Анализ на „Човешката мъдрост и Премъдростта Божия“

Автор: Петър Иванов

Основни идеи в статията „Човешката мъдрост и Премъдростта Божия“ на о.проф. Георги Флоровски

Идеята за идеалната държава съблазнява философката мисъл още от времето на Аристотел. На фона на постигнатия научен напредък от епохата на Просвещението, този стремеж се засилва и човечеството започва да предвкусва момента, в който ще се осъществи заветната цел. Това предвкусване е характерно както за западноевропейската, така и за руската мисъл.  Обхванати от оптимизъм, руските мислители виждат дори в революцията път към влизане в крайната фаза на историята. Соловьов описва това дългоочаквано преображение на обществото като всеединна теокрация.  На друго мнение се явяват Мрежевски, Мински и други, те очакват обществото да премине в „богоопиянената анархична община”[1]. Тези идеи са привидно противоположни, но Флоровски съзира в тях една и съща фундаментална грешка – и двете очакват „земен рай”. Обща черта в техния мироглед е схващането, че световната история се движи към всеобщото благо. Историческата еволюция е разкрила почти всички ценности и неизбежно върви към своето съвършенство. А „земният рай” трябва да се яви на земята като завършек на историческия процес, като „Трети завет“. Трагичният връх на тяхната заблуда се явява идеята, че този благодатен възход е напълно обозрим за човешкия разум. Те съзират бъдещия рай като иманентен на историческия процес, като продукт на човешкия разум. Те очакват Христос, при Второто пришествие, да постави единствено последната частица в пъзела.

На тази съблазън, Флоровски противопоставя идеите на Булгаков, за който видовете исторически светоглед са  „хилиазъм” и „есхатология[2]”. Неговата гледна точка е в трансцендентността на есхатологията. За него, светът не върви към нарастване на ценностите и изправяне на всяко зло, а обратно – към своя край. Страшен Съд ще има, но като напълно трансцендентен акт, този съд се пада на Бога, а не на човека.

В цитат на Бердяев, разумът бива противопоставен на вярата. Познанието се оказва повърхностно, достигащо единствено в обозримите граници, подчиняващо се на космичните закони. А вярата притежава всепроникваща сила, тя е способна да проникне дори в Бога.  Но „разумната вяра”, според Флоровски се оказва „най-опасното безверие”. Ако дадено твърдение бъде доказано първо от разума, то след това бива прието по задължение. Истинската вяра се уповава на свръхестественото и непознаваемото, а не на постиженията на философията. Тя приема догматическите антиномии, без да търси отговор. Не търси утеха за собствената си слабост, насилствено приглаждайки видимите противоречия. Не се опитва да проучи светите тайнства, обезкостявайки и унищожавайки тяхната сакралност.

Опорните точки на хилиастичните гледища се намират в тленния свят, следователно цялата логическа постройка лежи върху основата на тлението. При това, за нея е невъзможно да сочи право нагоре към трансцендентното, а задължително получава наклон, който по един или друг път води към смъртта. Подобно на „Вавилонската кула”, всяка подобна идеология се оказва обречена да остане в рамките на иманентността. Месианската представа на старозаветния човек, базирана на логически изводи се оказва в пълен дисонанс с истинския  Христос, Който пристига на осел. Аналогично на това, може да се очаква еквивалентен дисонанс на истинското Божие Царство, което ще настъпи като пълна промяна в познатото битие, с рационалистическите представи за „земния рай”.

Божията Премъдрост е тайна, непостижима за човешкия разум. Тя не е разкрита пред архитектите на „Вавилонската кула”, а в Христовата Църква, в Христовото Въплъщение и Възкресение. Затова Евхаристията е „тайнство на тайнствата”, защото там, където тленният разум вижда „хляб и вино”, вярата съзира „вечен Живот”. Членовете на Тялото Христово са свързани чрез любов, която остава невидима за логическите анализи на разума.

Текстът е откъс от дипломната работа на Петър Иванов, на тема „Основни идеи в творчеството на о. Георги Флоровски от неговия софийски период”

---

[1] Пак там, с.141

[2] Пак там, с.144