Още нещо за идолопоклонството

Автор: Юрий Пущаев

Във втората Божия заповед се казва: „Не си прави кумир и никакво изображение на това, което е ….. Не си прави кумир и никакво изображение на онова, що е горе на небето, що е долу на земята, и що е във водата под земята,  не им се кланяй и не им служи” (Изход 20:4-5).

В древногръцкия превод на Стария Завет за обозначение на ръкотворни кумири (Превод на Седемдесетте, Септуагинта), се употребява словото τό εἴδωλον, от което произлиза думата „идол”. По такъв начин втората Божия заповед забранява да си правим идоли, да им служим и да им се покланяме.

От старогръцки език τό εἴδωλον се превежда като „видение”, „отображение”, „мисловен образ”. То е образувано от друга, много древна старогръцка дума τό εἶδος , което означава „вид”, „външност”, „образ”, „облик”. Думата е много използвана и затова, защото именно знаменитият философ Платон я е избрал за обозначение на най-важния термин в своята философия.[1] С нея той обозначава и понятието „идея”. Идеята у Платон е онзи „ейдос”, онази видима с „умното зрение” структура или вид на предмета, която я прави това, което тя е (да кажем, че ако видим един кон  да стои до друг кон, това е идея или ейдос за „много коне”). Така всички коне (или всякакви други предмети) според Платон имат свой собствен прототип или образец – ейдос или идея. Той считал, че заради „ейдоса” ние се заобикаляме с всякакви безчислени и обичани вещи. Между другото, има такъв анекдот от историята на древногръцката философия. Пиперливият и остроумен циник Диоген, този същият, който живеел в бъчва, като чул за теорията на Платон за идеите, казал: „Конят е това, което виждам, но идеята за кон – не.” На което Платон, както казват, отвърнал: „Така е, защото ти нямаш очи за това”, от което се подразбира, че Диоген нямал развито „умно зрение”.

Между другото, думата τό εἴδωλον, е умалителна форма на думата τό εἶδος. И затова с известна доза условност τό εἴδωλον може да се преведе като „идейка” (впрочем на латински език τό εἶδος и τό εἴδωλον може да се преведе съответно като forma и formula). Тоест, идол или ръкотворен кумир – това е някакъв вид „идейка”, жалко подобие на истинска идея, която човек не вижда ясно с „умното” си зрение, а я прави сам, ръководейки се от своите пристрастия и склонности. Но в очите на такъв прелъстен човек тази негова самоделна „идейка” изглежда като висша ценност.

Божията заповед „Не си прави кумир” е на второ място, което обозначава нейната особена важност. За човека е свойствено да се покланя и служи на нещо, което е по-висше от него. Човекът е вярващо същество; той не може да не вярва. И ако не вярваме в Бога, Неговото място в нашата душа непременно ще заеме някакъв ерзац, заместител. Това могат да бъдат езическите „ръкотворни” кумири, но не само те. Идолите са многолики, защото „името им е легион” (Лук. 8:30).

Такъв идол може да стане социално-политическата идеология, например, социализмът или либерализмът. Безогледната вяра в тяхната истинност води до това, че на олтара на идеологическите идоли неизбежно започват да се принасят човешки животи. Днес всемирният или глобалистки идол се явява стремежът към успех в живота, към пари и към максимално потребление на всевъзможни блага, които могат да се придобият с тяхна помощ. Идол може да бъде също идеята или „идейката” за световно господство.

Идоли в човешкия живот могат да станат и „обичайните” страсти – чревоугодие, пиянство, користолюбие, когато човекът стане тяхна играчка и започне да им принася в жертва своя живот. Апостол Павел е наричал идолослужение страстта към богатство  (Колосяни 3:5) [2], чревоугодие («техният бог е коремът» – Фил. 3:19).[3]

В един от текстовете на „Тълковен речник” ето какво разбираме под думата икона – ἡ εἰκόνα (ikona). Известно е, че протестантите обичат да уличават православните в идолополконство заради тяхното почитане на иконите и по този начин в някакъв смисъл стават наследници на иконоборците. С какво иконопочитанието се отличава от идолослужението? Накратко, покланяйки се на иконата, православните се обръщат не собствено към нея, а към Личността на Този, Който е изобразен. С помощта на образа на иконата, покланящият се ум възхожда към Първообраза. Иконата е не самоценен идол, а проводник към друг свят. Така например любящата майка, целувайки снимката на своя син, се обръща не към парчето фотохартия, а към своето дете. При това, много важно за молещия се пред иконата е той да избягва всякаква мечтателност, защото въображението не трябва в никакъв случай да участва в молитвата.

Това казва и св. Игнатий Брянчанинов: „Молещият се ум трябва да се намира в състояние на пълна истина. Мечтанието, колкото и да бъде примамливо и благовидно, бидейки наше произволно съчинение на ума, го отдалечава от състоянието на Божествената истина, въвежда го в състояние на самозаблуда и лъжа, и затова то се отхвърля в молитвата.  Умът по време на молитва трябва да стои с внимание и да се пази, отхвърляйки всякакви образи, рисувани от способността на въображението: защото умът в молитвата предстои пред невидимия Бог, Който е невъзможно да си представим с никакви веществени образи. Образите, ако ги допуснем в ума си по време на молитвата, ще очертаят една плътна завеса, стена между ума и Бога…

Светите икони са приети от Църквата заради благочестиво напомняне, но в никакъв случай не и за възбуждане на мечтателност. Като стоиш пред иконата на Спасителя, застани като пред Самия Господ Иисус Христос, невидимо вездесъщ и присъстващ в Своята икона на това място, където тя се намира. Като стоиш пред иконата на Божията Майка, застани като пред Самата Пресвета Дева, но пази ума си от видения. Има огромна разлика между това да бъдеш в присъствието на Господа, да предстоиш пред Господа и да си представяш Господа. Усещането в душата от присъствието Господне навява спасителен страх, води я към спасителното чувство на благоговение, а въображението на Господа и Неговите светии стига до ума като някаква вещественост, води го до лъжливо, горделиво мнение за себе си, а душата изпада във фалшивото състояние на лъжливо мечтание”. [4]

––––––––––––––––––––––––

[1] Теория за формите e теория на Платон, развита в книгата му „Държавата“. Теорията на формите, или теорията на идеите на Платон твърди, че в нематериалните, абстрактни (но съществени) форми (или идеи), а не в материалния свят на промени, известен на нас чрез сетивата, се съдържа най-високият и най-фундаменталният вид реалност.

[2] „…тъй, умъртвете земните си членове, сиреч пороците: блудство, нечистота, страст, лоша похот и користолюбието, което е идолослужение” (Колосяни 3:5).

[3] „…техният край е погибел, техният бог – коремът, а славата – в срама им; те мислят за земното”(Филипяни 3:19).

[4] Творения святителя Игнатия. Аскетические опыты. Том I, стр. 147–148

––––––––––––––––––––––––

Превод: Ренета Трифонова, източник: http://foma.ru/idol-rukotvornaya-vidimost-ili-idejka.html