Църквата и двете терапии

Автор: Кларк Карлтън

Тези от вас, които са запознати с трудовете на покойния богослов отец Йоан Романидис или на митрополит Йеротей Влахос, вероятно ще разпознаят темата за православното християнство като терапевтична наука. Т.е. тези богослови представят православието преди всичко като един терапевтичен метод, създаден, за да излекува човешката душа. Тук бих допълнил, че гръцката дума за „душа“ е „ψυχή“ – психи, от където имаме думите: психика, психология и психиатрия. Дори митр. Йеротей е озаглавил една от книгите си „Православна психотерапия“.

От друга страна отец Александър Шмеман в своята книга „За живота на света“ се е противопоставил срещу възприемането на Православието като вид спомагателно средство за хората, намиращи се в житейски предизвикателства и, разбира се, тяхното помиряване с неизбежността на смъртта. С други думи, той категорично е отхвърлял всеки опит да се разглежда Православието като форма на секуларна, та дори и религиозна терапия.

Би било много елементарно да твърдим, че тук отците Романидис и Шмеман са противоположни един на друг: че единият разглежда православието като  вид терапия, а другият отхвърля това. Това не е точно така, защото отец Шмеман се противопоставя на терапията, разбирана като човешко усилие, създадено, за да помири човека с факта на неговата предстояща смърт. На този факт, както и на всички хуманистични стратегии, създадени, за да се приеме всичко това (т.е. – факта на смъртта – бел. прев.), отец Шмеман е противопоставил пасхалния възглас на Църквата : „Христос възкръсна от мъртвите, със смърт смъртта победи и на онези в гробовете живот дари!“ Казано по друг начин, Православието не приема смъртта като факт, но я смята за неприятел, който трябва да бъде победен и този възглас ни съобщава, че Христос е извършил именно това.

В тази светлина терапевтичните стратегии на Църквата – молитвата, постът, бдението, въздържанието и т.н., никога не биха могли да бъдат преживявани единствено като механизми за справяне с проблема. Те не са изобретени, за да ни помагат просто да се справяме с живота до момента на нашата неизбежна смърт. Те по-скоро са въведени, за да ни помогнат да участваме в Христовата победа над смъртта тук и сега. „Нека да започнем с радост поста“, пеем в началото на Великия пост, „за да можем всички да видим светите Страдания на Христос, нашия Бог, и духовно да се възрадваме в Неговото свято Възкресение“.

Всъщност онова, което отците Романидис и Шмеман са направили, е да поставят ударение върху два напълно различни, но допълващи се и взаимозависими аспекта на православната вяра. Отец Шмеман подчертава обективния факт, че чрез Своето въплъщение, смърт и възкресение, Христос е разрушил смъртта и е отворил бездната на Божия безсмъртен живот за смъртните човеци. Като един литургичен и сакраментален богослов пар екселанс, той също така подчертава за нас, че тази победа над смъртта ни бива предлагана обективно в сакраменталния живот на Църквата (т.е. – в нейните тайнства – бел. прев.). Кръщението е нашето умиране и възкресение с Христос. Евхаристията е нашето участие в обоженото човешко естеството на разпнатия и възкръснал Господ.

По същия начин трудовете на отец Романидис служат, за да ни напомнят, че онова, което обективно е дадено в Църквата трябва да бъде прието субективно (т.е. лично – бел. прев.) и да се живее от всеки един от нас. Да, както знаем, това е по-лесно да се каже, отколкото да бъде изпълнено. За да можем истински да приемем и живеем живота, който Христос ни дава, се изисква труд и точно затова трябва, според терминологията на св. Павел, да се борим срещу стария човек, срещу нашата природа, която е подчинена на страха от смъртта.

Митрополит Йеротей акцентира върху светоотеческия образ на Църквта като духовна лечебница. Църквата е странноприемницата, където Добрият Самарянин завежда човека, който е попаднал в ръцете на разбойници, след като бил подминат от всички, които са го видели. Когато всеки секуларен и религиозен опит за помощ се проваля, тогава се появява Христос и ни предлага да излекува тялото и душата ни в Неговата Църква.

Именно защото Църквата е Христова лечебница, нашето изцеление и самото наше спасение зависят от тези два аспекта. А именно – обективният факт на Христовата победа над смъртта, който ни се дарява в светите тайнства и усвояването на този дар чрез живот на смирено послушание и духовна борба. Без благодатта на възкръсналия Христос, без живот, закотвен в мистичния живот на Христовото тяло, църковната терапия се превръща просто в един нов хуманистичен опит за самоусъвършенстване, постът става просто още една диетична програма, а молитвата – просто още една форма на медитация. От друга страна, без терапевтичната дисциплина на Църквата, светите тайнства се превръщат в магични обреди или в нещо също толкова лошо – обикновени социални обичаи. Кръщението без катехеза е просто един ритуал. Причастието без изповед (или без подготовка – бел.прев.) – просто още едно общо ядене.

Затова трябва да запомним, че когато Православието бива описвано като терапевтична наука, а Църквата като духовна лечебница, ние не разбираме същите думи по начина, по който те се употребяват и се злоупотребява с тях в нашата популярна култура. Когато една известна личност (в САЩ – бел. прев.) бъде задържана, тя обикновено обвинява алкохола или наркотиците и влиза в клиника да се лекува за седмица или две. Когото друга знаменитост преживее публичен срив, тя влиза да се лекува за ден или два. С тази скорост 30-минутното лечение ще стане почти неизбежно. Стигнали сме дори до там, щом знаменитости обиждат групи със специфични интереси, те трябва да влязат в клиника като част от своето публично разкаяние. Това последното твърде много ми напомня за архипелага ГУЛАГ.

Важното в случая е, че православната терапия не е клиника. Това не е програма за справяне със стресови житейски ситуации. Това е по-скоро един изпитан и истински метод, изпробван и доказан отново и отново в продължение на над 2000 години, за лекуване на нашите страсти и дисциплиниране на нашите умове, тъй че Божията благодат, която ни се дава даром в Христос, да може да порасте в нас като семе и да ни преобрази, както казва и св. Павел в своето послание до римляните: „Не се съобразявайте с този век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум“. Православната терапия е именно това преобразяващо обновление.

източник: http://www.ancientfaith.com/podcasts/carlton/a_tale_of_two_therapies, превод: Мартин Димитров