Таксиметровият шофьор и Иисусовата молитва

Автор: архим. Павел Пападопулос

Центърът на Солун. Автомобилите идват и си отиват.

Мотори си проправят път между автомобилите по натоварените градски улици в опит да стигнат до крайната си цел.

Автобусите на градския транспорт са претъпкани. Хора от различни възрасти отиват на работа, търсят работа, пазаруват, пият кафе, отиват на училище или в университета.

В гласа на града отеква звук от клаксони, ауспуси, човешка реч и мобилни телефони, които не спират да звънят.

На светофара светва червено.

Прозорецът на един автомобил е спуснат и младият шофьор се наслаждава на звуците от своя град. Радиото се чува тихо. Младежът слуша византийско пеене. Химни, които възхваляват Господа, просят за милост, славословят. Младият шофьор е псалт в една от градските църкви.

Светофарът все още свети в червено.

До този автомобил спира едно такси. И неговият прозорец е отворен. В таксито няма пътници, само таксиметровият шофьор, мъж на средна възраст. Едната му ръка е на волана, а с другата сякаш сочи нещо нагоре, към небето. Поглежда нагоре, а не към светофара. Устата му мърдат. Казва нещо. Но не, не говори по мобилния телефон.

На светофара светва зелено.

Отзад му свирят да тръгне. На следващия светофар двамата мъже са отново един до друг. Прозорците им са отворени, дишат един и същи въздух, слушат едни и същи звуци. Но какво изрича този таксиметров шофьор? Младежът го наблюдава упорито, като се опитва да разбере поне малко от думите му. Спира радиото. И чува как таксиметровият шофьор на глас и без срам казва: „Господи Иисусе Христе, Сине Божий, помилуй ме, грешния.” Отново и отново, една и съща молитва. Понякога на глас, понякога шепнешком.

На светофара светва зелено.

Продължават до следващите светофари, когато отново са един до друг. Таксиметровият шофьор се е потопил в молитвата. Не гледа нито наляво, нито надясно. Не търси клиенти; единствено се моли. Ненадейно взема броеница в ръка. Сякаш е някъде извън града, а не в центъра на Солун.

Младият човек го гледа с възхищение, все едно вижда някой подвижник от пустинята, който е изхвърлен на градския бряг. Прозорците са отворени, чува как молитвата се казва в ритъм. Един младеж на мотор спира до таксито. Каската не му пречи да чува молитвата. Обръща се към таксиметровия шофьор и го гледа упорито. Все едно гледа някакъв луд в лудостта му. Изсмява се на глас, казва няколко ругатни и заминава. Но таксиметровият шофьор гледа напред. Затваря си очите. Чува обидите, но сякаш не ги е чул. Изчаква да засвирят клаксоните отзад, за да си отвори отново очите и да продължи по пътя.

„Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”.

Светва зелено.

Колоната от автомобили свири, но таксиметровият шофьор не помръдва, остава на място, сякаш се намира в някакъв неподвижен параклис, а хората, които се молят в него, ги възнася към небето. И младежът също не помръдва колата си. Не иска да тръгне без таксиметровия шофьор. И двамата остават сред града. Единият от тях непрекъснато се моли, а другият участва в благодатта, която се дава на първия.

Таксиметровият шофьор отваря очите си. Превключва на първа скорост, но преди на натисне педала за газта, се обръща към младежа, който го гледа с възхищение. Разбира се, техните очи се срещат през отворените прозорци като отворени сърца. Сред градската врява, сред всички ругатни и псувни, сред клаксоните на автомобилите, мобилните телефони, той най-накрая спира да казва молитвата. Спира, за да каже на младежа до него, с когото щеше да се раздели: „Благодаря ти, че беше до мен, макар и само на светофарите”. Усмихва му се, сякаш че го прегръща и натиска педала на газта. Улиците опустяват, щом таксиметровият шофьор изчезва. А младият човек продължава да стои на място.

На светофара светва червено.

Младежът остава сам до отворения прозорец. До него спира друг автомобил, в който две девойки слушат някаква шумна поп-музика. Вижда ги и те го виждат. Нищо не си казват. Навежда глава напред, затваря очи и казва: „Какви хора живеят тук!” Хора, които се борят за парче хляб, а се молят като аскети! Градски хора, които живеят като пустинници. Обикновени хора, които имат небесен опит, в своите таксита, магазини, на работа, в дома.

Градът вече не е същият в неговите очи. Напротив, градът му прилича на подслон за светци, на духовна арена. Сякаш диша един по-различен въздух, изпълнен с божествен кислород.

Започва да шепти „Господи Иисусе Христе, помилуй ме, грешния”.

Светва зелено..

по действителен случай, източник: pravoslavie.mk, превод: Мартин Димитров