Храната и Животът

Posted на 25/09/2016 in Богословие, Съвременност // 0 Comments

Автор: протопр. проф. Михаил Кардамакис

Човекът има същностно отношение с живота и животът – същностно отношение с храната. Можем да кажем, че животът и храната са свързани по един органичен начин. “За да живее, човек трябва да се храни – да приеме плодовете на земята в своето тяло, да ги асимилира и усвои вътре в себе си, да ги превърне в своя плът и кръв. Човекът наистина е онова, с което се храни, а целият свят е представен като всеобща трапеза на пиршеството, приготвено за него. Този образ на живота като пиршество е централен и се запазва в цялата Библия. Такъв е образът на живота и при сътворението, и при неговия свършек и окончателно осъществяване: „… за да ядете и пиете на трапезата Ми в Моето Царство (Лук. 22:30)”[i].

Този път на живота и на храната към тяхното есхатологично усъвършенстване разкрива, че и животът и храната не са въпрос на някаква материалистична теория, нито пък могат да се разбират като самоцел. Техният смисъл не се намира в тях, а в крайната им цел, и това именно ги прави значими и ни подбужда да ги преоткриваме и да ги утвърждаваме. Храната поддържа живота и животът дарява възможност на човека да осъществи себе си отвъд живота и още повече – отвъд храната.

Показателно е, че прародителският грях – вярваме, че не по причина на опростяване или популяризиране – се тълкува чрез абсолютизирането на храната, с последица, бидейки отделена от Бога, храната, вместо да дава живот, да носи смърт. Картината от ІІІ глава на Битие показва, че животът на човека зависи от храната, че човекът наистина е това, което яде, но решаващото е дали трябва само да яде, или какво е това, което яде, как го яде и защо го яде (Бит. 3:1-24). Или дали продължава да пренебрегва факта, че животът или смъртта на човека не зависят просто от храната, а главно от общението или отделянето му от Бога.

В текста на кн. Битие храната – без нейното доксологично отнасяне към Бога – подхранва самообожествяването на човека – възможността да “станете богове” (Бит. 3:5) и това е изопачаването, което дяволът въвел в света като бунт на човека против Бога, като човекобожие срещу богочовечността, като смърт вместо живот. Това е окончателният абсурд, който установява мрачния период на атеизма и на идолопоклонството в света; средствата се издигат в цели, хората се заменят с вещите, раят на любовта се заменя с пустинята на света за вече изгонения човек, животът на света се поробва от суетността и тлението, поробва се от много демонични и затова немощни сили, които измамно дебнат да завладеят мястото на отричането на Бога, за да построят там историята на нашата трагедия. Оттогава животът на човека от дар е станал проблем и храната, въпреки че придобива централно значение, става част от проблема. Човекът не се интересува от живота, на който служи чрез храната, а се измъчва основно за храната, в която се изчерпва животът. Основното значение, което хората отдават на храната, води до радикални подмени в живота, първата от които е неговото скотско или материално принизяване, където човекът бива погълнат от неудържим глад да поглъща всичко, което го кара да бъде само плът, да бъде смъртен, тъй като е само плът. Тази единствена грижа на човека за неговото достойното за презрение оцеляване го принуждава да замисля – пред загубата на райския живот – създаването на псевдорая на щастливия живот, който не се различава от това, което днес наричаме цивилизован живот, да замисля изобретяването на задушаваща култура на благоденствието, в която намира наслада, хранейки се до смърт, бидейки саркастично безразличен към другия и живота.

Колко от нас и днес живеем упоени от “сомнамбулизма” на евдемонизма, който се подхранва от скуката и отегчението, забавлението и насладата, от обществото на зрелището и на виртуалността и който заедно с това подхранва всички тези нечовешки и субчовешки състояния. Всяка форма на индивидуално насилие над другите и всяка мания за индивидуална злоупотреба с живота е големият враг на любовта и оттам на живота. Блокирани в нашето самопоклонничество и самоидолизиране, ние се потапяме още повече в трагедията на нашия грях, тъй като само любовта “покрива много грехове”[ii], бидейки “по-сладка от живота”[iii]. В по-общ смисъл насладата разпростира безумието и окаяността на човека и прави по-осезаема близостта на смъртта, бидейки безразлична към търсенето на живота. Можем да кажем, че вече неразпознаваемият етос се формира от нашето необуздано преследване на комфортен живот, в който съществуваме само ние и никой друг.

Но един такъв стремеж и избор води до ненаситно пренасищане, увлича ни и ни впримчва в един още по-порочен кръг: гладуваме и ядем, ядем и гладуваме. Защото човекът трябва да знае какво наистина да яде, за да не гладува, когато се насища, и да не се насища, когато гладува. Можем да говорим за истински глад на човека и на света не само от социална гледна точка поради нарастващата несправедливост, която умножава бедните и гладуващите, а главно духовна поради глада за живота, който е безразличен към справедливостта спрямо гладуващите и умиращите от глад. Става въпрос за отсъствието на любовта, която дава свобода в победата над абсурда на смъртността и на обезличаващата смърт.

Един такъв живот е това, което днес наричаме „безжизнен живот“, реално без връзка с онзи живот, който с любовта си е победил злото и неговата върхова точка – смъртта – живот, който е Бог и Възкресението. Животът не е някакво механично функциониране за удовлетворяване на някакви физиологични потребности. Той е смисълът зад и над живота, който обикновено се ограничава до житейските грижи, до агонията за хляба, който е станал обект на всички технологични чудеса. Той е напълно различен хляб от насъщния хляб на Господнята молитва (Мат. 6:11), който не означава изобилие от материални храни, а удовлетворяване на реалните дневни потребности, за да се запази свободата на човека от безполезните неща и да се предпази неговото желание за излишното, така че търсеното да остане хлябът на живота (Бит. 2:9).

Едно от големите изкушения на Христос в пустинята, което въпреки че било победено, останало голямо изкушение за човека, е приоритетът на необходимостта от хляба. „Тогава Иисус биде отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола, и, като пости четирийсет дена и четирийсет нощи, най-сетне огладня. И приближи се до Него изкусителят и рече: ако си Син Божий, кажи, тия камъни да станат на хлябове. А Той му отговори и рече: писано е: „не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“ (Мат. 4:1-4). В действителност става въпрос за непрекъснатото изкушение на падналия човек, което, тъй като резонно провокира първата материална потребност за оцеляването, впримчва самия живот, отъждествявайки го абсолютно с хляба и в по-общ смисъл – с храната.

Най-важното според демоничната логика не е да живеем, а да ядем; да ядем толкова не за да живеем, а за да умрем, когато в статистическите данни на съвременните консуматорски античовешки общества хората умират не от недохранване, а от пресищане; от усладата с блага, които обичат повече от ближния си, докато се правят, че не знаят, че благата са тези, които не само не ни принадлежат, но и носят в себе си смъртта. Храната и питието сами по себе си не могат да добавят нищо към човека, така че да могат да бъдат цел на живота му. (Мат. 6:15; 1 Кор. 8:8, срв. Деян 9:9). Само като аксиома на една евдемонистична философия храната и питието се избират като панацея за нихилистичния живот или като абсурдно отмъщение на живота чрез смъртта. А настоятелното отхвърляне на Възкресението на Христос, на съвършеното откриване на безсмъртния живот, превръща надеждата за вечния живот в окаяност на живота от настоящия век: „да ядем и да пием, защото утре ще умрем” (1 Кор. 15:32-34).

[i] Schmemann, Γιά νά ζήση ο κόσμος, 1970 σς. 13-14.

[ii] 1Петр. 4:8; Ισαάκ του Σύρου, όπ. παρ, σελ. 164.

[iii] Ισαάκ του Σύρου, όπ. παρ., σελ. 164.

превод: Константин Константинов