Будители на човеци

  Автор: Ренета Трифонова

 „Вървете след Мене, и Аз ще ви направя ловци на човеци” (Мат. 4:19)

Отдавна пиша този текст, защото е труден. Наистина е трудно да се говори за ловците и въобще за изкуството на лова. Да уловиш някого не е така просто като да хванеш някого. Да уловиш човек означава  да го сграбчиш така, че той повече да не те пусне. А ловът на човеци е онова изкуство, при което ти трябва да станеш най-добрият от всички ловци, да хвърлиш най-изкусните мрежи. Да заплениш един човек по такъв начин, че той доброволно да дойде при теб и да ти позволи да му говориш така, че да те чуе, разбере и никога повече да не си тръгне от теб. Да му кажеш такива неща, че словото ти да влезе в душата и сърцето му и да го заплени до степен, в която да стане съпричастен на Него. На Онзи, Който е начало на всяко слово и Сам е Словото. На Христос.

Христос уловил първо онези, които трябвало да станат ловци. „Уловил” ги по най-безхитростния начин – казал им Кой е Той. Посочил им Себе Си, а устроението на техните сърца било такова, че те хвърлили старите рибоволовни мрежи и тръгнали след Спасителя, за да им даде Той нови мрежи и да ги научи на друг лов. Да ги научи да уловят Вселената.

Християнството не само „улавя” човека, но го променя и преобразява по такъв начин, че и той самият да стане един ден ловец. Всеки християнин е потенциален „ловец” на човеци, подобен на ловците, които Бог Сам уловил. Когато обаче, хората забравят как и с какво са били уловени, когато душите и сърцата им закоравеят в греховен сън, тогава идва ред и на … будителите на човеци. Тези, които разтърсват уловените, за да им напомнят за Онзи Ловец, от Когото зависи животът и спасението на душите им.

„Ловът на човеци“ и будителството са неща, които са не само взаимосвързани, но и не могат едно без друго. Будителството също е вид лов на човеци. Будителят хвърля мрежите там, където хората са в летаргичен сън, където душите им спят или са като мъртви и не съзнават какво са изгубили. И будителите също като ловците използват оръжието на словото. Защото се оказва, че словото е страшно оръжие, от което се боят имащите полза хората да не са нито уловени, нито събудени, а да бъдат по-скоро … роби на човеци.

За будителството в България днес е трудно да се говори и пише, защото всичко у нас е като в мъгла. Държава, Църква, училище, институции – всичко страда и се нуждае от пробуда. Как да се пробуди, обаче когато няма … човеци? Кого да будим, когато хора има, но човеците ги търсим днес така, както ги е търсил Диоген?

Но да видим първо от какво зависи будителството. Да бъдеш будител в миналото означавало първо да имаш вяра в Бога, после да имаш знания, образование, някакъв статус в обществото. И най-вече,  за да си будител е било необходимо да се ползваш с доверието на хората, защото будителят е като светилник за тези, на които носи светлината. Събужда душите им за промяна, за връщане към нормалното човешко състояние – на близост и синовство с Бога.

В миналото техните слова са будили душите на заспалите в духовно робство, но въпреки, че днешният човек се смята за свободен, обременеността  му от съвременния живот е не е по-малко опасна. Пробуждането винаги тръгва от вярата на човека в Бога, след което идва ред на знанието и на образованието. Затова Църквата и църковниците са били първите будители и неслучайно една голяма част от тях са монаси и свещеници. В обществото ни някак се отбягва тази тема, защото днес монасите и свещениците у нас не са на почит и не са будители. Никой не ги счита за такива, а и те не са такива. Остават ни само имената на нашите будители, които честваме всяка година. Въпросът вече е, след като сме почели празника им и сме прочели или чули словото им … какво следва оттук нататък?

Може би това е тема на друг разговор, но днес трудно може да има будители в България точно заради това, че почти нямаме такива сред нашите расоносци.  Казвам почти, защото винаги има и изключения, но те са твърде малко и се губят в общата маса на непросветеност и откровена… тъпота. Да, българите от умен, учен и велик народ с прекрасни духовници, станаха един малък, изпростял, опошлял и оскотял народ, който се пръсна по света.  За жалост това го виждаме всички и е едно тъжно признание. Но още по-тъжно е, когато констатираме и това, че… май ще трябва някой да започне да буди от тежкия летаргичен сън онези, които са призвани да бъдат … будители. Да събуди свещенството и монашеството ни, заспало тежко и непробудно…

Ако обаче погледнем снимките в интернет сайтовете и видим имената на духовниците ни, ще се смаем. Пълно е в нашата Църква с титли, звания, протойерейства, икономства, ставрофорни икономства, медали, награди; де що има кой да се награждава, всички са  наградени и доволни. И заспали. Как да ги събудим?

В този ред на мисли, ще ви разкажа една малка и смешна случка, която стана преди повече от 10 години. Бях на екскурзия в Гърция с мои приятели, организирана от един храм. С нас бяха и тримата енорийски свещеници, които служеха в него. Пристигнахме в Солун и в единия от храмовете, в който влязохме, ни посрещна един гръцки свещеник. Взехме си благословение, целунахме иконите, а нашите свещеници започнаха разговор с гръцкия си събрат. По време на разговора един от приятелите ни започна да се смее (той знаеше гръцки език), а после ни разказа случката. Гръцкият свещеник попитал нашите свещеници как се казват, а най-младият отговорил:

–Аз съм протойерей… еди кой си – и свещеникът си казал името.

– О, браво, толкова млад, нямате четиридесет години и вече сте протойерей? Сигурно много сте заслужил! Така се радвам, че се запознахме! – зарадвал се гръцкият свещеник.

– И аз съм протойерей! Ние и тримата сме протойереи!” – извикал гордо вторият свещеник.

-Така ли? И тримата? Колко ли щастливи трябва да са вашите християни, че в целия град имат  трима протойереи, толкова млади, така заслужили! – възкликнал гъркът.

-Ама ние и тримата служим в един храм! – казал с гордост третият свещеник.

-Така ли? И тримата? В един храм? Но на кого тогава сте протойереи, сред кого сте първи? – изумил се  гъркът.[1]

Няма да забравя този случай, който тогава ми се видя смешен почти като анекдот, а сега ми се вижда трагичен. Църква, пълна с най-много протойереи, икономи, ставрофорни икономи на глава от населението от всички поместни църкви и с най-млади епископи, трябва да се пръска по шевовете от будители. Такава църква трябва да е с пълни неделни училища, пълни семинарии, големи богословски факултети с много студенти и преподаватели, с пълни манастири и с кипящ духовен живот. Но … не е така. Напротив. У нас награждават като първи такива свещеници, които от страниците на сайтовете си хулят будителите ни. (виж тук) А митрополитите им пък след като ги наградят, на свой ред получат отличия от съседни поместни църкви за добре свършената работа. Започвам да мисля, че тежестта на медалите и офикиите, на чуждестранните награди и отличия по-скоро тегли надолу, надолу …. Към дъното.

Но да оставим Църквата, да видим как е другаде. След църковниците ни, следващите будители в миналото са били учителите. Уважавана прослойка от населението, която беше на почит доскоро. Днес у нас … бият учителите. Удрят им шамари и юмруци неграмотните и подивели родители на своите също толкова неграмотни и подивели деца. Което ще рече, че учители скоро няма да имаме, така както и свещеници. Т.е. на будителите им се вижда края – близък и също толкова трагичен.

А другата образована и важна прослойка от населението – лекарите? И тях ги бият. Редовно гледаме в новините лекари и медицински сестри с насинени очи, вследствие на юмручни удари от подивели и оскотели пациенти. Реакция? Няма. Осъдени? Също.

Това се случва и с нашите учени… Няма да забравя как преди няколко години един уважаван професор издъхна в болницата, бит ей така, за удоволствие от група млади български граждани. Някой спомня ли си за него? Осъдени? Отново няма.

И каква е равносметката от всичко това? Че там, където няма справедливост, будителство не може да има. Можем само да повтаряме всяка година едни и същи думи на един и същи празник, да продължаваме да се награждаваме с най-високи отличия, да спорим в интернет пространството с тикви ли да се закичваме или будители да се наричаме; и да лежим на старата слава на будителите ни, докато се караме кой е по- и  най-православен от най-православните по света.  Празен спор. Защото докато спорим, семинариите ни ще кретат полупразни, умните ни и свестни мъже няма да стават свещеници и монаси, а ще заминават в чужбина, за да прехранват семействата си, а  способните ни учители и лекари ще работят в чуждестранни училища и болници, защото там няма да ги бият и ще уважават труда им.  А ние? Нас кой да събуди?

---

[1] Протойерей (на гръцки език: πρώτοσ и ίερεύς — „първи свещеник“) е титла на свещеник, която се дава на настоятеля на определен храм за отличие от останалите свещеници. Протойереят ръководи богослуженията и дейността на храма. Останалите свещеници и храмови служители са в негово подчинение.