Православие на сърцето

14232518_1304066732946303_5694737744901878563_n

Автор: Йеромонах Дамаскин (Кристенсен)

Проповядвайки православие на сърцето, о. Серафим предупреждавал за пресметливостта и критичността. Определял ги като изкушенията, следващи „външната мъдрост”. „Понякога – казвал той – човешката страст за „православие” може да бъде толкова прекомерна, че да доведе до положения, подобни на това, което дало повод на една възрастна рускиня да каже за ентусиазиран американец обръщенец: „Ами той със сигурност е православен, но дали е християнин?” Да бъдеш „православен, но не християнин” е състояние, което си има специално название в християнския език: да бъдеш фарисей, да си толкова потънал в буквата на църковния закон, че да загубиш духа, който му дава живот, духа на истинското християнство.”

Отец Серафим посочил как можем да се увлечем от „коректността” дори и в най-малките неща: „Може да харесваме добре изработени византийски икони (което е нещо добро), но отиваме твърде далеч, ако сме презрителни към по-съвременния стил иконопис, който съществува в много от нашите храмове. Същото важи и за църковното пеене, архитектурата, следването на правилата на поста, колениченето в храма и пр.”

„Ако се въодушевите прекалено много от това, че имате правилния стил икони и започнете да казвате: „В храма ни има икона от погрешния стил!”, трябва да внимавате много, защото поставяте акцента върху нещо външно. Всъщност бих бил подозрителен към църква, в която има само икони в добър стил, защото вероятно хората там просто следват модата. Има случай (един от многото), в който в една църква имало стари, оригинални руски икони – някои в по-добро, други в много лошо състояние, изписани в сравнително нов стил, – и един ревностен човек ги махнал и сложил нови хартиени икони, отпечатани във византийски стил. Какъв бил резултатът? Хората там изгубили връзката с преданието, с тези, които им дали Православието. Те свалили иконите, пред които векове наред се молили вярващи.”

Отец Герман си спомня, че когато двамата за първи път почели паметта на о. Герасим в „Православно слово” в началото на 70-те, изразил известни притеснения пред своя брат. „Как може да представим о.Герасим като съвременен гигант на традиционното православие – попитал о. Герман, – след като в църквата му имаше от онези икони от деветнадесети век в западен стил?”

„Точно тези икони – отвърнал о. Серафим – доказват, че е следвал преданието, защото е приел простичко и с любящо сърце това, което му е било предадено от неговите праведни наставници във вярата.”

Отец Серафим отбелязал също и как може да се окаже, че следваме „външната мъдрост”, когато се оплетем във възвишени идеи: „На мода е сега да се учи за Иисусовата молитва, да се чете „Добротолюбието”, да се „върнем към отците”. Тези неща няма да ни спасят – те са външни. Могат да ни помогнат, ако се използват правилно, но ако се превърнат в страсти, в основното нещо, към което се стремим, тогава те вече не водят към Христа, а към антихриста.”

Отец Серафим напълно споделял вижданията на пророка на деветнадесетия век св. Игнатий Брянчанинов, особено в учението, че само онези, които чувстват Царството Божие в сърцата си, ще могат да разпознаят истинската същност на антихриста, когато дойде. Отец Серафим казвал, че „днешните „свръхкоректни” много лесно ще станат жертва на антихриста”. На няколко места обяснил и как това би могло да се случи: „Владимир Соловьов в своята „Кратка история на антихриста” оригинално предполага, че антихристът ще отвори музей на християнските антики, за да привлече православните консерватори. Вероятно самият образ на антихриста (Откр. 13:14) ще бъде в добър византийски стил, а това трябва да е отрезвяваща мисъл за нас.”

Антихристът трябва да се разбира като духовен феномен. Защо всички в света ще искат да му се поклонят? Очевидно, защото в него има нещо, което съответства на нещо в нас – и това е липсата на Христа в нас. Ако ние му се поклоним (да ни пази Бог от това!), то ще е, защото се чувстваме привлечени към нещо външно, което би могло дори да наподобява християнство, тъй като „антихрист” означава онзи, който е „на мястото на Христос” или изглежда като Христос.”

Отец Серафим виждал в неоснователната „православна” атака срещу блажени Августин белег за почитане на външното, което ще доведе до приемане на антихриста. „Прекалено логичните” поучения на Августин, на които сам о. Серафим казвал, че не е голям „почитател”, били само външната, интелектуална страна на един човек, чието сърце било явно православно. Както написал о. Серафим в едно писмо: „Основното прекрасно православно нещо в него е православното му чувство, жар и любов към Христа, които силно струят от недогматичните му текстове, както „Изповеди” (руските отци харесват също „Монолози”). Да се унищожи Августин, както се опитват да направят днешните критици, е равносилно на това да се помага при унищожението на тази жар и любов към Христа, (…) Мен лично ме е страх от студените сърца на „интелектуално коректните” много повече, отколкото от коя да е грешка у Августин. В тази студени сърца усещам подготовка за делото на антихриста (чиято имитация на Христа може да стигне и до „коректно богословие”!). У Августин пък чувствам любовта към Христа”.

Отново и отново о. Серафим съветвал своите събратя православни християни да имат любов и съчувствие към страдащите. „Съществуват ежедневни възможности – казал той – да се изрази християнската любов: милостиня, посещение при болни, помощ за нуждаещите се.

През 1979 г., когато говорил за архиепископ Андрей (преди о. Андриан) от Ново Дивеево, който починал предната година, о. Серафим казал: „Той ненавиждаше „парниковото” християнство на онези, които се „наслаждават” на това, че са православни, но животът им не е живот на борба и задълбочаване на християнството. Ние, обръщенците, също лесно можем да изпаднем в това „парниково” християнство. Може да живеем близо до храма, да имаме служби на английски, добър свещеник, да ходим често на църква, да се причастяваме, да бъдем в „правилната” юрисдикция – и пак да сме студени, безчувствени, арогантни и горди, както е казал св. Тихон Задонски”.

„Каквито и да сте в духовния живот – съветвал о. Серафим, – трябва да започнете веднага да участвате в живота на Църквата, да се борите за Бога, да се обичате един друг, да осъзнаете, че около вас има хора, да виждате, че носите отговорност за тях, да бъдете, най-малкото, мили и усмихнати, да се опитвате да вършите добри дела. Трябва да осъзнаете нещастието на другите, да ги ободрите, да им помогнете. Всичко това допринася за благодатния живот в Църквата.”

Любовта на о. Серафим към другите намирала израз както в делата му, така и в молитвите му и била както средство, така и свидетелство за все по-дълбокото му навлизане в православната християнска вяра. Както казвал нашият Господ Иисус Христос: По делата ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си (Йоан 13:35). Отец Серафим получил това, за което се помолил на Богородица през 1961 г.: да навлезе в „сърцето на сърцата” на спасителната вяра в Христа. В сърцето на истинското християнство открил това, на което се крепи целият закон и пророците (Мат. 22:40): любовта към Бога, любовта към ближния. Това била първата и втората заповед на въплътилия се Бог – на Него, Който направи от любовта закон.

Откъсите са от книгата на йеромонах Дамаскин „Отец Серафим Роуз: живот и дело”

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: