Евхаристията е пламенната любов между Бога и човека

Posted на 16/09/2016 in Богословие, Литургични въпроси // 0 Comments

Автор: протопр. Михаил Кардамакис

Евхаристията не е някакъв задължителен или принудителен обичай, който наред с множество други отличава живота на християнските общества, както твърди религиозната и пиетистка логика. Тя е пламенната любов на Бога в нейното единство с пламенния копнеж на човека и това се изразява с участието му на трапезата на живота – живот, който никоя логика не може да постави под съмнение. Желанието ни е с думите, които следват, да дадем крила на копнежа на сърцето за по-голямото задълбочаване и дори за по-голям акцент върху събитието, в което християнинът възраства, в знанието му да избира между живота и смъртта.

Вече не е неизвестно, че животът в неговата абсолютна християнска истина е станал пленник на абсолютния субективизъм на човека с множество жизнени състояния, където всяко движение на човека (религиозно, нравствено, психологическо, емоционално, любовно, социално, професионално, политическо и т.н.) се автономизира от всеобхватния смисъл на неговия живот. И тогава самият човек в неповторимата дълбочина на своето съществуване се чувства (покривайки това чувство в лицемерието си) като разделено, отделено, откъснато, изолирано, разложено същество, което в остатъчното си индивидуално съзнание оцелява като нищожна частица от вселената, която в една висша оценка на самопознанието би могла да изповяда “Аз пък съм червей, а не човек, гавра за човеците и презрение у народа”(Пс. 21:7). Заслужава си винаги да изясняваме пълната разлика между живота и оцеляването. И по-конкретно да се борим срещу невежеството, което продължава да бърка живота със смъртността, когато животът във всекидневната практика изглежда погълнат от смъртността, а не смъртността от живота. (2 Кор. 5:4).

Християните, които обикновено подценяват или отхвърлят живота, не знаят, че скандалът не е животът – този първи и окончателен Божий дар, а смъртта – това изобретение и тирания на дявола. Както и че техният призив е подложен на изпитания в избора между живота и смъртта и в преминаването им още сега от смъртта в живота, където смъртта в преобразяването ѝ в Христос става път към живота, така че животът и смъртта да действат като непобедими копнежи за единението ни с Бога. Защото единственият живот на хората е Бог, единствената сила на живота на човеците е скрита в Бога и произлиза от Него. Най-важната борба на човека не е да “оправи” живота си; а – и това по парадоксален начин е нещо фундаментално – да се отрече от живота си, предполагаемия си живот заради вечния и нерушим живот на Бога: „Господи, удостой ме да намразя живота си заради живота в Тебе”[i].

Става въпрос за кръстно разпъване на преходното заради Вечното, което не е лесно да изберем. С други думи, приемането на истинския и страшен евангелски призив или изискване спрямо нас е особено непонятно. Трябва да изгубиш живота си, за да го спасиш. (срв. Мат. 16:25; Марк 8:35; Лук. 9:24). Става въпрос за напълно неподозираното и неочаквано – съгласно Божието човеколюбие –„откриване на нашия живот”[ii], за възстановяването на живота ни в Бога, за повторното му свързване с Източника на живот. Ние не се отричаме от настоящия живот заради някакъв друг живот, а претърпяваме неговото преобразяване в друг живот, обновен в Христос, кръщавайки го повторно в безсмъртието на Бога.

Следователно съществува диалектика между настоящите и бъдещите неща, която осъжда човека на постоянно търсене на окончателната есхатологична пълнота на последните съвършенства, на чието предвкусване се радваме в Евхаристията. Тя е Тайнството на дейното присъствие на тези съвършенства в настоящия свят и едновременно на будното очакване на окончателния им край отвъд настоящия свят. Християнският живот, който се предава в Тайнството на Евхаристията, е животът на Бъдещия век, животът на Царството в настоящия век, живот, който е живот в света, но не от света.

Следователно, има напрежение между сега и вовеки, които не се противопоставят, а се взаимопроникват, т.е. има утвърждаване на сега от вовеки, факт, който кара човека и живота да търсят пълното себеоткриване чрез постоянни отричания и жертви. За човека и живота – и двете бидейки творения и дар на Бога – не съществува място в настоящето в условията на един свят, който е призван да открие своя и смисъл и крайна цел извън самия себе си, т.е. в Царството Божие, което е дошло, идва и ще дойде като Царство на всички векове. Евхаристията е животът на Бога, който става живот на хората и света и който се дарява в приемането на самия Христос в Светия Дух.

превод: Константин Константинов

[i] Ισαάκ του Συρου, Απαντα τά ευρεθέντα ασκητικά, σελ. 166.

[ii] Ισαάκ του Συρου, όπ παρ., σελ. 105.