Болен е човекът, който не може да остане за малко сам

monah-200-color-copy-600x448

Автор: архим. Варнава Янку

Казахме, че първият стадий (на духовния подвиг) е човек да разбере, че не е на своето място и решава да се върне, т.е., че е изгнаник. Вторият стадий е душата да почувства своята голота, че е гола откъм добродетел, откъм святост и е захвърлена в греха. Вътрешно чувствам, че това място тук не е моето място и търся нещо по-различно, чувствам, че съм изгнаник и живея в греха, че грехът ме е оголил. Както прародителите, които, кога почувствали, че са голи? След греха. Те усетили, че са голи и поискали да покрият своята голота със смокинови листа. Какво означават тези неща? Душата може да се изповядва, да се моли, да се причастява, да чете, но всичко това да не става с усещането за греховността  и личната окаяност. Когато душата почувства своята голота, т.е. своята греховност – и човек се чувства гол, когато е оголен от греха и няма добродетел –  в онзи момент той има две възможности – или да се обърне както е гол и да каже на Бога: Съгреших!, или да се опита да покрие своята голота чрез своите  изобретения, които са смокиновите листа. Как може да стане това покриване? Изключително трудно е човек да признае своята голота, греховност и крах. Когато някой ни припомни нашите грешки, ние реагираме и чувстваме, че другият ни обижда. Много трудно е човек да приеме и  да се „сприятели” с идеята за своята греховност;  затова той се затруднява да приеме  това, да се обърне към Бога и да поиска изцелението и  прошката. Човек повечето пъти избира да скрие това оголване.

Как става това скриване? Възможно е да стане чрез потискането – човек потиска реалността на собственото си Аз, на греховете си и се  опитва да ги забрави. Друг начин е човек да има двойствен живот – да е гол и да постъпва сякаш не е гол, лицемерно да се прави на добродетелен, докато всъщност живее греха. Друг начин е човек да оправдава своето състояние, да намира хиляди начини да оправдава своите действия, отдавайки обикновено проблема на епохата, на обстоятелствата, на другите хора или на своя характер. Обичайните начини обаче са различните оправдания, които намираме в нашето безсилие и които идват да скрият нашите комплекси, т.е. имаме някакъв грях, но изтъкваме нашата харизма – живеем за нашата харизма и тя се превръща в център на нашия живот, така че да скрием нашите комплекси. Очевидно е, че харизмите, способностите, добрините, които човекът е направил, както и самият религиозен живот могат да бъдат оправдания срещу нашето оголване, за да скрием реалността на нашето Аз от самите себе си. Имаме различни страсти, но какво казваме на себе си: Коя добродетел имам, коя харизма?  И постоянно се занимаваме с харизмата, която имаме. Занимаваме се с нещо, което ще извиси идеята за собственото ни Аз, но реалността е различна. Този наш комплекс ни принуждава спешно да намерим оправдания , чрез които ще скрием нашето оголване. Ще сложим смокинови листа, защото нямаме силата да се обърнем така, както сме, за да потърсим прошката от Бога. Това, което е нужно човек да прави, е  – бидейки вътрешно автентичен и истинен – да отиде пред Бога и да каже – ето, гол съм, облечи ме! Когато човек има чувство за греховност и голота, неговият духовен път не свършва дотук. Какво следва?

Първо трябва да разберем, че дали се казва изгнаничество, отдалечаване от Бога или оголване на душата от Бога –  това е  спасителна реалност и е първото чувство, което имаме, първата голяма стъпка, която правим в духовния живот, която много пъти отменяме по изключително много начини. Нека внимаваме в това и да не се страхуваме да  признаем нашата реалност и  да  изповядаме нашия крах пред себе си. Да не се опитваме с различни похвати – духовни или светски – да скрием реалността на нашето Аз, защото по този начин душата не може да върви напред.

Коя е следващата голяма стъпка, която човек прави? Когато човек има това чувство, той иска да избяга, има склонност към бягство, иска да се уедини. Какво означава, че има склонност към бягство? Съществува психологическо бягство, но съществува и духовно бягство. Не говорим за лъжливо, психологическо бягство. Кое е психологическото бягство? Кое е психологическото уединение – именно когато човек започне да мисли – никой не ме обича, никой не ме зачита, никой не ми отдава значение, всички ме използват! – този комплекс, който човек има, тази негова малоценност, където търси оправдание и се опитва да го намери чрез самоизолирането. Много пъти моето изолиране дори е показно, за да  предизвиква другия; т.е. за да почувствам, че ми отдават значение и имам ценност. Не говорим за това лъжливо уединение. Духовното уединение е смелото движение, което ме кара да избягам от моето лъжливо Аз, да отхвърля смокиновите листа, които не ме оставят да имам здраво общение със себе си; бягство от моето лъжливо Аз, от тези неща, които ме дезориентират от собственото ми Аз и всъщност това бягство е моето завръщане в мене. С други думи, бягството и уединението е едно и също нещо. Бягство от нещата, които ме дезориентират, фрагментират и отдалечават от самия мене. Болните фиксации, които имаме, различни умозрения, които се превръщат в идеи на живота, това трайно разпадане на вътрешното духовно внимание са нещата, които ме отдалечава от самия мене. Бягство от всичко това и уединение, тоест завръщане в мене.

След оголването следващата стъпка е именно да се уединя, да дойда в себе си и не говоря за локално уединение, и това е полезно и необходимо, защото  човекът, на който не му харесва да остане сам, психологически е болен.

Човек, който не може да остане за малко сам, не обича самотата, не се радва в самотата и тя не е съзидателна за него, е болен човек. Той не може да напредне, нещо не върви добре. Той няма да се спаси, ако  си прави компания с 400 човека и всеки ден намира по още един. Няма да го спаси неговата социална християнска дейност. Дори и да си духовен пастир, ако не можеш да седнеш сам и да имаш мир, ти си една болна душа и тази болест много пъти получава  християнска одежда чрез  нашите социални дела –  независимо дали се казва проповед, беседи, изповед, екскурзии, помощ към хората и това го правим, защото не можем да влезем във връзка  със себе си и не искаме да видим, че сме изгнаници, че сме голи имаме и не виждаме Бога, не виждаме Божието лице.

В пълен контраст е да казваме, че вършим духовно дело, ако не сме видели Бога! Какво дело е това? Как можем да се уверим, че е Божия воля? И как мога да видя Бога, когато не мога да дойда в себе си – как да видя Бога, след като себе си не виждам? Или пък се страхувам да видя себе си и искам да се скрия от себе си, че не съм такъв и потискам реалността на собственото си Аз. Когато потискам реалността на моето Аз –  защото ме ужасява, защото намираме различни психологически схеми, за да мога да оцелея, защото ме ужасява реалността на моето Аз – тогава как мога да видя Бога? Как Бог може да ме види, когато аз не виждам себе си? Следователно, душата на човека трябва да се върне в себе си, да има тази склонност към бягство и тук не говорим за този, който е антисоциален, маргинален, комплексар и не може да говори с хората и бяга, не говорим за този, когото поглеждаш и той директно се затваря в стаята си.

Бягам от заблудата на живота, която не ме оставя да вляза в пътя на моя живот, в пътя на душата ми и нямам връзка със себе си. Бягам от всичко това, за да мога сред уединението да вляза в съприкосновение със самия себе си. Уединението трябва да бъде съзидателно уединение, защото то не спасява само по себе си и не всяко едно уединяване спасява, а това, което ме кара да осъзная, че имам нужда от Бога. Това какво означава? Уединявам се не толкова локално, колкото тропосно – тоест ако изгоня всички патерици от живота ми, мога ли да живея? Разбирам, че не мога да живея. И разбирам, че се нуждая от нещо друго по-съществено, имам нужда от Бога. Уединението е това събитие – уединявам се с това, което за мене е съкровище, уединявам се от всичко неща и оставам напълно самичък. Аз и Бог! Мога ли да живея така? Аз и Бог. Нищо друго. Това е уединението. И тогава разбирам, че се нуждая от Бога, защото всичко това, за което съм се заловил, е смъртно. И всичко това, което всекидневно имам, е смъртно и го използвам като шумотевица, като врява, за да не видя, че е смъртно, за да не видя, че и аз съм смъртен и  че трябва да победя тази моя смъртност. Когато обаче доброволно се отдалеча от всичко това, тогава разбирам, че се нуждая от Бога и че само Той ме покрива.

Съгрешил съм, отделил съм се от Бога, но Го търся. Търся Бога и Бог ме обича и ме търси. Търся Бога в моята голота, в моето бягство, в моето уединение. След уединението разбирам, че не мога да  живея сам, имам нужда от Бога и Го търся. Тогава започва търсенето на Бога.

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: