Златото на св. цар Петър I

Автор: Димитър Петров

В българската християнска история съществува един факт, предание, мит, легенда, в която се разказва как св. Иван Рилски върнал златото на св. цар Петър, защото не му било нужно и защото на царя то било по-нужно.

Знам и една история, как един наш митрополит, вече не е между нас, получил едно дарение от една протестантска организация. Човекът, който отговарял за финансите в митрополията, го попитал какво да прави да приеме ли дарението или да го откаже. Митрополитът му казал да го приеме, но да го държи настрана. След време хората от тази организация поискали дарението им да бъде изразходвано точно за определени неща. При срещата митрополитът им казал нещо такова: – „Когато ни дадохте парите не поставихте никакви предварителни условия, с което ни дадохте правото да ги употребим както сметнем за добре. Сега идвате и ни представяте някакви условия и се държите с нас сякаш сме ви длъжни.” И наредил да им върнат парите.

И за друго се сещам. Един мой приятел, преподавател в едно протестантско училище за служители в протестантските общества, съветваше същите: -„Hände weg von dem Geld!” (Долу ръцете от парите!)

Това отношение към парите би могло да се обобщи с думите на Гандалф, когато Фродо му предлага Единствения пръстен: -„ Пръстенът се покрадва към сърцето ми чрез милосърдието – милосърдие към слабите и воля за сила, с която да творя добро. Не ме изкушавай! Не смея да го взема на съхранение, без да го използвам. Волята ми не би издържала пред желанието да го владея. Толкова ще ми е нужен.”

Не напразно св. ап. Павел нарича сребролюбието „корен на всички злини” (1. Тим. 6:10) и ни съветва да не бъдем такива (Евреи 13:5).

Повод за всички тези размисли ми даде възникналите дискусии в интернет пространството сред православните християни относно една статия в портала Двери, както и някои случки с финансов отенък така прилежно разгласени от българските медии, които както винаги успяха да разделят, скандализират и полемизират крехкото ни църковно интернет общество.

Интересното в тези дискусии, беше желанието за отчетност на БПЦ-БП пред съответните власти и органи в държавата и обвиненията в някаква „привилегированост” на Православната Църква в България спрямо другите вероизповедания.

Отчетността сама по себе си е добро нещо. „Чисти сметки, добри приятели” – казва народът ни в своята изстрадана житейски мъдрост. Но би следвало да си зададем въпроса, пред кого трябва да е тази отчетност? Пред държавните органи и власти или пред самия Божи народ?! Защо финансите, не само на БПЦ-БП, като цяло, но и на всяка епархия и на всяка енория да са неведоми за Божия народ?! Нима не сме всички един дом, едно семейство, едно Тяло?! Ще рискувам да ме обвинят в модния напоследък грях – икуменизъм, но ще дам пример с някои протестантски общности. В тях всеки месец се прави публичен отчет на приходите в касата и на разходите, колко са дадени за благотворителност, колко за мисионерство, колко за текущите нужди, ток, наем и прочие. Нима, ако подобна практика се въведе в нашите енории, това би било не православно, еретическо?! Нима, ако „редовият енориаш” знае, колко плаща храма за ток всеки месец, това ще му нанесе непоправима духовна щета и ще попречи на неговото спасение! Знанието за отговорностите към общия ни дом – храма, не би ли сплотило още повече енорията и не би ли направило всички ни повече съпричастни и ангажирани както един с друг, така и с общия ни дом?! Вярно е, че някои биха и могли да се съблазнят, като узнаят, колко малко всъщност получава предстоятелят на събранието на Божия народ – свещеникът, но пък това би могло да подбуди тези, които са „духовни”, да употребят своя талант на Божията нива в носенето на по-слабите. Така че отчетността би могла да започне веднага и да се осъществи най-напред в енориите, преди да представяме изискванията си към владиците ни. Пък като видят и те могат да поискат да правят същото. Нали всичко идва от добрия пример. И мисля, че тази отчетност ще бъде само от полза.

И една малка вметка. Има още нещо, което непряко е свързано с отчетността. Това е способността  на предстоятеля на енорията да бъде истински иконом в Божия дом, който се грижи за слугите на Господаря си. И тези грижи не включват само „насъщния ни хляб” във всички смисли на словосъчетанието, но също така и създаване на условия, чрез които, ако е възможно всички слуги в дома на Господа  да могат ползотворно да употребят талантите си  „за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово, докле всинца достигнем до единство на вярата и на познаването Сина Божий, до състояние на мъж съвършен, до пълната възраст на Христовото съвършенство, та да не бъдем вече младенци, люлеени и увличани от всеки вятър на лъжливо учение, по лукавството на човеците, по хитрото изкуство на измамата, а с истинска любов да растем по всичко в Оногова, Който е глава, – Христос, от Когото цялото тяло, стройно сглобено и свързано чрез всички дарувани свръзки, при действието на всяка част според силите ѝ, нараства, за да се съзижда в любов.” (Ефес. 4:12-16) Което от своя страна ще доведе до наличието на така дефицитното днес съборно църковно съзнание, защото корена на злините не е в липсата на отчетност, а напълно индивидуалистичното отношение към Църквата, като към институция, която ни служи, а не в която всички ние сме служители и съслужители според даровете на Светия Дух.

Разбира се по въпросите за отчетността на по-голямо ниво, поне в сферата на добрите намерения бе направено  нещо, но за съжаление все още го няма като изпълнение. Доколкото си спомням на последния, поне засега надявам се, църковен събор май беше прието някакво решение за общ регистър на всички църковни имоти и надявам се нашите митрополити, както и Бог наш, да забавят, но да не забравят.

Колкото до „привилегироваността” по финансовите въпроси, то се осмелявам да споделя в няколко точки моите мисли по въпроса:

1. Не съм виждал никакъв финансов отчет или пък одит на Сметната палата на нито едно вероизповедание. Пък за европейски пари също така кандидатстват и католически храмове и мюсюлмански такива. Също така всички вероизповедания или почти всички си имат собственост и извършват стопанска дейност. В този смисъл финансите на БПЦ-БП са много по-осветлени от медиите, отколкото на което и да е било друго вероизповедание.

2. По отношение на финансите, то финансите на повечето протестантски/евангелистки вероизповедания са тъмна Индия. Голяма част от тях получават солидни дарения от Запад, но не знам да ги декларират. Голяма част от техните служители получават целогодишна издръжка във вид на помощ, за която не плащат ДОД.

3. Както по-горе споменах, осветеността на материалните въпроси в БПЦ-БП в масмедиите е много по-голяма, отколкото на другите вероизповедания. Всички сме чели за колата на дядо Николай или на дядо Кирил (Бог да го прости), но има пастори дето карат по-хубави и по-скъпи коли, за които никой няма къде да прочете.

Това са само част от фактите. Да повторя – това са факти, не идеология. Така че по отношение на финансите не виждам никаква привилегированост на БПЦ-БП. Единствената „привилегия“ е, че тя е регистрирана със закон, а другите вероизповедания се регистрират от съда. Но ако живеем в демократична държава, това не би следвало да представлява проблем, защото по условие имаме разделяне на властите и пак по условие законът е над всички и за всички, дори и за регистрираните по закон. Апропо, доста секти и конфесии, деноминации и прочие общности изобщо не се регистрират като такива, а си развиват дейността под регистрацията на фирми и фондации. Така че да внимаваме да не изхвърлим и бебето заедно с мръсната вода, покрай навика си да търсим под вола теле.

За кой ли път успяваме да идеологизираме и да партизираме един съвсем практичен въпрос. Това е може би основният ни проблем и като част от Църквата, и може би по принцип ,вкоренен в народопсихологията ни по някакъв начин – да идеологизираме, политизираме, партизираме и прочие „-зираме“. Вместо да се взрем в проблема и да вземем да го решим. Мисля, че всеки от нас, ако се замисли чисто практически, ще може да даде смислени решения.

Разбира се остава и въпросът с чуваемостта на тези решения и тяхното прилагане, но „ … за Бога всичко е възможно …”. Нека само дерзанието ни да е за Бога, а не за собствените ни страсти.

Накрая ми се ще да припомня думите на св. Григорий Богослов и нека преди следващата препирня да се замислим, какво точно търсим и какво точно искаме.

„Казва се, че и в храната, и в съня, и в срамните дори работи  има мярка на ситост ­ у нас, обаче, нямат край взаимните поражения един на друг, не само между разномислещите и несъгласните в учението за вярата, но и между единомислещите ­ и те са взаимно противници. Това е по-жалко и по-бедствено от всичко друго ­ и коя е причината за това? Може би властолюбието или користолюбието, или завистта, или омразата, или презрението, или някоя друга страст, които не виждаме дори и в самите безбожници.”