Какво да правим, когато изгубим благодатта?

Автор: Сергей Комаров

Оказа се, че тази жена днес се е причастила, но скоро след службата се е скарала със сестра си. Благодатта от тайнството си е отишла, а душата й реагира на тази загуба с поток безутешни сълзи. Да разговаряме за това на практика беше невъзможно, в слушалката се чуваха само хлипания и въздишки, а аз се сбогувах и затворих телефона. На сърцето ми стана тежко и си помислих: кога за последен път плаках за загубата на благодат?

Някой от съвременните свещеници беше отбелязал, че е казано и написано достатъчно за подготовката за св. Причастие, но за това, как да съхраним в себе си благодатта, получена в тайнството, знаем много по-малко. Нима това не е по-важно? Причастявайки се, ние се надяваме, че Христос не само ще влезе в нас, но и „ще направи в нас жилище” (срв. Йоан 14:23). Уви, по-често се получава друго. Оказва се, че както при моята позната Христос е дошъл и си е отишъл и не е намерил къде глава да подслони (Лука.9: 58). Резултатът в най-добрия случай е множество сълзи, а в най-лошия – привикване и хронично състояние на „вкаменена безчувственост”.

Причастието само по себе си е неизменно. То не преустановява своето действие точно така, както и неуморен и Христос в Своята спасителна благодат. Ако ние умеехме да съхраняваме получената благодат, нямаше да се нуждаем толкова често от причастяване. Св. Мария Египетска се е причастила два пъти през живота си – в началото на своя подвиг и преди самата си смърт. За нея това се оказало достатъчно. Нейният живот между първото и второто Причастие бил изпълнен с отчаяна борба за спасение.

Преподобната съхранила този дар Божий и открила сърцето си за още по-голяма благодат. А ние? Ние също молим Христос в молитвата си преди Причастие:„направи Твоето освещение да не се заличи в мене“, т.е. „Направи така, че Твоето освещение неизменно да бъде в мен“ (втората молитва на св. Иоан Златоуст). Но във всеки случай благодатта си отива от нас тогава, когато срещне сърдечно лукавство, нечисти помисли, поробване от страстите, отсъствие на истинско покаяние. Силата на тайнството остава неизменна, но ние се оказваме променливи и слаби. За да съхраним благодатта, преди всичко е необходимо да разберем и почувстваме как тя действа. Св. Теофан Затворник има забележително разсъждение за действието на Христовите Тайни: „Господ е светлина и Той я носи със Себе си в душата, която Го приема.” (Св. Теофан Затворник, „Двери на покаянието“, бел. прев.). Какво означава за нас приобщаването с тази светлина?”Това е светлината на действието и разбирането на цялото Домостроителство на нашето спасение”. В нас влиза светлината на богопознанието, за която се пее в тропара на Рождество Христово: „Твоето Рождество, Христе Боже наш, озари света със светлината на познанието”.

Да допуснем, че до Причастието ние сме знаели нещо за Бога и то е било правилно, но такова знание е външно, разсъдъчно. С приемането на тайнствата това знание трябва да се „разтвори в същността на нашия дух“, т.е. да стане вътрешно, сърдечно действие. Непрестанното стоене на ума в истината за устроението на нашето спасение и сърдечното й преживяване – това е и съхраняването на благодатта на Евхаристията. Затова, как то се достига, подробно казва светоотеческата наука за спасението – аскетиката. Светецът тук просто показва пътя.

Господ има „животворяща сила”, – пише по-нататък светецът. Човек, който без осъждане приема тази сила, чувства велика ревност за спасението на душата си. У причастника „се възражда силна енергия, отправена в посоката на мислите, желанията, и намеренията на това добро”, и дори „с известна неудържимост”, – пише Теофан Затворник. Чувстваш в себе си ревност към добродетелта? Значи си запазил благодатта на Причастието.

Господ е също така и мир. В душата на причастника трябва да се възцари дълбока тишина, „хармония и съизмерност на всички действия на нашия дух. Душевният мир е показател за пребиваването в нас на благодатта на Евхаристията.
Господ е също и „всепоглъщащ огън”. Значи при изхода на храма ние трябва да чувстваме някакво горене на духа, духовна топлота. Може би, за запазването на този вътрешен огън пише и апостол Павел: „Духа на угасяйте”(1 Сол. 5: 19).

Всяка мисъл на свети Теофан е съпроводена с риторичен въпрос: „Така ли е у нас, братя?” Очевидно, въпросът на светеца е уместен и днес и остава актуален по всяко време.

Ние приемаме и изгубваме благодатта на тайнството, губим я и отново я приемаме. Закономерен е въпросът: дали да се причастяваме по-често, или е необходимо да успокоим дръзновението и подражавайки на апостол Петър, да кажем: „Иди си от мене, Господи, понеже аз съм грешен човек” (Лука 5:8)? Но да обърнем внимание на двете практически граници на този въпрос. От една страна, самият духовен живот на човека му подсказва колко често трябва да се причастява. Ако християнинът сериозно се е заел да се промени в Църквата, ако внимателно работи над себе си, той задължително ще почувства, когато неговата сила е изтощена и когато му е необходимо да прибегне към спасителното действие на тайнството. Може би, един път в седмицата, а може би два пъти в месеца – това не е толкова важно. Самият живот определя потребността за пълноценносто участие в Литургията. Пълноценно затова, защото Причастието е смисъл на богослужението, негов връх. Господ ни явява Себе Си в Светите Тайни, за да влезе и внесе у нас вътрешен ред. За това се служи Литургия – църковно богослужение, на което верните се причастяват с Тялото и Кръвта Христови.

От друга страна, честотата на приемане на Даровете влияе на интензивността на духовния живот. Ако нямаме такава ревност, каквато е имала св. Мария Египетска, ако сме слаби и топлохладни, без често приобщаване със св. Тайни никакъв духовен живот у нас няма да има. За съжаление, ние нямаме такава вяра и такава вътрешна решимост, за да се причастяваме един път и успешно да се борим със страстите през целия си живот. Причастилите се в неделя чувстват духовно опустошение още в сряда-четвъртък, а може и по-рано. Какво да правим? Да идем в неделния ден при Бога, да получим сили и оръжие за продължителна борба. Защото „оръжията на нашето воюване не са плътски, но с помощта Божия са силни да разрушават твърдини“ (2 Кор. 10: 4). Слабичкият писък на нашата „килийна” молитва никога не дава такава сила и такова оръжие, както църковната молитва и Причастието.

Литургическият живот в съчетание с напрегната вътрешна борба над себе си ражда ново качество на духовния живот. Тайнството за това е и тайнство, защото то ни променя отвътре – невидимо, тайнствено. Ако има любов към Литургията и покайно-радостно участие в службата, всичко останало ще се поправи. При наличие на главното, ще се случи и производното на него. И всеки ще дойде със своята мяра и своя вътрешен ред.

***
Наближава поредният неделен ден. Църквата Христова отново се събира около Чашата. Ако бъдем живи и Бог ни благослови, ние ще се причастим със светлината, с оживотворяващата сила, с душевния мир, с всепоглъщащия огън. Ще просим от Господа: „Направи Твоето освещение да не се заличи в мене“.  И Той ще направи всичко, за да остане в нашето сърце, а ние да се постараем да задържим Неговото смирение, страхът Божий, благодарноста и вниманието към вътрешния човек. Но резултатът,  разбира се,  ще зависи от нашата неизменна любов към Христос.

превод: Ренета Трифонова, източник: http://pravlife.org/content/neizmennaya-blagodat-i-izmenchivost-chelovecheskaya