Аскезата не е опит да стана по-добър човек, а моят вик към Бога

Автор: архим. Варнава Янку

Много пъти молитвата ни няма правилна основа и търсим странни неща. E, логично е да търсим странни неща, след като не сме във връзка със себе си. Когато живеем с тези смокинови листа, скриваме реалността на нашето Аз и живеем един лъжлив живот, такива неща търсим от Бога. Затова нашите прошения са болни. За да може човек да потърси това, от което реално има нужда, за да потърси от Бога, той трябва да стигне до състоянието на уединение. Да се уедини по този начин и  да потърси Бога. Тогава започва процесът на молитвата и на личната аскеза.

Какво означава лична аскеза? Тя е усилието да привлека вниманието на Бога, моето постоянно усилие сред тази вътрешна битка, което става чрез молитвата, да притегля вниманието на Бога, за да изчезне преградата, която не ме оставя да имам общение с Него. Духовният живот, молитвата – това са толкова прости неща, но и толкова сложни; толкова прости, защото нашето прошение е едно – ясно е, но и толкова сложно, защото неговата сложност се дължи на това, че нашият живот е много объркан, животът в нашия грях. Някой обаче ще каже – нима Бог се нуждае от такова нещо, за да ни обърне внимание? Той не ни ли обръща внимание така или иначе? Бог иска да правим това, което можем, и нашата аскеза е да правим това, което можем. Сега, а не после; сега – Бог това търси, да привлечем Неговото внимание и всъщност това означава да привлечем Неговата благодат, което означава да изгоня пречките за благодатта, която вече се дава.

„Привличам вниманието на Бога“ реално означава, че привличам моето собствено внимание към Бога. Какво означава тази лична аскеза? Тя е настоятелният процес на вътрешна подготовка, за да вляза в  процеса на общение с Бога. Моята аскеза е подготовката, за да поискам, да потърся, да закопнея,  да обикна и да приема Бога, Който навярно още ми е непознат. Аскезата не е опит да стана по-добър човек, да се изкача на по-горно духовно равнище, да се изострят чувствата ми.  Аскезата е моят вик и повик към Бога, тя е провикването на моето битие към Бога и това провикване означава:

Искам Те, искам да Те видя, Боже! Искам да имам връзка с Тебе, не искам да ме опрощаваш, не искам да ме правиш по-добър, искам да Те видя, искам винаги да съм с Теб! Искам да ме просветлиш! Да живея в рая! В твоето пространство.

Това е викът.

Когато казваме: „Боже мой, прости ми!“, това не означава – прости ми, чувствам се зле, защото обидих клетата ми жена, ощетих другия и вътрешно се чувствам зле в мене, моля Те, направи така, че вътрешно да се отпусна! Не това е смисълът на прошката; прошката означава, че всичко това, което съм направил, е доказателство, че съм гол, изгнаник, далеч от Тебе и не Те виждам. Прости ми, изгони тези пречки! Очисти душата ми, чувствата ми, сетивата ми, слуха ми, зрението ми, възприятието ми, моите способности. Не за да бъда чист, а за да мога да Те гледам и да мога да имам  връзка с Тебе. Защо?

Защото животът ми без Теб не е живот! Ако ще да съм най-добрият християнин, най-добрият владика, най-добрият свещеник – без Теб животът ми не е живот! Не ми е достатъчно хората да ми се дивят, да ме признават, искам да Те разпозная, да Те видя.

Това е перспективата на личната аскеза, това означава търсенето на Бога, това е перспективата на пътя на душата ни. Когато това не съществува, съществува дълбока екзистенциална вина, дълбока духовна недостатъчност и празнота в нас, и колкото сме по-християни, по-„свети” и по-свещеници, тази празнота постоянно се увеличава и се получава много голямо противоречие между това, което външно показваме, и това, което се случва в нас. За да покрием това и  да докажем, че не сме такива, навярно ставаме още по-активни.

Но не това са доказателствата, че не сме такива, а те са в нас – т.е. дали е премахната преграда, която не ни позволява да имаме правилно възприятие за Бога и да разпознаем Бога. Затова казвам на Бога – давам Ти моята аскеза, болка, грях, крах, голота, състояние и търся Твоята милост! Защото не мога да правя нищо друго, нямам какво друго да покажа, а само това – това мое паднало състояние и едновременно този мой копнеж да Те видя! Защото в противен случай не мога да живея и животът ми няма радост. И ако има  радост, то тя е смъртна радост и моята радост трябва да преодолее смъртта, за да бъде реална радост – затова смъртта ме ужасява.

превод: Константин Константинов