Човекът е достоен за ада и нищо друго, ако не е достоен за небесата

Автор: йеромонах Серафим Роуз

„На този, който живее в Христа, могат да бъдат дадени много блага от този свят и той може да им се наслаждава, макар и осъзнавайки тяхната мимолетност, но без да се нуждае от тях, за него те не означават нищо. От друга страна този, който не живее в Христа, вече живее в бездната, и всички съкровища на света не могат да запълнят неговата пустота.”

„Нашето християнство е религия, която ни казва какво ще правим във вечния живот. То ни подготвя за нещо вечно, не от този свят. Ако мислим само за този свят, нашият хоризонт е много ограничен и не знаем какво има след смъртта, откъде сме дошли, накъде отиваме, каква е целта на живота. Когато говорим за началото на нещата или за края, ние разбираме с какво е свързан целият ни живот.”

„Дяволът ходи като лъв сред нас, но с търпението си и устоявайки на изпитанията, ние го надвиваме с Божия помощ.”

„Много по-добре да се учим на търпение и смирение, отколкото да получаваме всичко, което искаме, а после да открием … че вътре сме празни. Да ни даде Бог да Му се доверим, тъй като Той направлява ежедневието ни по-добре, отколкото ние бихме могли.”

„На практика всеки човек живее под светлината на някакво откровение, било то истинско или лъжливо, освещаващо или опорочаващо човека. Този, който не живее по християнското Откровение, живее по някакво друго, лъжливо откровение, а всички лъжливи откровения водят към бездната.”

„В християнския порядък цялата човешка дейност се разглежда и оценява в светлината на това, което е бъдещ живот, живот след смъртта, живот, който никога не свършва. На невярващите е даже невъзможно да си представят какво значи за вярващия християнин този живот. За повечето съвременни хора този живот, както и Бог, са станали просто отвлечени идеи; да отричат или доказват Неговото съществуване за тях е безсмислено. За вярващия християнин пък бъдещият живот е непостижима радост, радост, превъзхождаща радостта от Богообщението, която му се дава още в този живот – в молитвата, Литургията, приобщаването със Светите Христови Тайни; защото тогава Бог ще бъде всичко във всичко и няма да има отпадане от тази радост, тя само безкрайно ще се увеличава. За истински вярващия утешение винаги има – предвкусването на вечния живот.”

„Чрез молитва и благочестив живот, чрез тайнствата на Църквата християнинът се изменя по Благодатта Божия, като все повече се уподобява на своя Господ и става достоен за участие в това Царство, което Той е приготвил за всички, следващи Го в Истината. Тези, които са Негови, ще бъдат познати по плодовете им: търпение, смирение, кротост, послушание, мир, радост, любов, доброта, прошка. Тези плодове едновременно и ги подготвят към Това Царство, и ги правят вече съпричастни на Него в цялата му пълнота. Целите и средствата са единни: започнатото в този живот ще се усъвършенства в бъдещия.”

„Стане ли дума за либерален “християнин” или още повече за либерален хуманист, тяхната неспособност да повярват във вечния живот се корени в едно и също обстоятелство: те вярват само в този свят, те нямат нито опит, нито знания, нито вяра в другия свят, и главното: те вярват в такъв бог, който не е способен да възкресява мъртви.”

„Антихристът трябва да се разбира като духовен феномен. Защо всички в света ще искат да му се поклонят? Очевидно, защото в него има нещо, което съответства на нещо в нас – и това е липсата на Христа в нас. Ако ние му се поклоним (да ни пази Бог от това!), то ще е, защото се чувстваме привлечени към нещо външно, което би могло дори да наподобява християнство, тъй като „антихрист” означава онзи, който е „на мястото на Христос” или изглежда като Христос.”

„ С Бога можеш да се бориш, и в това се състои съдържанието на съвременната епоха, но Него не може да победиш, и от Него никъде не можеш да се скриеш: Неговото Царство ще продължава вечно и всеки, който отхвърля призива към това Царство, ще гори вечно в адски пламъци.”

„С коя страст би ме хванал дяволът, за да ме накара да предам Христос? Ако си мислим, че сме по-добри от Юда, че той е бил просто „шантав”, а ние не сме, то много грешим. Подобно на Юда, всеки един от нас храни страсти в сърцето си. Затова нека се вгледаме в тях. Можем да бъдем хванати в клопката заради любовта си към реда, заради любовта си към правдивостта, заради любовта си към красотата: всеки наш малък недостатък, в който сме се вкопчили, може да стане нещото, с което дяволът да ни впримчи, а после да започнем логически да разсъждаваме, основавайки се на тази си страст. Заради тази логика можем да предадем Христа, освен ако не сме бдителни за себе си и не започнем да проумяваме, че сме изпълнени със страсти, че всеки един от нас е потенциален Юда, Затова, когато се появи възможност, когато тази страст се задейства в нас и по логически път започне да прераства от страст в предателство, ние трябва веднага да спрем и да кажем: Господи, смили се над мен, грешния? Какво правя?”

„Как да се чувствам, когато славата на Православието се топи, злото триумфира, християните започват да се мразят и да се ядат, а православните не са по-добре – може би дори по-зле, защото повече им е дадено. (…) И кой ще се застъпи в тези ужасни последни времена за бедното страдащо Православие?”

„За да се разреши днешната „духовна криза”, която се изразява в липса на единодушие и единомислие, се иска да има живот на любов и доверие, следвайки светите отци в непосредственото обкръжение на човека – друг път, изглежда, няма. Ако човек открие мисълта на отците, тогава той ще е едно с другите, които също я откриват. Така е много по-добре, отколкото просто да се следва това, което някой казва, вярвайки си, че е бегрешен.”

„Даже днес, когато хората са станали така слаби, че не могат да гледат истината в очите, не трябва да се смекчава реалността на бъдещия живот. На тези, които се осмеляват да смятат, че познават волята на Живия Бог, и да го съдят за Неговата “жестокост” – било то нихилисти или по-сдържани хуманисти – може да се посочи това, в което всички те вярват – достойнството на човека. Бог ни е призовал не към съвременните “небеса” на покоя и съня, а към пълната обожествяваща слава на синове Божии, и ако ние, които Бог счита достойни за това, отхвърляме неговия зов, тогава за нас са по-добри адския пламък, мъката, служеща като последно и ужасно доказателство за високото призвание на човека и Божествената неугасима любов към всички човеци, отколкото нищото, на което се уповават нихилистите и маловерците в нашата епоха.”

Човекът е достоен само за ада и нищо друго, ако не е достоен за Небесата.

Ицточник: Йеромонах Дамаскин Кристенсен „Отец Серафим Роуз – живот и дело“,  „Омофор“, С., 2007

Йеромонах Серафим Роуз „Човекът против Бога“ (електронен вариант)