината като Божи дар и смирено гледаме другите човеци, които по друг начин са се научили, по друг начин мислят и естествено се намират извън Църквата. Разбира се, не те са виновни за това. Това е последица от грехопадналия характер на нашия свят. А целта, молитвата, желанието и очакването на Църквата е, когато назрее времето, постепенно всички да влязат в тази купел, която не е наша, на православните, а на Бога, в която и ние се оказахме по благодат. Църквата тайноводства своите чеда, но се моли за целия свят, за цялото творение. Това е нейният всемирен характер.

Откъсите са от книгата на Месогейски митрополит Николай „Там, където Бог се вижда”, С., „Двери”, 2014 г. Повече за книгата, можете да видите тук.

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

В момента коментирате, използвайки вашия профил WordPress.com. Излизане /  Промяна )

Google photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Google. Излизане /  Промяна )

Twitter picture

В момента коментирате, използвайки вашия профил Twitter. Излизане /  Промяна )

Facebook photo

В момента коментирате, използвайки вашия профил Facebook. Излизане /  Промяна )

Connecting to %s

%d блогъра харесват това: