За свободата и истинския глад на човека

christs-temptation-in-the-wilderness-montreal1-902x1024Автор: протопр. проф. Михаил Кардамакис

Неизменният въпрос за смисъла, който няма отговор извън надеждата за спасението, т.е. за свободата на вечното отечество на човека, е въпросът за самия живот; за живота, (о)свободен от всички онези елементи, които са смъртта и робството на смъртта, заради свободата, чиято пълнота ни се открива като отношение с Бога, т.е. Живот на свобода и на свобода към Живота. Следователно основният въпрос на живота се разбира на онова равнище, където биологическите потребности на човека, цялата му борба за хляба, са победени от приоритета на живота, в който смъртността е била заменена от безсмъртието на Бога. Тогава там, където храната като извор на живот е дар на Бога като Себеживот, идолопоклонническият живот  бил премахнат от приобщаването с живота в Бога. Вече вярата и животът на вярата, т.е. Христос е чудото на тържествуването на живота над смъртта. „Ако не повярвате, че съм Аз, ще умрете в греховете си”(Йоан 8:24).  Човек трябва да изпадне в голям глад, да гладува и да жадува не само хляба и водата, а главно истината и правдата на Бога, тъй като в тях се съхранява и с тях се открива животът. „Но Той им рече: Аз имам храна да ям, която вие не знаете. Поради това учениците думаха помежду си: да не би някой да Му е донесъл да яде? Иисус им казва: Моята храна е да изпълнявам волята на Оногова, Който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело.” (Йоан 4:32-34).

Наистина е трагично, че в обожествяването на своята воля и в изтъкването на своите субективните истини, които повече са аспекти на лъжата, човекът преследва придобиването и натрупването на несигурни блага, за да се разложи първи в тяхното неконтролируемо консумиране и да унищожи безразсъдно своя живот в бързането си към смъртта. В това преди всичко се състои трагедията на падналия човек като трагично изпитание на свободата му. „В нашата епоха изравняват свободата с разюздаността на страстите, докато истинската свобода се открива във властта на човека над самия него и волята му. В нашата епоха изравняват свободата с икономическата сигурност. В действителност обаче тази сигурност не е свобода, а робство на парите. Докато обратно, най-голямата свобода не е човек да натрупа блага и да намира сигурност за себе си чрез парите, а да споделя всичко, което има, и да отиде да стане слуга на всички”[i].

Заслужава постоянно да се връщаме към показателните идеи в първото от изкушенията на Христос от страна на дявола в пустинята: превръщането на камъните в хляб. Защото става въпрос за предизвикателство, което за нашата техническа цивилизация би могло да бъде много голямо чудо, разбира се, с приноса и на великите инквизитори от всяка епоха, чието главно дело, за да очароват хората, е поправянето на Христовото Евангелие. Ето някои от основните коментари на Достоевски в неговата известна и незаменима творба „Великият инквизитор”:

„Ти искаш да отидеш при хората и отиваш с голи ръце, с някакъв обет за свобода, който те в своята простота и поради вроденото си безчинство не могат дори да осмислят, от който те се боят и плашат — защото нищо никога не е било за човека и човешкото общество по-непоносимо от свободата! А виждаш ли тези камъни в тази гола знойна пустиня? Обърни ги на хлябове — и човечеството ще се затири след тебе като стадо, благодарно и послушно, макар и вечно тръпнещо, че ще вдигнеш ръка и ще им свършат твоите хлябове. . .Но Ти не поиска да лишиш човека от свобода и отхвърли предложението, защото каква е тая свобода, реши ти, щом послушанието им е купено с хлябове? Ти възрази, че човек живее не само с хляб, но знаеш ли, че в името на същия този земен хляб ще въстане срещу Теб духът на земята и ще се стълкнови с Тебе и ще те победи — и всички ще тръгнат подире му и ще викат: „Кой прилича на тоя звяр, той ни даде огън от небесата!“ Знаеш ли, че ще изминат векове и човечеството ще провъзгласи с устата на своята премъдрост и наука, че няма престъпление и следователно няма и грях, а има само гладни. „Нахрани ги и тогава искай от тях добродетели!“[ii].

Всички по-нови революции са били революции на свободата по отношение на хляба и може би това е впримчило и Църквата, така че Евангелието на спасението директно се оказва “социално” Евангелие. Имало е революции привидно заради справедливостта, която в крайна сметка знае как да раздава хляба, но която не може да предотврати жестоките престъпления. Кулминацията или предтеча на тези безмерни престъпления е била “смъртта или убийството на Бога”, Който вече не е полезен за непосредствения живот на човечеството и Чиято празнота впоследствие покриват т. нар.- “човекобожества”, идолите на идолите. Бихме дръзнали да характеризираме като предобраз на тези революции бунта на по-младия син от притчата като постоянно повтаряне на прародителския грях, въставането срещу милосърдния отец, жестокото отцеубийство заради индивидуалното произволие и наслада, което се изопачава в блудство и оскотяване на съществуването; което се принизява до скотоподобен живот и води до пълен глад, умъртвявано основно от отсъствието или лишаването от Бога в една негостоприемна страна, където любовта вече не е живот и животът – любов; където свободата е поробване и поробването – погубване (Лук. 15:11-32).

Човек във всяка епоха сграбчва и узурпира дара и даровете на Божия живот, за да създаде собствена империя в един свят, лишен от смисъл, грозен в липсата на цел, където в действителност човекът е изгонен, измъчван от глада на гладовете – ненаситен и смъртоносен: когато отделяме живота от Бога, тогава избираме смъртта. Защото Бог, а не вещите, е животът. Нашето смъртоносно изопачаване е нашата любов към вещите, а не към Бога и ближния ни. В историята на Божествената икономия винаги става така: хората се хранят и тогава забравят Бога; забравят Бога и тогава гладуват; предават Христос и тогава умъртвяват себе си. Става въпрос за порочния и окаян кръг, в центъра на който се присмива смъртта, а мястото на Бога на живота заемат симптомите на разтлението.

„И (яде Иаков и) затлъстя Израил, и стана упорит; угои се, задебеля и затлъстя; и остави Бога, Който го създаде, презря твърдинята на спасението си. С чужди богове Го раздразниха и с гнусотиите (си) Го разгневиха: принасяха жертви на бесове, а не на Бога, на богове, които не познаваха, на богове нови, дошли от съседите, и за които отците ви не помисляха. А Застъпника, Който те е родил, ти остави, и Бога, Който те е създал, забрави.” (Втор. 32:15-18).

Всяко наше отричане или изоставяне на Бога е най-малкото злоупотреба и погрешна употреба на живота; то е избиране на смъртта и отхвърляне на живота. На това древно, както и по-ново безумие, което предпочита смъртта пред живота и не знае, че победата над смъртта не става чрез умножаването на благата, които подхранват смъртта – вече е отговорило Словото Божие, разпростиращо се във вековете. На изкушението за превръщането на камъните в хлябове се противопоставя чудото на благославянето на малкото хлябове и на малкото храна, което, можем да кажем, че отговаря на насищането на истинския глад на хората, като ги води най-вече към реалността отвъд настоящето, към есхатологичната пълнота на съвършения живот, който дава истинския смисъл на всички настоящи неща. (Мат 14:13-21).

Отговорът е очакването и пълнотата на Евхаристията. „Дирите Ме не за това, че видяхте чудеса, но за това, че ядохте от хлябовете и се наситихте. Трудете се не за храна тленна, а за храна, която пребъдва до живот вечен и която ще ви даде Син Човеческий…” Не Моисей, а Бог Отец е Този, Който  „ви дава истинския хляб от небето. Защото Божият хляб е Онзи, Който слиза от небето и дава живот на света. . . Аз съм хлябът на живота; който дохожда при Мене, няма да огладнее; и който вярва в Мене, няма да ожаднее никога. . . който вярва в Мене, има живот вечен. Аз съм хлябът на живота. Бащите ви ядоха мана в пустинята, и умряха; а хлябът, който слиза от небето, е такъв, че който яде от него, не ще умре. Аз съм живият хляб, слязъл от небето; който яде от тоя хляб, ще живее вовеки; а хлябът, който Аз ще дам, е Моята плът, която ще отдам за живота на света. . .” (Йоан 6:26-52).

В спора и недоумението на юдеите за това как е възможно Иисус да им даде да ядат Своята плът, Неговият отговор е ясен „ако не ядете плътта на Сина Човечески и не пиете кръвта Му, не ще имате в себе си живот. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден. Защото плътта Ми е наистина храна, и кръвта Ми е наистина питие. Който яде Моята плът и пие Моята кръв, пребъдва в Мене, и Аз в него. Както Мене е пратил живият Отец, и Аз живея чрез Отца, тъй и който Мене яде, ще живее чрез Мене. Този е хлябът, слязъл от небето. Не както бащите ви ядоха маната и умряха: който яде тоя хляб, ще живее вовеки”(Йоан 6:52-58).


[i] Μιχ. Μακράκη, Ο  Ντοστογιέφσκι καί ή επανάσταση των νέων, σσ.  21-22.

[ii] Αδελφοί Καραμάζοβ, σς. 106-107.

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: