Чувството да сме изгонени от рая – начало на спасението

lament

Автор: архим. Варнава Янку

Ако човек чувства, че е добър човек, че е доволен от живота си и чувства, че е самодостатъчен –  тогава не може да съществува духовен живот. Представете си колко сме далеч, когато създаваме едно Християнство, което ни утвърждава, подсигурява и ни угажда. Всъщност подобно Християнство и подобна религия създават сурогат на рая, защото нямаме сили да понесем мъката, че сме далеч от рая, че сме изгнаници и далеч от Бога. Човек може да постави начало на своя духовен път, когато има чувството, че е отхвърлен, изгонен, захвърлен от рая. Оттук душата чувства, че е извън своето място, извън своето отечество, че съществува дистанция, която я отделя от Бога и търси начин да премахне тази дистанция. Ние можем да живеем физиологичен живот, да имаме цели, очаквания, да водим всекидневна борба, да ни обграждат с похвали, ласкателства или обиди, също така може да имаме добродетели, да имаме доброта, да имаме чистота, но всичко това да не ни спасява, ако не чувстваме, че сме изгонени от рая.

Много пъти усилието да вършим добри дела, да увеличим нашата добродетел, да увеличим нашата религиозност е израз на духовна дезориентация, защото не можем да видим нашата реалност, че в крайна сметка сме отдалечени от Бога, че има една преграда, която не ни оставя да имаме жива връзка с Него и да се наслаждаваме на радостта от тази връзка. Не всеки добродетелен човек или религиозен човек  се спасява, ако той не се опита да намери своето място и положение в Църквата, тоест в Христовото тяло. Много пъти човек негодува и казва – „толкова години съм в Църквата, но не чувствам радост,  Бог започва да ми става безразличен, духовните неща ме изморяват“ – това е така, защото човекът няма правилно отношение към  подвига на добродетелта и лична борба. На него му се предлага един духовен живот, който е свързан с постоянното усилие да придобие една или друга добродетел, с духовното усилие да утвърди себе си, да се чувства добре със себе си, да оправдава добрите си дела, но това не е борба и битка да съборим преградата, да се върнем в рая и да намерим нашето място в рая.

Оттук започва и изопачението, което получава различни форми в духовния живот –  независимо дали се казва морализъм, легализъм, либерализъм или консерватизъм. Всичко това са душевни поведения, които се създават, когато душата загуби своя път, който е търсенето на Бога, когато загуби пътя и тя го губи, защото много пъти вярваме, че това е нещо неосъществимо или вярваме, че Бог е за светите  и ние нямаме тази възможност и призвание. Нашето маловерие ни води към тази перспектива,  т.е. да оправдаваме нашата религиозна принадлежност и съществуването на Църквата и Християнството в осезаеми факти, които показват тяхната полезност. Кои са тези неща – добрият човек, полезният човек, благотворителният човек. Това обаче е отклонение на духовния живот, което не дава живот на човека.

Когато Бог не представлява жива реалност за човека, той се наслаждава на своето съществуване, дали чрез греха, дали чрез добродетелта си – едно и също е; защото е по-лесно да правя добри дела, но по-трудно да съборя преградата, която ни пречи да срещнем Бога. По-лесно е да съгреша и по-трудно да намеря Бога и да имам жива връзка с Него. Затова много пъти както грехът, така и добродетелта и религиозността отменят процеса на пътя на душата към Бога. Следователно, много е полезно да чувстваме дистанцията, която ни отделя от Бога. Това е първият стадий на душата към Бога. Много е полезно да чувстваме, че сме изгонени и отхвърлени от рая, от Бога и от нашата реалност. Без това чувство не съществува начало в духовния живот. Човекът може да живее  един въображаем християнски живот, в своята фантазия, а не действителен живот. Той може да живее християнски  живот съобразно възприятието на ума си, тоест съобразно своя разум, идеи и лично възприятие, но без реално да поставя начало на духовния живот. Затова много пъти се намираме в състояние на недоумение, причастяваме се, изповядваме се, молим се, но нищо не става в нас, нищо не се променя, защото не познаваме нашето състояние.

Ние не познаваме нашето състояние и не искаме да го научим, защото ни ужасява факта, че сме изгнаници. Човекът е изгнаник, чувства, че е затворен сред четири стени и нищо не може да види. Той няма зрение. Възможността за знание и виждане тръгва от това човек да се освободи, да излезе от тази преграда и да влезе в общение и връзка с Бога. В противен случай не съществува знание. Какво е знанието? То не е някаква чувствителност, а просветление, откриване, което става в човека вследствие на връзката му с Бога. Така човек чувства нужда да събори тази преграда, да излезе от четирите стени и да започне да вижда.

Какво обаче е нужно, за да стане това? Самата душа трябва да го поиска, за да може човек да излезе от тази тъмница, от това затваряне, от това невежество, от това заслепяване. Душата сама трябва да реши да стане това. В този случай не съществува трябва – не съществува трябва  в смисъл, че душата трябва да се помоли, за да види какво става и да остане в тази процедура, трябва е чувство на робство, отмяна на живата връзка,  отмяна на свободата, изобретение на различни системи и Църквата и Християнството не може да бъде система. Трябва е не просто психологическо, а онтологическо зло. Когато налагаме на на душата си, че трябва да прави това, за да отиде в рая, когато налагаме на другия, че трябва да прави  това, за да се спаси, – това представлява духовна заблуда и защо е заблуда? Защото е нужно самата душа да го поиска, да го почувства,  да се трогне и да стигне до желанието да потърси тази възможност да се премахне тази дистанция, да се махне преградата, за да вижда и да се върне на мястото си в рая. Безсилието на душата позволява да процъфтява това трябва – безсилието на душата да бъде жива  в своя копнеж поражда понятието за дълга и трябва. Никоя душа, която се чувства изгонена, няма да каже – трябва да правя това или онова! Човекът, който е изгнаник, иска да намери своята свобода и да се върне в своето отечество, дом и пространство. Не трябва някой да му каже– трябва да се върнеш! Ама той го чувства като нужда, той е изгонен. Следователно, много е полезно човек да чувства това изгнаничество, че е извън границите, за да може да се върне, да поиска сам да се върне в своето лично пространство.

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: