Свещеният дар на живота

Автор: Джон Брек

„Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба.”

Пс. 138:13

С навлизането на Православието в 21 век, едно от най-трудните предизвикателства ще бъде запазването и възвестяването на централния принцип на неговата антропология. Бог е създал човека по Свой образ. Свободата и отговорността, дадени ни чрез творческия акт означават, че Imago Dei (Божият образ) предполага три основни условия, които обикновено се обозначават като „себе-творчество”, „себе-направляване” и „себе-реализация”. Това означава, че в определени граници ние сме призвани от Бога да управляваме произхода си, дейността си и крайното си предназначение. Това обаче можем да вършим в „синергия”, сътрудничество с Бога, което оставя инициативата, властта и дори крайния резултат от това управляване в ръцете на Светия Дух. Това е парадоксът, изразен от св. ап. Павел, когато осъжда делата на закона (Рим. 3:20), но все пак ни призовава: „със страх и трепет вършете вашето спасение” (Фил. 2:12). Защото последният откъс продължава: „Бог е, Който ви прави и да искате, и да действате според благата Му воля.”

Всяка оценка на опасностите и възможностите на съвременната биомедицинска технология трябва да започва с тази постановка, която предпоставя трансенденталния произход и вечното назначение на човека. Иначе той се свежда до нула, без цел и надежда. Някои вече осъществиха това свеждане, като създадоха „секуларния човек”, който не вярва в нищо и не го е грижа за нищо. Върху православните християни днес повече от когато и да било пада отговорността не само да вярват, че човек носи Божия образ в себе си, но и да свидетелстват за тази истина по начин, който да окаже влияние върху отношението и поведението на обществата, в които живеем. Като възвестява особено принципа за зачитане на човешкия живот, гласът на Православието трябва да се чуе в съдебните зали, а също и от амвона на нашите църкви.

Православният възглед по въпроса за аборта винаги е бил точен. От времето на библейските събития до днес на аборта се е гледало като на морално осъдителен акт на унищожаване на невинен човешки живот. И евтаназията е осъдителен акт на унищожаване на невинен човешки живот. И евтаназията е убийство на невинен човек. Но тук мотивът е да се облекчи страданието и актът може евфемистично да се опише като „милостиво убийство”, убийство от милост. В случая с аборта убийството се извършва единствено поради интереса на другите, но не и на жертвата. Ето защо то не е както при евтаназията само обикновено „премахване”: то е жестоко убийство. Защитниците на аборта отхвърлят употребата на термина „убийство” относно изкуствено предизвикания аборт, като твърдят, че убийство означава незаконно отнемане на човешкия живот, а понеже абортът е законен в Съединените щати, то горният израз е неуместен. Техните противници отговарят, че са неуместни решенията на Върховния съд, легализиращи абортите, тъй като те: 1) представят едно особено тълкуване на конституцията; 2) са резултат на грубо погазване от страна на съдебното законодателство на онова, което е действително съдебна власт.

Убеждението, че абортът е равносилен на убийство (съзнателно отнемане на невинен човешки живот в интерес на друг човек, а не на жертвата)[1] има своите твърди основания в библейското откровение. Псалмите описват живота в утробата като създаден от Бога и познаван от него: Ти си устроил моята вътрешност и си ме изтъкал в майчината ми утроба… Не са били скрити от Тебе костите ми, когато съм бил създаван тайно, образуван в дълбочината на утробата. Твоите очи видяха зародиша ми…(Пс. 138:13-16).

Светите пророци Исайя и Йеремия са призвани от Бога още преди създаването им в утробата и определянето им от Него да бъдат служители и пророци на юдеите и езичниците.

„Господ Ме повика още от утроба, от майчина Ми утроба нарече името Ми… [Бог] още от утроба Ме направи Свой раб, за да обърна към Него Иакова, и да се събере при Него Израил…” (Ис. 49:1,5).

„Преди да те образувам в утробата, Аз те познах, и преди да излезеш из утробата, осветих те; поставих те пророк за народите” (Йер. 1:5).

Подобен мотив срещаме у св. ап. Павел (Гал. 1:15) и следв.: „Когато Бог, Който ме избра от утробата на майка ми и ме призва чрез благодатта си, благоволи да открие в мене Своя Син…” Пророците и апостолите са познавани от Бога по безкрайното Му предзнание, след това те са създадени  и призвани за особено дело в рамките на Божия план. Както сочи псалмопевецът обаче, Божиите творчески дела, както и призванието, което Той отрежда, се отнасят до всяко човешко същество, създадено от Него. Смисълът на посочените откъси е ясен: още от зачеването животът в утробата е конкретно човешко същество. Освен това цитатите означават, че нареченият от нас „живот на зародиша” се признава от Бога за напълно личностен живот. Създадено от Бога чрез действията на хората (родителите), новото същество е създадено по Божи образ и отразява този образ в себе си, който от своя страна дава на това същество нравствените и духовните качества на личността.

Старият спор за времето, след което плодът се счита за човешко същество и по-определено – за личност, е изключително заблуждаващ. Той се основава на грешната предпоставка, че критериите за определяне на лично начало в човека трябва да се уговорят от други хора и после да се отнесат към плода, независимо дали тези критерии се отнасят до зачеването, присаждането, „първото движение” на плода, или раждането на човека. От гледна точка на Православието (християнството, бел. прев.) личностното начало се дарява от Бога, а не е следствие от физиологическото развитие, медицински анализ или обществена договореност. „Познайте, че Господ е Бог, че Той ни е създал, а не ние самите…”[2]

Една от чертите на спора за аборта, която прави този въпрос толкова противоречив, е начинът, по който се използва езикът, за да се изтъкне даден ”дневен ред” – както „за”, така и „против” абортите по желание. Ако изявленията на защитниците на живота са изкусно подбрани, за да предизвикат гняв и възмущение, то писанията на „защитниците на избора” са изпълнени с евфемизми (пример за манипулация с езика, разбира се, е и нашият начин на поставяне в кавички на израза „защитници на избора”, с което искаме  да подчертаем, че в действителност говорим за „защитниците на аборта”). Правилното или неправилното използване на думите винаги е неизбежно, когато сме въвлечени в „гражданската война” по въпроса за „правата”. Тъжното в случая е главният въпрос, към който и двете страни трябва да се отнесат сериозно. Независимо от „правата” на нероденото дете (фетуса – бел. ред.) или на майката, възниква въпросът: какъв в действителност е резултатът от аборта за тях? Отговорът ни изправя пред проблема за болката на нероденото дете и депресията на майката.

Валери Протопапас, една от водещите фигури на движението „Православните християни в защита на живота”, неумолимо и красноречиво говори против апела на поддръжниците на теорията за „тежките случаи”. Нейният възглед бе критикуван като доста твърд и че отразява противното на защитниците на аборта мнение: абсолютната защита на правата на жената е заместена от абсолютна защита на правата на нероденото дете. Независимо от това заключенията, които тя прави – и които е полезно да се разгледат в енориите и на други места, – са напълно съвместими с православния възглед за вътрешно присъщата светост на човешкия живот. Когато се разглежда този въпрос, е важно да се помни старата училищна максима: „трудните моменти създават лош закон”. Това е толкова вярно по отношение на морала, колкото и по отношение на юриспруденцията. Що се отнася до спора за аборта, защитниците на „правото на избор” се възползват от изключението, за да обосноват общоприетото: държавната политика, която решава за късните аборти, бе изградена до голяма степен от призивите, които се отправят на основата на относително незначителния брой „трудни случаи”, предизвикващи общественото мнение.

Що се отнася до другите три случая – изнасилването, кръвосмешението и генетичната аномалия на зародиша, то бременната жена наистина има избор. При това животът  не е поставен в опасност, с изключение на обстоятелството, при което психическата неустойчивост, причинена от сексуално насилие, я подтиква да извърши самоубийство. Силен психологически стрес, който може да съпровожда бременността, може да се породи поради различни причини: икономическо бреме, страх от „твърде много деца” или поради натиск, оказван от страна на съпруга. Той може да се породи и просто от суета: поради нежеланието да се понесе тежкият товар на бременността, което би могло да застраши кариерата на жената и да „развали” външния й вид. Никоя от тези причини не може да оправдае отнемането на живота на детето. Дори в случаите, в които жената (най-често младо момиче) е отхвърлена и изгонена от семейството, психологическият дистрес не й дава правото да унищожи живота, който расте в утробата й. На практика ясно бе доказано, че абортирането на дете в такива условия повече увеличава, отколкото намалява желанието на жената да извърши самоубийство. Абортът по-скоро усилва вината, която жената чувства като резултат от бременността, отколкото да я облекчава. Крайното решение си остава моментът, в който нравствената преценка на нежеланата ситуация (нежелана бременност) не може да включва в себе си отнемането на невинен човешки живот.

 Съществото, което расте в утробата, не е само някаква нарастваща тъкан, с която бременната жена може да разполага, както намери за добре. То е жив индивид, човешко същество, личност – не само такава, която „има да дойде” или в развитието си да стане такава, но в своята същност – поради генетичната си уникалност, но особено поради това, което ясно се казва в Свещ. Писание: Бог вижда в него единствено по рода си лично същество, Божие чедо и обект на безкрайната Божия любов.

Личностното начало се определя и се дава даром от Самия Бог. На детето може да се гледа като на „съществото в общение” с Бога и с другите, и на него му е присъщ Божият образ, по който е създадено всяко човешко същество. Като такова, то се характеризира с определена трансцедентна черта, която остава незаличима в него, независимо от това, доколко човек може да се поддаде на силата на греха и покварата. Никое човешко действие или сила не може да лиши от това качество личността на детето, колкото и нежелано да е то от майката, или колкото и „повредено” да е то от гледна точка на обществените и медицинските стандарти за „нормалност”. Нероденото дете в това отношение прилича на пациент, който необратимо е изпаднал в дълбока кома или се намира в биологично вегетативно състояние. Ако Православието отхвърля „избора”  да се абортира, то е поради същата причина, поради която се отхвърля евтаназията и вземането на жизненоважни органи от такива пациенти: те си остават личности в очите на Бога в най-дълбокия смисъл на думата.[3]

Източник: Джон Брек „Свещеният дар на живота”, С., 2002, „Омофор”, превод Валентин Кожухаров

––––––––––––––––––––––––

[1] Убийството по време на война и смъртното наказание, макар и да подлежат на нравствена оценка, технически погледнато не представляват убийство поради (приетата) липса на невинност от страна на убития, независимо дали той е агресор или криминален престъпник.

[2] Пс. 99:3. Някои еврейски ръкописи предават последното като „и ние сме Негови”. И в двата случая мисълта на псалмопевеца е да покаже абсолютната власт на Бога над целия човешки живот и делата му.

[3] Като коментира причините, поради които православните християни се обявяват против аборта, Джон Гарви отбелязва: „Всеки живот е ценен в очите на Бога. Това включва живота и на нероденото дете, а също и на престъпника, на неприятеля, на политика-потисник и на най-неприятния човек, който познаваме. Макар ние във всекидневието си и да не правим всичко както трябва, то ние сме призвани чрез кръщението си в смъртта и възкресението на Иисус Христос да отразяваме в себе си Божията любов към всеки, който е жив. Образецът на нашата любов не е сантиментална цветна поздравителна картичка, а Христос разпнатия. Има обстоятелства, в които раждането е твърде нежелателно, а също такива, в които то може да бъде ужасяващо. Но ние трябва да съзрем безкрайно по-големия ужас в онова сърце, което съзнателно убива живота в неговото начало,  в неговия най-уязвим период на съществуване. Онова, което отличава православното виждане от преобладаващото мнение на съвременното общество, е тъкмо убеждението, че „всеки живот е ценен в очите на Бога”, независимо от това колко неудобен, нежелан, обременителен или непотребен може да изглежда в очите ни”.