Свободната воля като бреме за човека

svobodna-volya-prichina-ili-sledstvie-e1457682572386Автор: Ренета Трифонова

„И хората се зарадваха, че отново са ги повели като стадо и че от сърцата им е отнет най-страшният дар, който им е донесъл толкова мъки.“[1]

Човекът е свободна личност с право на избор към добро или зло. Така ни е създал Бог преди грехопадението – по Свой образ и подобие, т.е. свободни. За да ни избави от греха, който избираме по силата на същата тази свобода, Бог Отец изпраща Своя Единороден Син, който да изкупи греховете на цялото човечество, за да може то свободно и обновено да бъде със своя Спасител, по силата на своята свободна воля да бъде удостоено с Божията милост и да избегне вечната мъка. Божият Син дойде с огромна любов на земята, за да даде нов закон и не да наруши стария, а да го изпълни. И този нов закон е вярата, надеждата и любовта, чрез които човекът трябва да пребъдва в Бога, но избрани по свободен път.

Най-ценното, което е дал Господ на човека при Сътворението е свободната воля. И винаги тя е била движещата сила към Бога за много духовни великани, защото християнството е религия не само на любовта, но и на свободата. Благодарение на тази любов и свобода Христовата църква съществува и до днес и „портите адови няма да й надделеят.“ (Мат.16:18)

Свободата на волята е най-важното нещо, което ни е необходимо, за да се спасим. Без да изберем свободно Бога, без да Го обикнем и без да поискаме да вървим по Неговия път и това решение да бъде наше,  осмислено и свободно, не можем да постигнем спасение. Затова и свободата на волята, това качество на Бога, което притежаваме и ние, е изключително важно за всички хора. Светът, обаче много често така привлича човека, че той може да реши – също свободно, че не иска този Божий дар – свободата. И да реши, че тя му тежи. Това явление наблюдаваме отдавна и неговите проявления са многобройни, но е интересно как може човек да достигне дотам, че да отхвърли този най-важен дар и защо? Много силни и показателни примери могат да бъдат открити в съвременната литература в някои произведения на Достоевски, тъй като той поглежда в човешката душа от позицията на християнин.

12_170Вярата

Вярващият човек, чието сърце търси Бога, е свободна личност с разум и съвест, който се стреми да победи злото в своята природа и вярата определя неговия свободен избор. Дали обаче всеки човек, който не е вярващ, може да се нарече свободен? Ако не осъзнаваш свободата си или не я искаш, ако не вярваш, че има Създател, дали наистина си свободен? Дали ако един човек изгуби вярата си може изобщо да говори за свобода?

Вярата е толкова важна, защото когато говорим за свобода на волята, не можем да кажем, че един човек е свободен в истинския смисъл на думата, ако е богоборец или неверник. Богоборците са нещастни хора, защото когато човек отрича и се бори срещу Бога, един ден самата му природа се опълчва срещу него. Невярващите хора са също нещастни, защото нямат правилна оценка за своята собствена личност, не се познават, не могат да открият най-прекрасното у себе си – да си свободен чрез Бога. Но има и една друга група хора, за които ще стане дума в следващите страници и върху които ще обърнем сериозно внимание, защото техните идеи заразиха цели поколения с робски дух и сега те още не могат да се отърсят от него. Това са именно хората, които имат нужда от Бога, но го отхвърлят, защото свободата на вярата им тежи като непосилно бреме. Те имат нужда от някой, който да ги води, но този някой не трябва да бъде Бог, а човек. „Ние поправихме подвига Ти и го основахме върху чудото, тайната и авторитета“. [2]

qq2u9vgnthk

Христос и Великият инквизитор

Чудото, тайната и авторитетът

Отхвърляйки Бога, човекът ще отхвърли и най-скъпоценния си дар, защото няма да има вече нужда от него. Чудото ще порази сетивата му, тайната – разума, а авторитетът – ще го поведе като безропотно стадо към гибел. Когато човек върви в непрогледна тъмнина, той неизбежно се оставя някой да го води, защото няма друг начин да оцелее; но когато пред него има светлина, той сам може да види пътеката или да избере по кой път да тръгне. Така онзи, който знае, че Бог съществува и съзнава, че Той е негов Господар, Му се подчинява от любов към Него, макар и пак непрекъснато да греши и да Го огорчава. Но тогава човекът знае накъде върви и какво го чака в бъдещия живот. Онзи пък, който знае за Христа и познава християнската вяра, а отрича Бога, съзнава свободната си воля и поради нея Го отхвърля. Но онзи, който не знае за Бога и няма ясна представа за Божиите закони, не иска никаква нравствена или духовна свобода, защото тя не му е нужна. Тогава човекът чувства свободната си воля като тежък товар, защото не е изпитал насладата от свободния избор, от покаянието, и не познава силата на свободната любов към Твореца.
Така стигнахме до извода, че отхвърля свободата си онзи, който не я познава, защото няма вяра. А повечето хора днес отхвърлят свободната си воля, не знаят какво да правят с нея. Родените в робство не могат да бъдат свободни, но всички ли днес са роби? Духовното робство е поразило Достоевски до такава степен, че той решава да създаде един такъв образ и герой, който рядко се среща в литературата – Смердяков. У него напълно липсва свободата на волята, затова „Смердяковското начало“ е робското начало и който тръгне по неговия път, неизбежно стига до духовна гибел. Но по-силни са думите на Великия инквизитор към Христос: „Нали Ти казваше тогава толкова често: „Искам да ви направя свободни.“ Е, сега видя тези „свободни“ хора – допълва изведнъж старикът със замислена усмивка. – Да, всичко тук ни излезе скъпо – продължава той, като Го гледа строго, – но най-после завършихме това дело в Твое име. Петнадесет века се мъчихме с тази свобода, но сега всичко е свършено, и то окончателно. Не вярваш ли, че е свършено окончателно? Гледаш ме кротко и не ме удостояваш дори с негодувание? Но знай, че днес и именно сега тези хора са сигурни повече от всякога, че са напълно свободни, а всъщност те самите ни поднесоха свободата си и покорно я положиха в нозете ни. Но това направихме ние, а него ли желаеше Ти, такава ли свобода?[3] Така Достоевски рисува картината на една отчаяна тълпа поробени хора – поробени духом. А тази свобода, която те може би са искали, и заради която са горели на кладите вече им е омръзнала, не биха могли да я понесат поради човешката си слабост.
„Никаква наука няма да им даде хляб, докато останат свободни, но ще се свърши с това, че ще поднесат свободата си пред нашите нозе и ще ни кажат: „По-добре поробете ни, но ни нахранете.“ Ще разберат най-накрая и те, че свободата и земния хляб до насита за всеки са немислими заедно, защото никога, никога няма да се спогодят помежду си. Ще се убедят също, че никога не могат да бъдат и свободни, защото са слабосилни, порочни, нищожни и бунтовници…. Те са порочни и бунтовници, но най-накрая тъкмо те ще станат и послушни. Те ще ни се дивят и ще ни смятат за богове, задето сме ги оглавили и сме се съгласили да понасяме свободата и да господстваме над тях – така ужасно ще им стане накрая да бъдат свободни! Но ние ще кажем, че сме послушни на Тебе и господстваме в Твое име.“ [4]
Пророчески са тези думи на Достоевски и обрисуват новото време и новия човек, защото той има свобода, но я отхвърля в името на това „ново“, което го очаква, без да знае добро ли е или зло. Новият човек днес е способен да предаде душата си, защото не знае как да я съхрани.

1387655266_5_559xТежестта на свободата

Обременеността на днешния човек от такава духовна свобода е напълно обяснима, защото тай сам прие материалните блага като единствено необходими за своето съществуване. Не успя да се пребори с „умния дух”, който го изкушаваше така, както Божият Син го посрами в пустинята. Хлябът стана единственото, с което човек се засища, а Св. Трапеза отхвърли, защото свободата на избора го тласна единствено към мисълта за насъщния. Здраво вкоренил се в земята, която му дава изобилие от храна, човекът не пожела да работи на друга нива – Господнята, освен на своята собствена. Такива хора искат да бъдат стадо, те сами избират този, който да ги управлява, нуждаят се от него, защото без водач са една бездушна, сива и непросветена маса, стихийно сборище от страсти, което може да бъде уталожено само с хляб и зрелища. А онзи, който ще дойде в името Христово, ще предложи на всички да станат богове; ще ги убеди, че не им е нужен друг бог освен тях самите и ще им поднесе именно това, което те отдавна търсят и за което отдавна жадуват: всеобщ мир на земята и всеобща свобода.

864Тайната на човешкото битие

Тогава няма да има нужда от личната свобода, защото друг ще решава най-доброто вместо хората, а те ще бъдат сити и доволни, че има кой да ги управлява, че не е необходимо да проявяват съвест или избор, защото ще има „нови и справедливи“ закони. Тогава човекът ще бъде „щастлив“, защото ще има „смисъл“ неговият живот, ще има цел – мир, благоденствие и „нов ред“ без страдания на цялата планета, за всички хора: „Защото тайната на човешкото битие не е само да се живее, а за какво да се живее. Без да си представя ясно за какво живее, човек няма да се съгласи да живее и по-скоро ще се самоизтреби, отколкото да остане на земята, ако ще наоколо му да е само хлябове… Или Си забравил, че спокойствието и дори смъртта са по-скъпи за човека от свободния избор в опознаването на доброто и злото? Няма нищо по-съблазнително за човека от свободата на съвестта му, но няма и нищо по-мъчително.“[5]
Нима наистина поради тази причина човекът ще отхвърли Бога и ще заживее в ситост и доволство, нима наистина ще бъде щастлив? Та нали самата човешка природа неусетно се стреми към Твореца, както растението към слънцето, защото земята, макар и богата и плодородна, не е достатъчна, за да бъде то живо, а светлина му е нужна! И щом това творение, което няма разум се подчинява на Божествените закони, как би могла безсмъртната човешка душа, дарена с разум, воля, чувство да не се подчини и да отхвърли Създателя си? Нима са верни думите на Великия инквизитор: „Казвам ти, човек няма по-мъчителна грижа от тази, да намери някой, на когото да предаде час по-скоро тази дарена свобода, с която това нещастно същество се ражда. Но свободата на хората завзема само онзи, който успокои съвестта им…, защото няма нищо по-безспорно от хляба, но ако в същото време някой завземе съвестта му независимо от Тебе – о, тогава той дори ще захвърли хляба Ти и ще тръгне подир оногова, който прелъсти съвестта му.“[6] „Защото кой да завладее хората, ако не онези, които са завладели съвестта им и в чиито ръце са хлябовете им?“[7]

orthodoxy-icon-feeding-5000

Чудесното нахранване с пет хляба и две риби

Съвестта
Отново достигаме до проявата на съвестта. Макар и толкова важен, хлябът все пак не би могъл да победи напълно измъчената от непосилна свобода съвест и онзи, който даде хляба, първо ще успокои съвестта. Дяволът не е само рога и копита, той е страшен дух, който хората не познават достатъчно и той знае, че оправдаването на нечистата съвест е първото, което може да го издигне в човешките очи. Да помисли човекът, че щом всичко му се позволява, значи е достигнал „нравствената“ висота и тогава, когато човекът му повярва по силата на дълбоко-греховната си природа, умният дух ще го нахрани, ще му даде спокойствие и сигурност. Ще му разреши всичко, което християнинът трябва да избягва и да не върши, за да живее по Божия закон: „О, ние ще им разрешим и греха, те са слаби и безсилни и ще ни обичат като деца, защото ще им позволим да съгрешат.“[8]
Така един ден, заради нечистата си съвест човечеството ще отхвърли свободата на своя избор, който може да го отведе до Господнята трапеза и ще приеме лекото и на пръв поглед непринудено задължение да се храни от ръцете на онзи, който му отнема свободата. И всичко това – само, защото слаб ще бъде човешкият дух и немощен да признае греховността си, обидно ще бъде да не го считат за бог, а ако прояви свобода на духа, ще трябва да носи бремето на низвергнатия от обществото човек. Така човечеството повсеместно ще отхвърли свободата си, и ще надене хомота на „новата свобода“, която ще решава вместо него. Такъв ще бъде „новият човек“ и няма да има сили да се опази, защото за това е нужно само едно: да отхвърли чрез свободната воля и съвестта си трите изкушения, които Христос отхвърля в пустинята и които повсеместно ще изкушат всички хора. За това Достоевски говори много обстойно отново във „Великият инквизитор“, върхът на цялото му творчество, което ще разгледаме в следващата част.

(следва продължение)

–––––––––––––––––––––––––

[1] Достоевски,Ф.М.,„Братя Карамазови“, НК, С.,1984, т.IX, с.271

[2] Пак там

[3] Пос. съч., с. 265

[4] Пос. съч., с. 267-268

[5] Пос. съч., с.269

[6] Пак там

[7] Пос.съч.,с.272

[8] Пос.съч., с.274

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: