Християнско ли е да приемаме САМО това, което пише в Библията?

 Опровержение на една спорна протестантска доктрина от XVI в.

• 1. Разликите в преводите
• 2. Само Писанието?
• 3. Заслужава ли Църквата доверие?
• 4. Привидни противоречия
• 5. Боговдъхновените източници на вярата
• 6. Гледната точка на Свещеното Писание

 

Много често чуваме хора от различни протестантски деноминации да казват: „Ние приемаме само Библията. Нищо повече и нищо по-малко от нея“. Едновременно с това, обаче, виждаме, че между тези деноминации, дори между членовете на една и съща деноминация, съществуват много различия.

1. Разликите в преводите

Как е възможно протестантите да „не излизат извън рамките на Библията“ и въпреки това да не са съгласни помежду си? Ако Библията бе дадена от Бога като единствено „правило на вярата“, като достатъчно ръководство за това в какво да вярваме, би следвало всички да са съгласни относно онова, което всъщност пише в нея. На практика обаче, техните различия са огромни.

Ако Бог искаше Библията да бъде за нас единственото ръководство във вярата, щеше да се погрижи във всички езици и във всички преводи да пише едно и също. Но освен преводите от гръцки и еврейски на различни езици, които по различен начин предават думите на съответния език, съществуват разлики и в преводите на един и същи език. При това, обичайна практика е различните християнски общности да създават свои собствени преводи, за да променят съдържанието на Библията според своето учение.

2. Само Писанието?

Като пример за това, ще цитираме един библейски стих, който се отнася до нашата тема, според както е записан в древния текст и както е погрешно предаден в различните преводи, повлияни от протестантските традиции.

Става въпрос за 2 Тимотей 3:16, който в оригинал гласи: „πᾶσα γραφὴ θεόπνευστος καὶ ὠφέλιμος πρὸς διδασκαλίαν, πρὸς ἔλεγχον, πρὸς ἐπανόρθωσιν, πρὸς παιδείαν τὴν ἐν δικαιοσύνῃ…“, т.е. „Всяко боговдъхновено писание (е) и полезно…“. Различните български преводи, обаче предават този стих по следния начин: „Всичкото/ Цялото Писание е боговдъхновено и полезно за поука…“.

С други думи, поставят определителен член на „всичкото“ (или направо превеждат πᾶσα с „цялото“, бел. прев.) и добавят думата „Е“ преди „боговдъхновено“, за да създаде впечатление, че стихът говори за Писанието (т.е. Библията). С тази промяна се опитват да подкрепят своите възгледи, че САМО Библията е боговдъхновена.

Но дори и така, стихът пак не подкрепя твърдението, че САМО Библията е боговдъхновена. Стихът не говори изобщо за Библията! Говори за която и да е боговдъхновена книга! Освен това, когато този стих е бил написан, за Свещено Писание се е смятал само Старият Завет.

(Бел. прев. Обстоятелствата около написването на Второто послание на св. ап. Павел до Тимотей индиректно, но убедително подкрепят твърдението от последното изречение. Нека ги разгледаме. Учените приемат, че това послание е последното, което великият „апостол на народите“ е написал малко преди мъченическата си смърт в Рим, в края на 66 г. или началото на 67 г. Във 2 Тим. 3:15 се казва: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания, които могат да те направят мъдър за спасение чрез вярата в Христа Иисуса“. При това, думата, която е преведена на български като „детинство“ е βρέφος – „много малко или новородено дете, младенец, бебе“. Ако приемем, че към времето на написване на това послание Тимотей е около 30-годишен – срв. 1 Тим. 4:12: „Никой да не презира твоята младост“ – то, когато той е бил в младенческа възраст – т.е. докъм 12-та си година или около 48 г. Р. Хр. – е твърде вероятно още никоя новозаветна книга да не е била написана, т.к. се смята, че първите новозаветни книги са двете послания на св. ап. Павел до солунци, съставени през 51 г.

Следователно, тук под „свещените Писания“ се разбират старозаветните такива, така че по никакъв начин 2 Тим. 3:16 не може да се отнесе към цялата Библия. Нещо повече. Под „свещени Писания“ се има предвид най-вероятно не еврейския текст на Стария Завет, а неговия гръцки превод, известен като „Превод на 70-те“ или Септуагинта. В полза на това предположение говорят следните факти: 1. Тимотей произхождал от смесен брак между юдейка и грък (елин) (Деян. 16:1); 2. До зряла възраст той не бил обрязан, въпреки строгите разпоредби на Мойсеевия закон (Деян. 16:3); 3. Неговото име, както и това на майка му, Евника (2 Тим. 1:5), са гръцки; 4. Живеел в гръкоезичните области Дервия и Листра (сег. Турция). Всичко това свидетелства, че Тимотей се намирал по-скоро под гръцко, а не под еврейско влияние. Следователно, когато Павел му пише: „пък ти и от детинство знаеш свещените Писания” (2 Тим. 2:15), по всяка вероятност има предвид именно Септуагинта.)

„Но няма друга боговдъхновена книга, освен Библията!“, би възразил някой.

ОБАЧЕ: НИКЪДЕ В БИБЛИЯТА НЕ СЕ КАЗВА, ЧЕ ТЯ Е ЕДИНСТВЕНАТА БОГОВДЪХНОВЕНА КНИГА! Ако някой твърди нещо подобно, то го казва от себе си, без да може да го докаже от Библията. Но в такъв случай, той приема не само Библията, както твърди, но и нещо собствено: това, че трябва да приемаме само онова, което е написано в Библията.

Всъщност, в Библията никъде не пише, че само тя е боговдъхновена, нито пише, че трябва да приемаме само Библията и нищо друго! Тези твърдения сами по себе си са небиблейски! Те са една небиблейска човешка традиция, която Църквата никога не е подкрепяла през своята 20-вековна история.

3. Заслужава ли Църквата доверие?

Самата Библия не е съгласна с мнението, че трябва да я приемаме като правило и основа на нашата вяра. Апостол Павел пише ясно в първото си послание до Тимотей: „в случай, че се позабавя, да знаеш, как трябва да постъпваш в Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината“ (3:15)[1].

Според тези думи, ако искаме да научим истината, основата на нашата вяра не е Библията, а Църквата! Библията е свята и боговдъхновена, но не е написана, за да основаваме върху нея доктрините си. Доктрините се основават върху Църквата. Библията е само един от начините, по които се изразява Църквата! А Църквата има много начини за боговдъхновено изразяване.

Горният абзац отговаря и на въпроса, който някои поставят: „Дори да приемем, че има и други боговдъхновени писания освен Библията, как можем да сме сигурни за която и да е друга извънбиблейска книга, написана толкова близо до времето на земния живот на нашия Господ?“

Отговорът е: както Църквата е гарантирала достоверността на Свещеното Писание, по същия начин гарантира достоверността и на останалата част от църковното предание. Ако смятаме, че Църквата е ненадежден гарант за някое писание, това означава, че е ненадеждна и при избора на книгите, съставляващи Библията![2] Тъй като самата Библия не съдържа списък на своите книги, читателят по необходимост трябва да прибегне до традиционните източници извън Библията.

Както е известно, Новият Завет добил сегашния си вид през IV в., когато бил възприет канонът (правилото) на св. Атанасий Александрийски, в който за пръв път била включена книгата Откровение. Дотогавашните канони я изключвали. Е, как може някой да приеме Откровението, чиято каноничност била потвърдена през IV в., а да отхвърля по-стари текстове на Църквата като ненадеждни?

Различни протестантски вероизповедания, които са продукт на Реформацията от XVI в. и нямат историческа приемственост от времето на апостолите, поставят под съмнение Църквата преди тях, като произволно казват, че била отстъпила от истината. Така те приемат само Библията с аргумента, че е от времето на апостолите. В действителност, Църквата от IV в. (която те не приемат), установила кои ще са книгите на Свещеното Писание. По това време имало и други писания от I в. Въз основа на традицията от IV в. св. Атанасий избрал тези, които били съгласни с църковното предание. В същата степен, в която Свещеното Предание от IV в. било погрешно и отстъпило от истината, е погрешно и отстъпило от истината и Свещеното Писание (Библията).

4. Привидни противоречия

„Защо тогава има противоречия между Библията и останалата част от Преданието?“, би попитал някой.

В действителност, противоречия няма. Както един невярващ човек, който чете недобросъвестно Библията, намира противоречия между различните книги, така и когато някой протестант недобросъвестно чете другите боговдъхновени писания, ще намери също някои привидни противоречия.

В Библията, например, има стих, който казва: „никого на земята недейте нарича свой отец“, т.е. баща (Мт. 23:9). На друго място, обаче, апостол Павел нарича самия себе си баща на коринтяните, дори им казва, че те нямат друга баща, освен него (1 Кор. 4:14,15)!

Един вярващ човек може да разбере разликата в употребата на думата „баща“ в тези два стиха. В първия думата е използвана в абсолютен смисъл, който се отнася единствено до Бога, а във втория – в относителен, който се използва и за човеци. Един невярващ, обаче, би видял противоречие между тези два стиха по същия начин, по който протестантите обвиняват Църквата, че използва думата „отец“ към хора. И интересното е, че те не обвиняват например апостол Павел, че в посланието си противоречи на Иисус Христос! Но са готови да видят противоречие с останалата част от Свещеното Предание.

(Бел. прев. Подобни противоречия се забелязват и между самите евангелисти. Така например, според Мт. 28:1-7 и Мр. 16:1-7 жените-мироносици видели при гроба Иисусов един ангел, а според Лк. 24:1-8 ангелите били двама; според Мт. 8:28:34 Иисус изцелил двама бесновати в Гергесинската страна, докато според  Мр. 5:1-20 и Лк. 8:26-39 бесноватият бил само един.)

Същото нещо се наблюдава и по всички останали пунктове, по които протестантите обвиняват Свещеното Предание. Преди да обвиняват, би трябвало да се поинтересуват за причината дадено нещо да е казано, а не да измислят те свои собствени причини.

5. Боговдъхновените източници на вярата

Горните примери показват още една страна на въпроса. Фактът, че всеки тълкува Библията по своя собствена преценка, в резултат на което днес съществуват хиляди различни деноминации и всички те твърдят, че тяхното тълкувание е правилното, идва да покаже, че сама по себе си Библията не е сигурен пътеводител към Бога. Нужно е ръководството на Църквата, която е написала и събрала библейските книги. Тя, която е „стълб и крепило на истината“, е съхранила през всички тези векове Евангелието непроменено. Там, където по даден въпрос в Библията не пише нищо, намираме отговор в другите боговдъхновени източници.

Ето защо Православната Църква използва следните боговдъхновени писания, които се намират заедно в пълна хармония: Свещеното Писание, решенията на вселенските събори, съчиненията на св. отци, които са одобрени от вселенските събори, църковната химнография, и богослужебните текстове. Всички те винаги се намират в съгласие помежду си, както и с всички благодатни светии през всички векове.

6. Гледната точка на Свещеното Писание

„Но тогава защо в края на Свещеното Писание се забранява да се добавя или премахва от написаното в тази книга?“, ще попита някой.

В действителност обаче, книгата, която се има предвид във въпросните стихове Откр. 22:18 и 19 („пророчествените думи на тая книга“, „думите на книгата на това пророчество“), е Откровение на св. Йоан Богослов, а не цялата Библия. Тези стихове не се отнасят за Библията (като една книга), защото се казва: „книгата на това пророчество“ (а Библията, както знаем, не е само пророческа книга, бел. прев.). Освен това, книгата Откровение за пръв път влиза в библейския канон през IV в. И най-важното – Второто и Третото послание на св. Йоан Богослов са написани през 98 г., две години след Откровението! Така че, ако стихът се отнасяше за цялата Библия, те трябваше да останат извън нейния състав.

Напротив, Библията ни говори, че много важни неща са останали незаписани в нея. В последния стих на Евангелието според Йоан, се казва: „Има и много други работи, които извърши Иисус и за които, ако би се писало подробно, чини ми се, и цял свят не би побрал написаните книги“ (Йн. 21:25).

И на други места Библията ни заръчва, чрез устата на апостол Павел, да не отхвърляме Свещеното Предание:

2 Солуняни 2:15: „И тъй, братя, стойте и дръжте преданията, които научихте било чрез наше слово, било чрез наше послание“.

Следователно, освен писменото учение на св. апостоли, записано в техните послания, в Църквата са останали и техните устни поучения („слово“), запазени и до днес с останалата част от преданието. Защо тогава отрицателите на преданието не приемат тези думи на Библията?

Нека бъдем внимателни, защото думите на Господа срещу преданието на книжниците и фарисеите, на които се позовават, са насочени срещу юдейското предание, а не срещу християнското (вж. още 1 Кор. 11:2 и 2 Сол. 3:6; за разликата между „послание“ (писмено учение) и „слово“ (устно учение) вж. 2 Сол. 2:2, бел. прев.).

Християнското предание съдържа също и „твърда храна“, за която ап. Павел говори в Послание до евреите, 5:11-14. В това може би най-трудно послание на Библията, авторът оприличава написаното там на „мляко“. Но тогава Библията не съдържа „твърда храна“! Значи твърдата храна трябва да бъде потърсена в останалата част от Свещеното Предание.

Същото се вижда и във 2 Петр. 1:19. Там се казва, че боговдъхновеното пророческото слово е само едно светило, което свети на тъмно място, докато зорницата изгрее в сърцата ни.

И така, нека използваме въвеждащото във вярата светило на Библията разумно, за да се удостоим да се насладим на всичко, на което Бог иска да ни научи.

Източник: http://oodegr.co/

Превод от гръцки: Алексей Стамболов

[1] Срв. Съвременен превод 2004: „…опората и основата на истината“; Верен 2002: „… стълбът и основата на истината“. Бел. прев.

[2] Повече по въпроса вж. в различните публикации върху историята на новозаветния канон. Бел. прев.