Иисус Христос, Евангелието и човекът

Автор: отец Александър Мен (1935-1990)

Бел. ред. Във връзка с навършването на днешния ден на 26 години от мъченическата смърт на видния руски мисионер и пастир о. Александър Мен предлагаме на читателите следната беседа от него:

Не ме е страх да повторя: големите световни култу­ри и религии имат свои храмове, песнопения, камба­ни, броеници, трактати, манастири и много други неща. Най-важната разлика между християнството и други­те световни религии е Евангелието, Личността на Ии­сус Христос.

Такава Личност, такова Откровение няма никъде. И колкото и да е велика личността на Буда, основате­ля на будизма, неговите постановки, поученията му, принципите му са много по-съществени за будизма, отколкото личността на самия Гаутама Буда. В края на краищата дори на света да нямаше Мохамед, а про­сто някой неизвестен да беше изтъкнал тези най-важ­ни догмати: че Бог е един, че трябва да се покоряваш на Бога, да се молиш по няколко пъти на ден – ислямът пак щеше да е такъв, какъвто е и днес.

А християнството без Иисус се лишава от същност­та си – най-последната и най-важната.

В предсмъртната повест на Владимир Соловьов, наречена „Кратка повест за Антихриста“ (сега вече можете да я прочетете, защото е издадена в Русия) има такава сцена: световният президент, властелинът на Земята, събира представителите на главните христи­янски Църкви. Той обещава на католиците да им пост­рои особено пищни храмове, на православните – да създаде необикновено ценни музеи на старото църковно изкуство, на протестантите – да основе нови инсти­тути за изучаване на Свещеното Писание, на теологията. Като че ли всички са във възторг. Но трима ръко­водители на Църкви – папа Петър, старецът Йоан и професор Паули – поставят пряко пред него въпроса: как той се отнася към Иисус Христос? „Ти всичко ни предлагаш, освен Него“. Това е християнство без Хри­стос. Това е естетика, наука, традиция, богослужение. Но го няма главното! Няма Го Синът Човешки, разпнатия и възкръсналия! И по този признак старецът Йоан, папа Петър и доктор Паули изобличават в световния президент антихриста. Това е принципно важен момент, който показва как Владимир Соловьов гледа на тайна­та на християнството.

И трябва да кажем, че от негово време нищо не се е променило. И от времето, когато е било написано Еван­гелието, в този смисъл нищо не се е променило. „Аз съм Алфа и Омега, начало и край“ – казва Господ Ии­сус Христос. А когато четем хронологически най-ста­рите текстове на Новия Завет, намираме там думите на апостол Павел, който казва, че човек ще се спаси, тоест ще се приобщи към Бога, не чрез закон, не спо­ред делата на закона, а с вярата в Иисус Христос.

Какво означава това? Законът е вид система на живот. Законът е религия, част е от човешката култу­ра. Тази култура естествено има, както у нас обичат да се изразяват, „земни корени“. Всичко това е важно и необходимо. Но културното наследство не може да извърши прелом, не може да извърши пробив, защото в него има твърде много човешки черти, то е само чо­вешко. И само когато човек открие за себе си безсмъртния, вечно живия Христос, тогава се осъще­ствява онова, което на специфичен библейски език се нарича спасение – тоест приобщаване на човека към истинския Живот, за който тъгува душата, към който тя се стреми. Ето защо Сам Господ Иисус нарича пропо­ведта Си бесорб, което значи „радостно известие“, на гръцки евангелион. И ние наричаме това Радостна вест, Евангелие или Блага вест. За какво е тази вест?

Бедуините имат такъв обичай: когато се ражда мом­че, жената, която го е поела, отива при бащата и му каз­ва: „Известявам ти голяма радост – роди ти се син“. И ето, разгръщайки Евангелието от Лука, четем там след­ните думи: през нощта пастирите пазят стадата си и из­веднъж им се явява Славата Господня. На библейски език това означава разкриване на Тайната в този материа­лен свят. И те чуват: „Благовестя ви голяма радост – днес ви се роди в града Давидов Спасител, който е Христос, Господ“. (За това какво означава Христос, тоест помазаник и цар, вече говорихме миналия път.) Царят е дошъл да царува, но се е родил като бедняк.

Трийсет години след рождественските събития, на брега на река Йордан се провежда интересен разго­вор: двама рибари намират приятеля си, който също е на брега сред тълпата и му казват странните думи: „Намерихме Месия“. Рибарят отговаря: „Кой е той?“- „Иисус, син на Йосиф от Назарет“. Той, разбира се, не им вярва. Тогава те просто му казват: „Дойди и виж“. Това е основното доказателство, което световното християнство и днес цитира на желаещите да се запоз­наят с него. То е в двете думи: „Дойди и виж“.

И ето, ние се вглеждаме в образа на Онзи, Който пред нас е обрисуван в Евангелието. Образ, който не е помръкнал за двайсет столетия. Какъв велик гений е могъл да създаде такъв образ? Не напразно Жан Жак Русо казва, че онзи, който би измислил Христос, би бил още по-удивителен от Самия Него. Аз мисля, че тако­ва творчество не съществува. Има анонимно твор­чество. Въпреки това е показателно, че Евангелие­то не е написано от един човек. Ако това беше само Евангелие от Йоан, бихме казали: „Имаше един ве­лик гений, Йоан, и той създаде такъв образ“. Но евангелистите са четирима. И всеки от свой ъгъл вижда образа на Христос.

Писателите имат похват, който използват, за да при­дадат на образа по-голяма релефност, жизненост и правдоподобност. Те отбелязват недостатъците, по­казват слабостите на героя, налагат сенки на портре­та му. Евангелистите не слагат сенки върху образа на Христос. Въпреки това Той е поразително жив, пора­зително реален и осезаем.

Отминаха времената, когато Евангелието се смяташе за книга, написана по-късно, много, много поколения след живота на Иисус Христос. Сега със сигурност знаем, че и четирите Евангелия са написани през същото столе­тие, когато са станали евангелските събития. Съществу­ват много стари ръкописи на Евангелието, които дати­рат от раннохристиянско време. Най-късно е Евангелие­то от Йоан, написано около 90 г. на I век. И фрагмент от ръкописа на това Евангелие, датирано приблизително от 130 г., е бил намерен в Египет – тоест някой вече го е бил преписал и отнесъл в Египет (тоест Евангелието е по-старо -б.р.). А тогава не са летели със самолет, всичко е ставало много бавно. За това, че тази книга е била добре известна и се е разпространява­ла от ранни времена, свидетелстват хиляди стари папи­руси и пергаментни кодекси. Стотици от тях принадле­жат на раннохристиянската епоха. От античните писа­тели – и римските, и гръцките (Омир, Тацит, Вергилий) – не са останали толкова много стари ръкописи. Повечето от тях се отнасят към епохата на Възраждането.

Кой и кога е написал Евангелието? Както се пред­полага, най-старо е било недостигналото до нас в ори­гинал Евангелие от Матея, написано на еврейски или на арамейски език (Матей е бил събирач на данъци, значи навярно е бил най-грамотният сред учениците. Според свидетелството на епископ Папий, живял през II в., Матей е написал Евангелието си и след това го е превел на гръцки). Познатата ни днес гръцка версия на Евангелие от Матея е съставена по-късно, между 70 и 80 година. В началото на 60-те е написано Еван­гелието от Марк; евангелистът Марк се смята за създа­тел на евангелския жанр.

Отбележете важния момент – Евангелието не е про­сто биография на Иисус Христос. По онова време от­лично са разбирали какво е биография. Знаете, че староримските и гръцките писатели са се увличали от биографиите. И Плутарх неотдавна бил публикувал сво­ите „Сравнителни жизнеописания“. Но Евангелието не е биография и не е проповед, то не е сборник от поуки и не е характеристика на личност. То е нещо съвсем ново – особен жанр, създаден от евангелистите, може би именно от евангелист Марк.

Марк не е бил писател. Произхождал е от свещени­ческо семейство, живял е в Йерусалим. Когато са ста­вали евангелските събития, той е бил юноша, почти момче. А после майчиният му дом става дом на апос­тол Петър и на други Христови ученици. Те отиват у тях, там се чувстват спокойно. Майката на Марк е била майка на първоначалната община. После, когато апо­стол Павел започва да проповядва сред езичниците, той взема със себе си Марк за помощник. Но, изпла­шен навярно от трудностите по пътя или поради дру­га причина, Марк оставя Павел със спътника му Вар­нава и се връща в Йерусалим. Възможно е дори до е имало някакво разногласие, но после те се помирили и Марк е съпровождал апостол Петър. Та тук се е слу­чило най-важното. Много съвременни историци и спе­циалисти са поразени от една странна особеност на Евангелието от Марк. Както пише един съвременен френски учен, струва ти се, че това е гръцко копие от друг език, добросъвестен и буквален превод. А дали не е било така: Петър разказва какво се е случило с него и какво е видял, а Марк записва. Петър обаче лошо владее гръцки и естествено говори на арамей­ски или на еврейски, значи Марк е записвал на гръцки?

Това е станало в Рим. Всеки, който би искал да си представи онзи момент от историята на човечество­то, когато Марк за пьрви път е седнал да пише Еван­гелието, трябва да прочете романа на полския писа­тел Хенрих Сенкевич „Quo Vadis?“. Сенкевич дълго живее в Рим, прекрасно познава латинската литерату­ра и история и е пресъздал картината на живота в мо­мента, когато християнството става известно. Нача­лото на 60-те години на I век: тиранията на император Нерон, корупцията на чиновниците, напрегнатата си­туация в империята, разложението на различните сло­еве на обществото, кризата. И ето че се появява нова, все още слаба струйка – християнската община. Този роман (освен при главните герои) рисува напълно до­стоверна картина на събитията. Там има такъв момент: юношата-аристократ Виниций търси невестата си Лигия, която се крие от него. Чрез шпионите си той научава, че тя е станала християнка, и тайно отива на гробището, където се събират християните. Там, в тълпата, той вижда как се изкачва старецът, когото всички очакват. Юношата си представя старецът като върховен жрец на християните, но той е прост рибар, който разказва какво е видял и преживял. Това е Петър, който възвестява Евангелието на жителите на Рим. Ето, този разказ е бил записан. Не като мемоари, а като свидетелство на вярата. Защото Петър и дру­гите ученици откриват в Христос онова, което не е присъщо нито на един пророк, нито на един учител. И то е нашето второ Евангелие.

Апостол Павел има спътник на име Лука, единстве­ният грък от авторите на Новия Завет. Бил е лекар, а според легендата също и художник. Навярно още млад, той се присъединил към Павел и през 51 г. на първото столетие за първи път стъпва заедно с Павел на евро­пейския континент. В Европа проповедта на Еванге­лието започва тъкмо от този момент, ако не се смята Рим. Лука нееднократно пътува с Павел; бил е и в Па­лестина, познава мнозина от апостолите, знае преданията на древната Йерусалимска църква – първоначалната християнска Църква. И чак на стари години той написва своето Евангелие и „Деяния на светите Апостоли“, чийто главен герой е апостол Павел.

А сега идва ред на най-тайнственото Евангелие – Евангелието от Йоан. То напълно се отличава от пре­дишните три – по език, по стил и по начин на мисле­не. Това е много ценно, защото човек с друго мисле­не, с друга духовна закалка вижда Христос със свои очи. Според преданието този е бил любимият Иису­сов ученик – Йоан, син Зеведеев, също рибар от Галилея. Съвременните учени смятат, че Евангелието не е написано лично от Йоан, а че той постоянно го е разказвал и то е било записано в неговия кръг, така да се каже, в неговата школа. Във всеки случай това Евангелие е много старо; има преки доказателства, че авторът прекрасно е познавал страната до опустошаването ѝ от римляните след падането на Йеру­салим през 70-та година.

И тъй – четири Евангелия. За какво точно говорят те? Те говорят за Тайната на Онзи, Който е бил Син Човешки на земята и Се е разкрил като Син Божи. Вече говорихме за това, че в древност, в Стария За­вет, понятието „син човешки“ е двойнствено. То означавало и простосмъртен човек, и същевременно някакво тайнствено същество, което ще се появи в света, за да го обнови. Ето защо Иисус Назорееца предпочитал да Се нарича Бар енбш, което на ара­мейски означава „Син Човешки“.

Остава тайна как е протекъл животът Му в Назарет. Навярно и вие вече сте чували, а някои от вас са ми зада­вали въпроса не е ли бил Той по това време на Изток, в Индия (сега вече добавят и Япония, наистина в друг кон­текст). Възможно ли е такова нещо? Знаете, че хората притежават една любопитна особеност: на всички им се иска Христос да се е родил едновременно на няколко места. В Америка има движение на мормоните, или на светиите от последния ден. В книгата си те твърдят, че по времето, когато Христос се е родил и живял в Палес­тина, в същото време по тайнствен начин Той се е явил в Америка и е създал ново движение. Нещо подобно раз­казват и в Япония. И накрая, така нареченото „Тибет­ско Евангелие“ разказва за това, че Христос е дошъл в Тибет от Индия. Достоверността на „Тибетското Еван­гелие“ е нищожна, там е пълно с анахронизми. Това е по-късно произведение, разбира се, апокриф.

Може би съществува теоретична възможност Хри­стос да е бил там. Но тя няма никакво значение ма­кар и по една проста причина. Големите култури на Изтока, най-вече индийската, са имали свои особе­ни, специфично-философски идеи и нито една от тях не се е отразила в проповедта на Христос. Нито една. От тези идеи аз мога да назова поне две: ахимса, кое­то значи неубиване (вегетарианството). Христос не го изисква. И втората – превъплъщението – специфич­на индийска концепция в Евангелието липсва. Освен това формата, стилът, фразеологията на Евангелието, са свързани само със Стария Завет – не с гръцката и не с индийската традиции. Такива са фактите на история­та, очевидни за всеки непредубеден човек.

Но тайната на Христос съвсем не е в това, че Той е Син на Своя народ и на Своето време, а в това, че Той е обърнат към всеки човек. Тук можем да видим две измерения на битието. Учител ли е Той? Да, Учител е. Но много особен Учител: Той дошъл във време, кога­то Старият Завет, тази свещена книга, се е почитал като „Закон Божи“. Сам Той я е наричал свещена. Но какво направил?

Той проповядвал: „От древните е казано – не уби­вай. А Аз ви казвам, че и гневът е грях“. Тоест Той поставил Словото Си наравно с Писанието – и над Писанието.

В Стария Завет, за да се предпази и общността от влиянието на езичниците, била създадена строга си­стема от хранителни забрани, но Христос казва: не това, което влиза в човека го осквернява, а онова, което излиза от него – злобата, ненавистта, коварст­вото – всичко това е в човека и излиза от него. Риту­алните забрани, които съществували тогава, Той смя­та за отминали. Тоест Той постъпва със Словото Бо­жие като Господар, като Владика, Който има право да променя това слово: А Аз ви казвам…

Да, Той е с човешко лице и характер. Можем да за­бележим у Него редица удивителни особености, но те са съвсем земни. Той има приятели. Особено обича ученика Си Йоан. Много обича семейството на Лазар и неговите сестри. Не се отнася към всички еднакво, сякаш безлично. Има удивителен поглед; когато бъде­щите апостоли ловят риба, Той отива при тях и им каз­ва: „Оставете всичко и вървете след Мене“. И е каза­но: те веднага – веднага! – оставиха всичко и тръгна­ха. Няколко пъти евангелист Марк подчертава сила­та па погледа Му. Понякога Той тежко въздиша, ко­гато се чувства, че преодолява човешката закостенялост. Не са Му чужди парадоксите на речта. Та кой казва, че е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богатият да влезе в Царството Божие? Кой казва за фарисеите, че прецеждат комара, а поглъщат камилата? Кой казва, че от най-малкото зрънце израс­тва най-голямото дърво? Това са Негови думи. Негов индивидуален стил на речта. Ако вникнете в текста на Евангелието (мисля, че то скоро ще бъде достъпно за много хора), може да почувствате там ярката, лако­нична, образна, наситена с метафори реч, която вед­нага се познава. „Истина, истина ви казвам“ – Амин, амин, глаголю вам, както е в славянския превод. Амин значи „точно“. Това е Негов израз. Речта Му винаги е определена, никога няма колебания. Той никак не при­лича на булгаковия Иисус, Йешуа Ха-Ноцри. Нищо общо. Освен името и смъртното наказание чрез разпъ­ване, няма там. Онзи е един мил фантазьор, философ – скитник. А Христос винаги е говорил като властимащ. От никого не е искал съвет.

Той обаче се отказва от земната сила и от земната власт. Нещо повече – онзи знаменит момент, отбеля­зан и от четиримата евангелисти, когато Иисус върви по морето – какво е това, ако не бягство от короната, бягство от земната слава. Той е заобиколен от тълпа­та, която насила иска да Го направи цар. И ето – пада нощта и Той, като не може да се измъкне от тълпата, праща учениците Си да вървят напред. А после отива в планината, незабелязано се спуска към морето и ги настига, като върви по водата.

Когато стои лице в лице с несправедливите съдии, Синедриона и Пилат, почти не разговаря с тях. Почти не се оправдава, понеже знае, че за тях няма истина. Тя не ги интересува. Нали Пилат, когато пита: „Що е истина?“, всъщност задава риторичен въпрос, защото смята, че отговор няма – че няма никаква истина.

На едно място в Евангелието от Йоан се казва, че Христос се е уморил; седнал край кладенеца, защото се е уморил – вероятно от знойния ден и дългия път. Но всъщност ние Го виждаме силен – Той непрекъсна­то извървява много километри, нощувайки понякога под открито небе, без да има къде глава да подслони. Напрегната борба и подвижнически живот са възмож­ни само за силен човек.

И ето че образът Му се очертава все по-ясно. Безкрай­на доброта, безкрайна откровеност към хората – но ни­каква сантименталност, никакъв компромис със злото!

У Булгаков Йешуа Ха-Ноцри казва: „Всички са до­бри хора“, „добър човек“ и т.н. А Христос, като се обръща към властниците, казва: „Змии! Рожби ехиднини“, а Ирод нарича „лисица“. Можел е да бъде мно­го рязък и много суров: „Горко вам книжници и фари­сеи, лицемерци“. Отправял е обвинителни думи към най-авторитетните кланове и групировки.

Винаги припомням на хората, които четат Евангелието, забележителните думи на Джилбърт Честъртън, че Хрис­тос не е бил скитащ проповедник. Съвсем друго би било, ако Той бе бродил по света, за да тълкува истината. Но Неговият живот по-скоро прилича на поход. „За съд дой­дох Аз на тоя свят – казва Той. – Сега е съд над тоя свят“.

Какво разкрива Той на човека? „Нова заповед ви да­вам – да се обичате един другиго, както Аз ви възлю­бих… Който иска да върви след Мене, да се отрече от себе си“, (да отдаде себе си – и така може да се преведе.) Вземи кръста си (тоест служението си на хората) и тога­ва върви след Мен.

Учениците дълго не Го разбират. Струва им се, че Той като Помазаник, като Месия наистина трябва да се възцари над света. Хората толкова обичат земната сила и земната слава! Но Той се отказва от това. И колко трябва да Го е боляло в онзи момент, когато за последен път са се приближавали към Йерусалим и учениците са започнали да се пазарят кой къде ще седи край Неговия престол, когато Той стане Цар. А Него след няколко дни Го очаквало лобното място… И тук възниква въпросът: защо Той е привлякъл такива уче­ници, които не са Го разбирали?

Как мислите вие? Ако Той беше събрал големи мъдреци, хора с желязна воля, с твърдост, с безкрайно мъжество и високообразовани, нямаше ли да имаме право да кажем: „Разбира се, те са били апостоли, били са титани, а ние кои сме, ние сме мравки“.

Ето защо Той е взел обикновени, прости хора, таки­ва като нас, които могат и да се изплашат в критичен момент, и да се поколебаят, и да сбъркат. Евангелис­тите подчертават тази особеност на апостолите. Всич­ки те разказват за отричането на Петър, за предател­ството на Иуда, за безкрайните въпроси на ученици­те, които показват колко превратно са си представяли в началото Неговото служение и думите Му. Нямаме основание да казваме, че тези хора са били титани; в титани са ги превърнали тяхната вяра и Божият Дух. А те са били хора „безкнижни и прости“[1], както казва апостол Лука. Това не означава неграмотни. В Иудея практически почти всички са били грамотни, от малки се учили да четат и пишат. Но те не били високообра­зовани, били обикновени хора и по характер много от тях са били поривисти и нестабилни, както всички.

Христос разкрива голяма тайна: в Стария Завет Бог е посочил на хората какво представлява грехът, как­во представлява злото, а по-нататък трябва да се върви към най-висшето добро. Основата за това, как­то Той Сам казва, също е в Стария Завет. Основните заповеди на Писанието са: „Възлюби Господа, Бога твой и твоя ближен, като себе си“. От тук произтича евангелският морал: моралът на любовта, на отдава­нето, който затова е и морал на щастието. Който оби­ча, е щастлив. Който живее за себе си, е нещастен.

Могли ли са да бъдат щастливи Иван Грозни, Ста­лин, Берия? Що за щастливи хора са те? Те са уродли­ви; и естествено, че са били нещастни. А човек, който живее за другите, намира особено, несъкрушимо щас­тие. Може би ще кажете, че това е прекрасно учение, прекрасни думи, но нали в Стария Завет вече беше споменато за любовта към ближния, както към самия себе си, за любовта към Бога и още някои велики неща. Какво тогава се съдържа в Евангелието? Точно това, приятели мои, е опровержение на възгледа, че уж Еван­гелието се свеждало до етиката, свеждало се само до морала. То има и друго, по-дълбоко съдържание.

Йов, герой от старозаветната книга, страда, защото не е виновен пред Бога, а търпи мъки от Него (според книгата търпи мъки от Сатана – б.р.), и призо­вава Бога на съд. Но когато Той му се явява, пада пред Него на колене и казва: „Само бях чувал за Тебе, а сега Те виждам“ – и всичко се разрешава. („Слушал бях за Тебе със слуха на ухото; сега пък очите ми Те виждат.”)

Така човечеството винаги е искало да се докосне до Свещената Тайна, да се докосне, за да придобие живота в неговата пълнота. Затова са учили мъдреци­те, затова са се измъчвали индийските аскети, затова учените са се опитвали да прочетат по звездите и по законите на природата отговора на тази вълнуваща, единствена, най-важна загадка. Платон казва: „Труд­но е да се постигне Отеца на всичко съществуващо“. Хората винаги чувстват, че са братя, защото имат един Отец, и затова животът им има смисъл, защото е привързан към някакъв небесен смисъл. Учениците питат веднъж Иисус: „Покажи ни Небесния Отец. Това ни стига, повече нищо не ни е нужно“. И така, изглеж­да, Му говори цялото човечество: „Покажи ни Отца“. И Той отговаря, както тогава е отговорил на ученика Си Филип: „Толкова време съм с вас, и не си ли Ме познал, Филипе? Който е видял Мене, видял е Отца“.

По този начин Той разкрива тайната, която в Сим­вола на вярата се изразява с гръцката дума омоусиос – единосъщен с Отца. Той е Негов Син не в онзи човеш­ки смисъл, който ние употребяваме, а в смисъл на най- дълбоко, онтологично, битийно единство. Син – озна­чава плът от плътта. Ето защо Символът на вярата казва: Светлина от Светлина, Бог истинен от Бог истинен. Както горящият огън не затихва, ако от него запалиш вейка, а се създава нов огън, светлина от свет­лина. Бог истинен от Бог истинен, роден, несьтворен, единосъщен с Отца. Единосъщният. Не човекът е единосъщен с Отца, а Той, Единственият.

Всички големи светци са съзнавали, че са грешни­ци. Прегледайте всички биографии, жития. Наскоро издадоха „Изповеди“ на блажени Августин – гениал­на, велика творба. Този голям човек се проклина, сам се заклеймява, кае се. Както се казва в едно православ­но произведение, светците са виждали греховете си многобройни като морски пясък. И това е разбирае­мо, защото при ярка светлина се вижда всяка прашин­ка. Единственият в историята, Който никога не гово­ри за греховете Си, е Иисус Назорееца. Той е Единст­веният, Който никога не гледа на истината отдолу нагоре. Буда – основателят на будизма – постига ис­тината по пътя на дълги размишления, с години се уп­ражнява, с години чака просветление; той сякаш щур­мува Небето. Нищо подобно няма в личността на Хри­стос. Той донася истината.

Отнася се към нас, както Небето към земята. Той е гласът на Вечността, който започва да звучи в света. Защото безмерното не може да говори с ограниченото (без Въплъщението – б.р.), защото Божественото потиска човека. Ето ви един литературен пример: когато Фауст първоначално призовава земния дух и пламтящият земен дух застава пред него, той пада като мъртъв на земята, защото не може да понесе явяването на духа. И това е само земният дух! Можем да разберем защо е така. Когато гледаш безкрайното небе, когато гледаш огромните пространства – понякога живи, понякога мъртви (преживявал съм това в планината и в тайгата), човек се губи в безмерното като перушинка. Да не говорим пък за космоса. Какво е човек с машините си, с апаратите си, когато се върти около малката си Земя?

Вечността няма име, тя е безкрайна, безгранична. Затова и Бог в Стария Завет казва за Себе Си, че е поглъщащ Огън. И когато говори чрез пророците, Духът временно ги владее, а после те идват на себе си и дори се противят на онова, което Бог им е казал. Това може да се уподоби на писаното от Пушкин: „Но щом до острия му слух божествения глас достигне…“[2] Нали помните: „Докато Аполон поета не призове към дълг свещен…“ – поетът е най-обикновен смъртен.

И ето че се случва нещо, което свързва Безкрайност­та с ограниченото. „Благовестя ви голяма радост“: ро­дил се е Онзи. Който ще говори с вас, Който става дете, юноша, възрастен, Който се труди със собствените Си ръце, Който отива при хората, Който живее с тях, пие и яде с тях, Който до трийсетата Си година живее като обикновен човек – най-обикновен, незабележим живот. Не е необходима Индия, не са нужни Хималаите; има малка къщичка, където Той работи, приведен над дърводелския тезгях. Ето го Неговия Назарет, ето го Тайния Му живот – толкова таен, че дори съседите Го мислят за обикновен дърводелец и когато започва да проповядва, решават, че е обезумял.

Тогава Той започва да говори – отначало като Учи­тел, а после все повече и повече приближавайки се към главното. Говори странни, смущаващи неща, които карат ортодоксалните да настръхват – нали те смятат, че са поставени, за да пазят църковните правила.

И ето че настъпва момент в живота Му, когато тези хора се опълчват срещу Него. Той напуска страната, отива в Ливан, обикаля, без никой да Го познае и ко­гато се връща, веднъж пита учениците Си: „За кого Ме смятат човеците?“ Както може би си спомняте, те отговарят: „За пророк“, а Петър казва: „Ти Си Хрис­тос, Синът на Живия Бог…“ Това е основата на хрис­тиянското изповедание. Затова и Петър е наречен „камък” – основа, върху която се изгражда Църквата.

А втората основа е Христовата победа над смъртта. Нужна ли е, необходима ли е била Неговата смърт? Той постоянно говори, че така трябва да стане. Ще ме по­питате защо. Както е казано в едно от посланията: защо вместо подобаващата радост Богочовекът среща на земята страдание? Защото светът, както се казва в Биб­лията „в зло лежи“. И ако Божественото, светлото и прекрасното идва в този свят при нас и се докосва до нас, то не може да не страда. Страданията на Христос, из­купителните Му страдания, започват не през нощта в Гетсиманската градина, не на Голгота, а в нощта кога­то се е родил. Живеейки с хората, Той е страдал всеки ден и всеки час. И дори веднъж от Него се изтръгва въздишка: „О, роде неверен и развратен, докога ще ви търпя! Докога ще съм с вас!“ Страданието Му е било необходимо заради нас: за да бъде при нас, Той тряб­ва да страда; за да се освободи от страданието, тряб­ва да ни напусне.

Християнството става богочовешка вяра. Не човеш­ки трепет пред Бога и не гордо въставане, а съюз – Нов Завет – на човека с Бога. И когато Иисус умира на кръста, изоставен от всички, тоест преживял всич­ко и изпил до дъно чашата на унижението, на преда­телството, на злобата, на несправедливостта и жесто­костта, Той сякаш поема в Себе Си всичкото зло на света. Не напразно пророкът няколко века преди Него казва: „Той бе изпоранен за нашите грехове и мъчен за нашите беззакония; наказанието на нашия мир биде върху Него, и чрез Неговите рани ние се изцелихме“.

И ето, че Той е погребан. Това е пълен крах, край на всичко. Никой историк, никой учен не може да проник­не в тази тайна. Историкът знае само едно: шепа обе­зумели от страх хора, които до вчера, заключени, са се бояли да помръднат, изведнъж излизат по улиците на Йерусалим и ни възвестяват: „Христос възкръсна! Той е жив, Той ни се яви, Той ни прати да проповядваме Евангелието по целия свят“. Може би са се побъркали? Може би са имали халюцинация? Може би са приели желаното за действително? Ако беше така, то от така­ва дреболия, от такива ефимерни временни явления не би могло да се роди мощното дърво на християнството, не би могло да се постави начало на това течение, на мощната река, която тече и до днес, въпреки всички прагове, камъни и препятствия.

Апостол Павел казва знаменателни думи и ги казва, опирайки се на опита: „Иисус Христос е същият вчера, и днес, и утре“.

Христос не ни е оставил нито един написан ред, за да не обоготворяваме буквата. Не ни е оставил някакви скрижали, знаци – нищо не ни е оставил. Но Той е казал: „Ще бъда с вас през всички дни до свършека на света“.

Ето къде е източникът на сила за Църквата. Ето къде е източникът на сила за християнството.

Той наистина живее с нас и в нас, и не защото християните са някакви особено добри хора. Също както и апостолите, ние сме слаби хора. Но Той има велика сила, която се проявява в немощта.

И ако едни учения отклоняват човека от света, други го правят по-добър, а трети по-мъдър, по-концентриран и по съсредоточен, тук нямаме учение, а Завет, жива връзка с Богочовека. Историята става богочовешка и всичко временно се съединява с вечното. Това е феноменът на Евангелието.

Из книгата „Вярвам… Беседи за Символа на вярата“, стр. 50-67. Със съкращения. Заглавието е на Задругата

---

[1] Деян. 4:13. – Б. ред.

[2] Пушкин, стих: „Поет“, 1827, превод П. Велчев, 1984 . – Б. прев.