Религията и младите

Автор: о. проф. д-р Радован Бигович

От край време може да се чуе крилатата фраза, която гласи, че народ, който има млади хора, има и бъдеще. Немският философ Ернст Блох изразява тази мисъл по следния начин: Който има бъдеще – има млади. Всичко това показва колко голямо е значението на младите хора за съдбата на един народ. Този въпрос е свързан главно с бъдещето, но в настоящето му се отделя малко внимание и се забравя, че бъдещето се основава върху настоящето. Младите хора и младостта са едни от най-сложните проблеми на всяко общество – проблем, който създава най-големи главоболия и на психолозите, педагозите, социолозите, учителите, катехетите и възпитателите.

Положението на младите хора в света, без оглед на разликите между отделните култури и народи, все повече си прилича. Днес те се възпитават под силното влияние на т.нар. масова култура и благодарение на медиите, на бързото пренасяне на информация и на взаимното проникване на културите и религиите, те стават зависими от въздействията на света. Пред тях стоят многобройни предизвикателства и възможности, които на пръв поглед са приемливи и привлекателни, въпреки че крият в себе си голяма опасност. Като последица от надпреварата с времето, родителската любов и нежност от ден на ден става все по-незначителен фактор във възпитанието. Модерното училище в нашето потребителско и техническо време е ориентирано предимно към предлагането на знание, на голямо количество информация, към създаването на специалисти за определени занимания и далеч по-малко към възпитаване и формиране на хората. Религиозното, нравственото и естетическото възпитание е напълно забравено.

Днес стихията на ежедневието, на улицата, на масмедиите и особено на телевизията, е напълно в услуга на печалбата и се е превърнала в най-значимия фактор, който влияе върху формирането на младите хора. Те са оставени от най-ранно детство сами на себе си, което, според мнението на психолозите и социолозите, обуславя индивидуализма и дори индивидуалната нарцисоидност като тяхна най-характерна особеност. В тяхната природа има подчертан стремеж за утвърждаване и за активно участие в обществените събития, въпреки че, от друга страна, обществените течения все по-малко допускат такава възможност. В целия свят младите хора са изправени пред безработица, пред големи социални различия и пред наближаваща екологична катастрофа. Всичко това създава в тях чувството на безпомощност, безнадеждност и безперспективност и още в най-ранна възраст те достигат до състояние на апатия и духовно примирение. Според всички статистики психосоматичните и невротичните заболявания на депресивните и агресивни млади хора все повече се увеличават и достигат до застрашителни размери.

Изследователите, които се занимават с този проблем, и особено с отношението на младите хора към религията, посочват много противоречия. От една страна, младите хора са отворени към различни религиозни истини и ценности, от друга – всички те са безразлични, или пък показват отрицателно отношение към религиозните институции. Може да се каже, че младите въобще се бунтуват срещу суровите авторитети. Това е бунт срещу родителския авторитет (който е обусловен от суровостта или садизма на родителите спрямо децата), срещу обществените институции (които отново се показват в различни форми като садистичен авторитет), срещу затворените и груби църковни институции, след това срещу затворените и догматизирани системи на мислене. И накрая, те се бунтуват срещу авторитета на Бога, което вероятно е обусловено и предизвикано от изопачената представа за Него като съдия, суров авторитет и безличен абсолют. Материалистичната и потребителска култура, която се отразява дори и върху религиозните институции, не задоволява младите хора, което води до все по-голямото неразбирателство между техния език и езика на религиозните институции. Фактът, че младите са открити към религиозните мистики от всички цветове, към окултните и парапсихологическите феномени, към религиозната философия на древна Индия, както и това, че са равнодушни към институционализираните форми на религиозност, свидетелства достатъчно за религиозната настроеност на младите, за тяхното търсене на Бога и откритост към вечната Истина, но и за следването на модифицирани форми на изпълняване на тази религиозност.

Що се отнася до въпроса за отношението между младите хора и религиозността, трябва да се имат предвид няколко факта. Младите не приемат религията заради традицията, а само ако тя може да реши техните екзистенциални проблеми и нужди и само ако те намерят в нея смисъла на своя живот. Второ, младите не приемат ничий монопол над Истината. Паническото отхвърляне на някои общи цивилизационни тенденции, които те приемат, не означава нищо. Затова е необходимо да им се открие вечната и обществена истина в категориите на техния начин на мислене, в онова „облекло”, което те обличат. Трябва също така да се знае, че животът на младите хора се развива и формира под влиянието на различни религии, идеологии и философии, а това отново означава, че трябва да им се открива едностранчивостта, опасността, полуистината и привидната истина, които те носят в себе си.

Какво предлага Православието на съвременното младо поколение? Дали то посочва решаването на екзистенциалните проблеми, които измъчват младите? Дали то е вяра и религия на миналото или вяра на настоящето и бъдещето? Дали сред младите хора има жизнен интерес към нея? Преди да се отговори на тези въпроси трябва да се каже, че през вековете, а и в следствие на много исторически условия, Православието е попаднало под влиянието на светските идеологии, философии и институции. Но заедно с това, то е успяло да запази съзнанието за „най-божествения Бог и за най-човечния човек”, където доброто и злото, истината и лъжата са достатъчно ясно разграничени. Поради това, в залеза на ХХ век, когато рухват много световни идеологии, Православието преживява своята младост. То е „вяра на младите хора”, а младостта е символ на жизнеността, силата, неунищожимостта и победата. Нима Богочовекът Христос не е най-младият основател на една религия? Нима сърбите (авторът е сърбин, бел. ред.) не са приели християнството чрез младите, докато старите са останали езичници? Православието не е доктрина, сурова организация или сбор от морални норми на поведение. В своята автентичност то не е съвкупност от догми и униформен начин на живот. Подобно на живота и младостта, които не приемат никакви изкуствени форми, Православието не се изчерпва с шаблони и правила; в основата си то е живот и утвърждаване на самия живот. Православието открива личния Бог, Който е подобен на нас; открива Бога, Който обича човека, дори когато той греши, така както родителите обичат своите деца и тогава, когато са непослушни. Богът, Когото Православната църква изповядва, не е философска идея, абсолют, старозаветен съдия или „далечният бог, от другата страна на земята”, а Богът, Който непрестанно присъства във времето и историята. Той непрестанно се открива на човека, както някога на апостолите, ако човекът е открит към Него. За разлика от различните религии и философии, Православието не отхвърля и не отрича този свят, а съществува, за да го преобрази и издигне на по-висока степен на съществуване. За разлика от много различни мрачни и песимистични образи на света и живота, Православието открива на света оптимистичната, радостната визия и радостното чувство от живота.

Днес, когато човешката личност е напълно обезценена от съвременната култура, младите хора изискват уважение към тяхната личност. В нито една от съществуващите религии на света личността не е издигната на такъв пиедестал, както в християнството. В традицията на Православната църква и според нейната антропология човешката личност е най-голямата светиня в този свят и нищо не може да бъде предпочетено пред нея. Основната истина на тази антропология е, че човекът е сътворен като творческо битие, като битие за общение; след това човекът е сътворен за да съществува вечно и да живее, а не да умре. Пълнотата на човешката личност се осъществява в общението както по хоризонтала, така и по вертикала, което показва в каква степен всеки човек е насочен към другия човешки едновременно с това – към Бога. Най-дълбокото чувство и импулс, който съединяват човека с другия човек и с Бога, е любовта. Това обаче не е любовта в психологически смисъл, защото любовта, за която говорим ежедневно, е недостатъчна, тъй като често е обусловена от нагона, от страстта и от самото биологично измерение на живота. На това равнище любовта е сянка и илюзия на изначалната любов. В християнската традиция любовта е неделима от свободата и жертвата. Съвременното понятие за любов предполага именно любовта без свобода и жертва и дори понякога в нейно име да се извършва насилие, което говори достатъчно за нейната непълнота. От всекидневния живот и опит знаем, че любовта съединява хората, а недостигът на любов ги разделя. Действителността недвусмислено свидетелства, че любовта съединява хората, а недостигът на любов ги разделя. Действителността недвусмислено свидетелства, че любовта е все по-малко, с което човешкото общение е нарушено, а всички междучовешки отношения са доведени до критична точка. Страстта и нагонът стават другото име за любовта, а любовта сведена до това ниво винаги създава раздор, недостатъчност, егоистичен човешки характер и тип.

Въз основа на много изследвания може да се заключи, че най-силната потребност сред младите е нуждата от любов и общение, а в това, макар и несъзнателно, се открива тайната на християнския живот – любовта. В тази традиция любовта не е само психологическо, а онтологично свойство на всяка личност. Тя стига до другия човек. За нас, обикновените смъртни, отдаването на живота за другия човек, когото виждаме, е някак си разумно, но е неразбираемо отдаването на живота за Бога, Когото не виждаме. Както и ежедневния живот, Православието ни открива, че там, където няма истинска любов към Бога, няма и любов към човека. Когато нашето отношение с Бога и спрямо Бога е било слабо, тогава хората и народите са воювали, а това показва, че любовта към Бога и любовта към човека са неделими.

(следва продължение)

Източник: Радован Бигович, „Църква и общество”, ИК ”Омофор”, С, 2003