За семейното щастие

per_21Автор: Фьодор Достоевски

И никой, ни­кой не трябва да знае какво става между мъж и жена, когато те се обичат помежду си. И каквато и кавга да стане между тях – родната си майка, и нея не трябва да викат за съдия и да й раз­казват един за друг. Те сами са си съдии. Любовта е тайна Бо­жия и трябва да бъде скрита от всяко чуждо око, каквото и да се случи там. По-свято, по-красиво става от това. Повече се ува­жават помежду си, а върху уважението много нещо е изграде­но. И щом веднъж е имало любов, щом по любов са се венча­ли, защо ще минава любовта! Та нима тя не може да се поддър­жа? Рядко има такъв случай, че да не може да се поддържа. Е, а като се случи мъжът добър и честен, тогава как ще мине лю­бовта? Първата брачна любов ще мине наистина, но после ще дойде още по-хубава любов. Тогава душите ще се слеят, всичките си работа заедно ще решават; тайна един от друг няма да имат. А навъдят ли се деца, тогава всяко, макар най-трудно вре­ме, ще ти се струва щастие; само да обича човек и да бъде мъ­жествен. Тогава и работата е весела, тогава и от хляб понякога ще се откажеш заради децата, и това е весело. Та те сетне ще те обичат за това; за себе си значи трупаш. Децата растат – чув­стваш, че ти си пример за тях, че си им подкрепа; че и да ум­реш, те цял живот ще носят в себе си твоите чувства и мисли, тъй като от теб са ги получили, ще приемат твоя образ и подо­бие. Значи, това е велик дълг. Как тогава баща и майка няма да се сближат по-тясно? Казват, че било тежко да имаш деца? Кой казва това? Това е небесно щастие! Обичаш ли малките деца, Лиза? Аз ужасно ги обичам. Знаеш – едно такова розовичко момченце, суче ти гръдта, та чие мъжко сърце ще се обърне против жената, като гледа как тя седи с неговото дете? Розович­ко бебче, пухкавичко, изтегнало се, гали се; пълнички краченца и ръчички, чистички нокътчета, мънички, такива мънички, че ти е смешно да ги гледаш, очички, като че всичко разбира. А суче ли – гръдта ти дърпа с ръчичка, играе си. А щом приближи ба­щата – ще се откъсне от гръдта, ще се извие цялото назад, ще погледне татко си, ще се засмее – като че ли Бог знае колко е смешно – и пак, пак ще почне да суче. А виж, щом му покарат зъбки, вземе, че ухапе майчината си гръд и само криви очички към нея: „Виждаш ли, ухапах те!“ Та нима всичко тук не е щас­тие, когато те тримата, мъжът, жената и детето, са заедно? За тия минути много неща могат да се простят. Не, Лиза, види се, човек сам трябва най-напред да се научи да живее, а после вече да обвинява другите!

Фьодор Достоевски, „Записки от подземието“, стр. 86-87. Превод: Димитър Подвързачов, Дамян Тодоров. Изд. „Захари Стоянов“. Заглавието е на Задругата

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: