Как беседваше старец Йероним Егински

jeronimos-aegina

На 2 срещу 3 октомври преди 50 години, в Господа се престави един от най-обичаните и благодатни старци на ХХ век – Йероним Егински. За духовна полза на нашите читатели, публикуваме този текст, с молитвена просба към блажения Йероним да се застъпва пред Господния престол за всички нас:

Беседите на стареца бяха прости, но съдържателни. В разговорите нямаше сложни догматични въпроси, но той винаги говореше за Христа, за Божията Майка, за светиите. И ако някой му задаваше въпрос от високото богословие, той отговаряше, че трябва да бъдеш свят, за да говориш за тези неща. Съдържанието на беседите винаги съответстваше на нивото на слушателите, но целта винаги беше една: да доведе до сърдечно съкрушение и да възпита усърдие към покаяние и молитва.

Той беше много смирен, което правеше неговите думи още по-топли и любвеобилни. В своите беседи той никога не осъждаше и не обсъждаше отсъстващите. И ако беше предизвикван да се изрази критично за някой човек, той отговаряше:

– Да не бъде. Не съм чул, не съм видял и не съдя. Бог ще съди, а ние да запазим мълчание.

Той говореше откровено, но и вежливо. Веднъж беше посетен от клирик, свикнал да осъжда. Винаги веселият и разговорлив старец беше спрямо него сдържан и немногословен. За времето, в което този клирик беше в килията, старецът говори съвсем малко. Старицата Евпраксия, наминаваща през килията, за да прислужи, беше удивена от това поведение и веднага щом клирикът излезе, тя попита:

– Но защо, геронда, ти не говори с този свещеник?

– Той не беше дошъл, за да получи духовна полза, но за да ме изпита, затова и не исках да говоря.

И въпреки че притежаваше непосредственост, неговите слова винаги бяха „разтворени в сол“ и никога не говореше нещо излишно или нещо, което можеше да разстрои събеседника. Внимателен към съвета на св. Василий Велики  „с цел гледай, с цел слушай, с цел говори, с цел отговаряй“, той не само отбягваше да говори празни думи, но и не ги слушаше. Когато чуваше, че събеседникът осъжда някого, той го спираше. Той решително осъждаше греха, но никога не съдеше грешниците.

Веднъж беше посетен от двама свои духовни сина и старецът им разказваше за православната вяра и за почитта, която трябва да пазим към преданието на Църквата.

– Трябва да бъдем много внимателни, за да съхраним вярата такава, каквато са ни я предали светите отци. Но сега това е много неуместно: свещенството си стриже брадата и косата, сваля расото; монасите се скитат по света като миряни и какво правят тези лисици на пазара? В един манастир, както дочух, игуменът наредил на монахините да носят католически вместо православни раса. Докъде води всичко това?

– А, знам, знам – прекъсна го един от събеседниците, – това е еди-кой си от еди-кой си манастир.

– Да съм те питал за това? Как смееш да осъждаш? Аз просто ви разказах, каквото съм чул. Не е важно за чие име става дума, аз осъждам деянието спрямо това, което съм чул.

Често той изобличаваше своя събеседник в лицето, но винаги с любов, смирение и вежливост. Но никога не говореше лошо в негово отсъствие. И изобличавайки, той утешаваше събеседника. Никога не позволяваше човек да си отиде от него без утешение. И учеше своите духовни чеда да бъдат вежливи във всички свои действия.

Всичко, което говореше, произлизаше от Свещеното Писание, светите отци и литургичния живот на Църквата, като често се обръщаше и към богослужебните текстове. Като правило той завършваше своята беседа с предложение от вида на: „хайде да изпеем нещо, „Собезначалное Слово“ или „Достойно ест..“

Много често в своите разговори той използваше примери от ежедневието, за да доведе своя слушател до духовното. Лекотата, с която той извършваше този преход от материалното към духовното, използвайки множество удачни образи и алегории, беше поразителна.

– Удивително нещо са тези радиоприемници. Някой ти говори на другия край на света, а аз го чувам тук. Така е и в молитвата. Ние тук се молим, а Бог ни чува от небето.

Той приемаше с любов всички без изключение. И неговата помощ не се ограничаваше единствено до духовни наставления и поучения, но ако имаше нужда, той съчетаваше духовната помощ с материална. И правеше това без другите да го молят, а когато сам считаше, че е длъжен да помогне. И като правило в тези случаи, парите, които даваше, бяха точно толкова, колкото бяха нужни на нуждаещия се.

Неговата килия стана духовна лечебница, истинска Силоамска къпалня. Излизайки от нея, човек се чувстваше възроден, утешен и укрепнал, без значение колко безнадежден и опечален е бил, преди да влезе там.

превод: Мартин Димитров

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: