Основни идеи в статията на о. Георги Флоровски „За праведния и греховния патриотизъм”

florovskyАвтор: Петър Иванов

„Поетите тълкуват действителността догматично. Дръзновението на тяхната „вяра“ е силно – те са готови много неща да приемат без „доказателства“, но спасителна ли е вярата в собствената мечта?“

Прот. Георги Флоровски „За праведния и греховния патриотизъм”

Флоровски разказва за революцията, която от самото начало е приета като положителен факт, като дългоочаквана смяна на старата власт с нова, по-добра. В началото всички я възприемат единствено на ниво власт. В нейния ход, става ясен мащабът на хаоса и разрушенията, причинени от нея. Последствията от революционерската необразованост на руския народ се изразяват с противоречивостта на самата революция. Мечтите за превръщане на Русия в съвършената страна, родина на „народа-богоносец” рухват, когато борбата за правда очевидно преминава в борба за власт.  Болшевиките не могат да бъдат представени като положително настроени, но все пак постигат успех, тъй като имат своя програма, макар и отрицателна от морална гледна точка. Те знаят, че трябва да рушат и градят на ново, следователно това и правят.

Революцията определено носи своя трагичен характер, но не може да бъде отречена, нито напълно осъдена. Тя не е резултат от конкретен напън на човешката воля, а историческа необходимост. Това означава, че в историческия анализ, тя не може да бъде пропусната или заобиколена като случайно отклонение от предначертания исторически път. „Ако застанем на основата на обективния анализ на историческия процес, нямаме право да изолираме „личността” от „средата”, нямаме право да говорим единствено за „идеите”: от такъв подход се ражда напълно илюзорна и мечтателна идеология.”[1] Ако историческият факт бъде приет като самостоятелно действие на човешката воля, това означава, да отхвърлим съпротивлението на средата. „Хората действат не в празно пространство, а в някаква среда с конкретна жилавост и съпротивление, като средата не е пасивна, а има свой ритъм на развитие и свои закони; тяхното действие бива сумирано не както се реди мозайка и даже не по типа на паралелограма на силите, а по-скоро по типа на химическия синтез…”[2]

Неприемането на фактите от реалността е основна причина за неуспеха на бялото движение. Флоровски нарича белите праведни и дори свети, но тяхната саможертва е по-скоро благочестиво мъченичество, отколкото напън за постигане на резултат. Той ги сравнява с „човек който не умее да плува, хвърлил се  в бурното море, за да спаси удавник”, техният пълен крах е резултат от липсата на каквато и да било градивна цел. Те се борят единствено за възстановяване на старото устройство, което е безвъзвратно загубено.

Друга основна грешка при тях е, че се борят физически, без да използват силата на словото, оставяйки просвещението на заден план. Тоест, тяхната борба е външна и директна – с цел премахване проблемния фактор и връщане на всичко в старата норма.

19171Флоровски обяснява, че революцията е породена от потребността на народа от силна власт и за създаване на „Велика Русия”. Това са неща, които болшевишката програма е способна да предостави, макар в първичен и несправедлив вид.  Друг е въпросът за значението на „Велика Русия” и за аспекта, в който се изразява нейното величие. Дали ще бъде в икономическа, военна или друга мощ, в социалната среда и личностните облаги, които тя предоставя на човека, или в запазването и развиването на нейната исконна православност. От тук патриотизмът е разделен на различни видове, според ценностите, които изповядва.

Приемането на факта като историческа необходимост, не го оправдава от морална гледна точка.  Не е задължително историческата оценка да съвпада с нравствената, защото нравствеността търси правда, а историческата реалност не винаги е справедлива. Оценката на историята не притежава морална категория, там печели по-силният. Следователно тя зависи изключително от грубата сила. Това е отношението между „съда на историята и съда на нравствеността” на които неизбежно трябва да бъде подложена всяка патриотична идея.

Историята разполага с факти, а нравствеността е призвана да определя нормата. Ако историята получи нравствена оценка, това е равносилно на повишаване на факта в норма. Тоест ако  нетоменимият факт, бъде категорично отъждествен с норма, тогава самата норма бива понижена до нивото на случайността, което погубва нейните исконни ценности.

Критиката, която Флоровски отправя към поетите на революцията е за тяхната пълна неисторичност. Те самите виждат в обозримото бъдеще светлия ден, идването на Христос, а пропускат липсата на събития, предзнаменуващи Второто Пришествие. Тяхната увереност не е на базата на историческия опит, а на собствената им идеология. Самите те предварително влагат този смисъл в анализа на революцията, като след това откриват същия смисъл. Всъщност ясно личи, как техният рационализъм вместо да ги утвърди във фактите на реалността, ги извежда на нивото на вярата, но не православната вяра, а ги затваря в капана на техните лични мечтания. „Като говорят за „новото слово”, което носи Русия на света, те всъщност не знаят това слово и затова и не могат да го произнесат: те не могат да кажат какво собствено ново носи на света Русия. Проклятията към стария свят звучат у тях силно, мощно и ярко, но за новото те говорят вяло, говорят в абстракции, говорят така, както можеше да се говори и преди много години, когато още „нищо нямаше”. Те не излизат извън границите на условно-реторическите образи на вълка и агнето,  братски лежащи един до друг, и на мечовете, превърнати в рало, извън границите на старата мечта за „чудесата на републиката.[3]

Не можейки да обосноват своето усещане за бъдещето, те се отричат от всичко старо и в това е тяхната идеология, в стремежа към новото и необятното. В пълната липса на планове, в сухата убеденост, че кръвопролитията и разрухата ще донесат мир и щастие.

rm13Разглеждайки обстоятелствата около революцията, Флоровски обръща внимание на реформите на Петър Първи. След краха на Предишната руска власт в началото на XVII в, Петър Първи изгражда Петербургска Русия. Неговата идея е превръщането на Русия в европейска страна, чрез пренасяне готовите постижения на европейската култура. Това повърхностно пренасяне на културните елементи, без да бъде посято в дълбочина, не може да доведе до качествена европеизация.[4] Патосът на тази процес на европеизиране се състои в неговото изначално предназначение: „Прословутият „прозорец към Европа” беше пробит не защото иззад него проблясваше светлината на просвещението, и не заради разширението на кръгозора и намирането на нови културни треви за посев на родната нива. Той беше пробит, за да може крадешком, нечуто да минем през него, да застанем в Европа на твърда нога. Той беше пробит, защото на Запад беше налице готов културно-битов „прибор”, съвсем подходящ от гледна точка на държавната полза. И именно по тази причина европеизацията се оказа равнозначна на денационализация.”[5]

Което довежда до образуването на два основни типа европеизирани руси. „Едните възприемат европейските ценности единствено повърхностно, като „черупка”, която го ограничава. Другите възприемат европейската култура всецяло и престават да бъдат Руси. Трети приемат идеите на Европа без бита, но те са твърде малко и не се обединяват, което е причината, да не окажат голямо влияние в обществото.[6] Този социален дисонанс създава напрежението, което след това съдейства за вътрешното разложение на Русия. 1815478-p1040062Другата, по-голяма грешка в държавническата практичност на Петербургска Русия е в това, че се опитва да подчини Църквата. Принизява я от стълб и крепило на истината, в държавно-административен придатък. Отклонява я от нейната истинска цел, като я задължава да работи за земни цели, като благоденствие и други. Но Църквата е недосегаема както за човешки сили, така и за портите адови.[7] Това отнема упованието на руския народ, който традиционно се счита за православен, а още повече, православието е негово исконно битие. Флоровски посочва светци, примерни за висотата на руското православие, които са оставили достатъчно трудове. В руската църковност има достатъчно православни материали, които да бъдат изучавани, но в официалното богословие на Петербургска Русия, се работи по западен образец. Внасят се католически и протестантски елементи, покрай които влизат и множество отклонения, като например законничеството на Запада.  Школското учение се налага и в Църквата, потискайки автентичното православно учение, позоваващо се на светоотеческата традиция.

Според Флоровски, руската революция слага ясен край на денационализирания Петербургски период в руската държавност. Макар и трагична, тя се явява неотменим завършек и дори освобождение от властта на малцината, които държат руското общество в строй, изкривяващ неговото органично културно развитие.  „Да, руската революция не е дело на човешки ръце, не е дело на отклонилата се от отъпкания път на здравия смисъл индивидуална воля, не е „експеримент”, а е действително „съд”, обаче не „съд на историята”, а Съд Божи. Руската гибел трябва да бъде възприемана като неотвратимо следствие от определена историческа съдба на Русия и руския народ: тя е неизбежен и необходим резултат от това разцепление, което беше внесено в нейната същност като плод на съблазънта от светската слава и на стремежа да се достигне тази слава със собствени човешки сили.[8]Тази необходимост обяснява неправдата, извършена в революцията, като неизбежна, като момент в който чашата прелива, но не я оправдава. Въпреки нейната неизбежност, вършителите си остават злодеи, а жертвите си остават жертви. „И все пак, тази неотвратимост ни най-малко не снема отговорността на всеки, който умишлено е съдействал за извършената развала. Тъй като казано е: „Човешкият Син отива, както е писано за Него, но горко на тогова човека, чрез когото Човешкият Син ще бъде предаден” (Мат. 26:24; 18:7).”[9]

Текстът е откъс от дипломната работа на Петър Иванов, на тема „Основни идеи в творчеството на о. Георги Флоровски от неговия софийски период”

[1] Флоровски, Г.„Мъдрост и Премъдрост”,  С. 2009,  с. 91

[2] Пак там

[3] Пак там, с. 110.

[4] Пак там, виж с. 115.

[5] Пак там, виж с. 117

[6] Пак там, виж с. 118.

[7] Пак там, виж с. 123-124.

[8] Пак там, виж с. 130-131.

[9] Пак там, с. 131.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: