Не всичко свършва с този свят!

Автор: о. Андрю Дамик

На 29 май 1453 г., след 53-дневна обсада, столицата на Римската империя, центърът на православния християнски свят, основан и именуван на първия православен християнски император, великият град Константинопол, е превзет от османските турци. Стените са разрушени при един от първите случаи, при които в употреба влизат оръдия и последният император на Римската империя Константин Палеолог XI умира, защитавайки стените на малкото, което е останало от Римската империя.

Годишнината от това събитие е след по-малко от две седмици (текстът е публикуван на 20 май 2015 г. – бел. ред.). Тогава е било вторник и до ден днешен, заради онзи вторник преди 562 г., гърците считат вторника за нещастен ден. Определено онзи ден през 1453 г. не е бил щастлив ден и това, което някога е било известно като Понт или Мала Азия започва да се нарича Турция, а градът, известен като Константинопол, сега общо взето е известен на света като Истанбул.

Можем да си представим какво са почувствали хората в завладения Константинопол, след като в техния град са нахлули турците-мюсюлмани. Как се е стигнало до там? Най-великата империя, която светът е виждал някога, основана в Рим през 27 г. пр. Хр., чиято столица е преместена в Константинопол през 330 г., някога простираща се от Великобритания до Северна Африка, от Египет до Каспийско море, най-накрая е била окончателно победена след почти хилядолетие и половина непрекъснато съществуване. Дали когато Империята постепенно е станала християнска след обръщането на Константин през 4-ти в., това не е било изпълнение на волята Божия – а именно тази християнска империя в крайна сметка да обхване целия свят, донасяйки Христовия мир навсякъде?

Но не е била такава Божията воля. Понякога, точно когато изглежда, че сме прозряли Неговата воля, че нещата имат смисъл, нашият свят преживява внезапен обрат. Или ни сполита някакво противоречие, което не се вписва в нашето човешко разбиране за правилно и грешно.

Срещаме същия вид динамичен разказ и в Евангелието, в разказа за излекуването от Христос на слепеца (Йоан 9:1-38).

Христовите апостоли представят онова, което можем да си помислим за „нашия“ глас в Евангелието, когато питат: „Рави, кой е съгрешил, тоя или родителите му, за да се роди сляп“ (Йоан 9:2) ? Те виждат някой, който дълбоко страда от слепотата си и анализирайки ситуацията, предполагат, че някой трябва да е съгрешил, за да бъде този слепец наказан толкова сериозно от Бога. Кой е съгрешил, този човек или неговите родители, за да се роди той сляп?

Всъщност е безсмислено да кажем, че слепият е съгрешил. Как би могъл той да съгреши в утробата на майка си? Какво би могъл да стори там, което да доведе до слепотата му като новородено бебе?

Но апостолите имат все пак нещо предвид, когато предполагат, че вината е на родителите му. Еврейската култура от I в. не поддържа индивидуалистичния възглед за света, който е налице през XXI в. Те са знаели, че всичко, което правиш засяга други хора, че греховете на родителите се проявяват при деца и внуци, че греховете на водачите повлияват на онези, които ги следват, че греховете могат отрицателно да повлияят на приятели и близки. Без значение какво си мислим, никое наше действие не е наистина изолирано – нито нашите грехове, нито нашата святост, но те влияят на хората около нас и дори на целия свят.

И от тази истина ние научаваме една друга: страданието не избира обектите си според това чия е вината. Възможно е да страдаме заради деянието на някой друг човек. Възможно е самите ние да сме причина за страданието на други хора. Никой не е защитен от страданието, само защото не е виновен. Въпреки че имаме някакво чувство за справедливост – искаме лошите неща да се случват на лошите хора, а добрите неща – на добрите хората, не това е начинът обаче, по който работи светът.

Ако страдаш точно сега, то това не е задължително да бъде резултат от нещо грешно, което си направил. Би могло и да бъде все пак. Ние често си причиняваме страдание с греховете си, но то би могло да бъде причинено от нещо друго. По същия начин, ако видим, че някой друг страда, това не означава, че той си получава заслуженото.

И докато учениците на Иисус са прави в разбирането си, че грехът и страданието могат да повлияят дори на тези, които не са виновни, Иисусовият отговор разкрива, че те грешат в опита си да представят вината за слепотата на този човек като следствие от нечий чужд грях.

След като Го питат дали този човек или неговите родители са съгрешили, Иисус казва: „нито тоя е съгрешил, нито родителите му, но това биде, за да се явят делата Божии върху му“ (Йоан 9:3). С други думи, този човек се е родил сляп, за да се покаже Божията слава на света чрез изцелението му, което, разбира се, е следващото нещо, което Иисус прави за човека. В крайна сметка никой не бил чувал за слепороден човек, който впоследствие да бъде излекуван от слепотата. Какво невероятно чудо!

Но сега може да се изкушим в циничност спрямо Бога. Дали Бог е причинил слепотата на слепородения, който е страдал толкова години, за да може Той да покаже чудо и да впечатли света? Наистина ли Бог е постъпил тъй егоистично, причинявайки страдание с цел да се изтъкне, като го изцели след това?

Трябва да погледнем ситуацията по-отблизо и с очите на вярата, а не с очите на нашето индивидуално усещане за справедливост. Първо, ние трябва истински да вярваме, че всичко, което имаме, е дар от Бога. Ако не го вярваме, тогава, разбира се, ние ще си мислим, че Бог е причинил страдание на този сляп човек. [Ще си мислим, че:] „На него му е дадено право на зрение, но Бог му го е отнел“.

Но ако вярваме, че всичко е дар, тогава това означава, че Бог не дължи нищо на никого, включително зрение. Както тежко страдащият Йов веднъж казал: „ Господ даде, Господ и взе; да бъде благословено името Господне“ (Йов 1:21).

Но дори ако вярваме, че всичко е дар от Бога, че ние наистина не заслужаваме нищо, но че всички неща, които притежаваме, са от Божия промисъл – въпреки това е възможно да си останем с едно малко неловко усещане. Или може би дори с чувство, че сме излъгани. Разбира се, че всичко е Божие притежание. Той може да го даде на когото си поиска. Но защо Той е толкова несправедлив? Защо изглежда, че Той дава богатство, сила, престиж и добро здраве на подлеците, а добрите хора не могат да си отдъхнат?

Това, което толкова често забравяме, когато започваме да анализираме дали Бог е справедлив, е тази проста истина: не всичко свършва с този свят. Не всичко свършва с този свят. Когато виждаме някой да умре млад или невинен, не всичко свършва с този свят. Когато видим добър човек който губи всичко, заради алчността или жестокостта на други, не всичко свършва с този свят. Когато видим, че злите благоденстват, че хора, които не се интересуват от Бога трупат престиж, че хора, които са неблагородни владеят сила и власт, не всичко свършва с този свят.

Един ден наистина ще има съд. Тогава, и само тогава, всичко окончателно ще стане справедливо. Само тогава цялото човечество напълно ще изпита милостта и любовта на Бога според това как им е съдействало. В този момент, светиите окончателно ще засияят изцяло, а онези, които отхвърлят Божиите дарове ще бъдат завинаги осъдени. Много от тези, които изглежда,че са се чувствали комфортно в този живот, ще прекарат вечността в голям дискомфорт, докато мнозина, които са прекарвали този живот в нищета, ще живеят с радост във вечността.

Междувременно, Бог действува, за да ни подготви за този окончателен съд. Макар че  може да не ни изглежда „справедливо“ – онова, от което слепецът се нуждаеше за своя вечен живот, беше той да бъде сляп, докато настане времето Христос да го излекува. От това се нуждаеха също и неговите родители, както и учениците (апостолите – б. прев.), началниците на синагогата и т.н. Слепотата на този човек е спомогнала в течение на вече 2000 години за духовното изцеление на всички, които са чули неговата история.

Христос ни подготвя. Затова следващото нещо, което казал, след като Неговите ученици го попитали, било: „Аз трябва да върша делата на Тогова, Който Ме е пратил, докле е ден; настъпва нощ, когато никой не може да работи. Докле съм в света, светлина съм на света“ (Йоан 9:4-5).

Тази светлина е с нас дори сега. Докато имаме тази светлина, ние трябва да работим заедно с Него. В края на краищата, обстоятелствата около нашия земен живот наистина нямат значение, защото те са само кратка прелюдия към вечността. Или по-точно, те имат значение, но имат значение в смисъла, който си ни дадени – като въведение към това, което ни предстои.

Ако имаме зрение, ние трябва да гледаме към Христос. Ако сме слепи, ние трябва да обърнем към Христос. Ако притежаваме богатства, трябва да предадем всичко на Христос. Ако сме бедни, трябва да предадем всичко на Христос. Ако имаме власт, ние трябва да бъдем слуги на Христос. Ако сме безсилни, ние трябва да бъдем слуги на Христос.

Независимо какво имаме, без значение колко е малко, то ни е дадено, за да ни подготви за бъдещия живот. И този живот не е само „бъдещ“, но и настоящ. Бъдещият живот настъпва от този момент. Ние сега преживяваме само едно предвкусване, но един ден ще го живеем в пълнота.

Сигурен съм, че когато великият град Константинопол е бил превзет преди толкова векове,  мнозина са попитали Бога „защо“. Сигурен съм, че мнозина са се чудили как Бог би могъл да допусне нещо подобно. Но дори този велик град с цялата си слава е бил нещо временно. Дори i тази велика загуба се е случила, за да може Божията слава да се прояви.

Така че, които и да сме, и каквито и дарове да сме получили, или дори и да не сме получили нищо, нека да предадем всичко на Христос, така че да можем да прославим Христос заедно със слепеца и да продължим подготовката си за славата на живота, който предстои.

източник: blogs.ancientfaith.com/roadsfromemmaus. Превод от английски: Атанас Ваташки. Редактор: Мартин Димитров. Със съкращения. Заглавието е на Задругата