За послушанието

Автор: Тито Колиандер

В нашата бран със себичната ни воля е необходимо и послушание. „Послушанието е умъртвяване на телесни членове при жив ум” – казва преп. Йоан Лествичник. И още: „Послушанието е гроб на собствената воля и възкръсване на смирението”.

Трябва да помниш, че доброволно си се предал в робство, нека кръстчето, което носиш на шията си, ти напомня за това. Чрез това робство ще стигнеш до истинската свобода. Робът има ли своя воля? Той трябва да се научи на послушание.
Навярно питаш: кого трябва да слушам? Светците отговарят: Покорявайте се на наставниците си (Евр. 13:17). Кои са моите наставници в послушанието, ще попиташ отново? Къде да намеря учител в днешното време на оскъдица? Тогава светите отци ще ти отговорят: Църквата е предвидила и това. Още от апостолски времена тя ни е дала пътеводител към светото послушание, който е винаги с нас, където и да се намираме и в каквито и условия да живеем. В града или на село, женени или неженени, богати или бедни – винаги и навсякъде ние имаме възможност да проявим послушание. И наставник в това е установения от Църквата пост.

Господ няма нужда от нашия пост. Нему не е нужна дори нашата молитва. Всесъвършеният няма в нищо недостатък и не се нуждае от нещо, което ние, Неговото творение, бихме могли да Му дадем. Той също така нищо не изисква от нас. Но по думите на св. Йоан Златоуст, Той ни позволява да Му принасяме жертви, заради собственото ни спасение.

Най-голямата жертва, която можем да принесем на Господа, сме самите ние. Но това е невъзможно, докато не се откажем от собствената си воля. На това се научаваме чрез послушанието, а послушанието научаваме с практиката. Най-добрата практика е тази, която ни се дава от Църквата в предписаните от нея постни дни и периоди.

Освен поста, ние имаме и други наставници, към които можем да имаме послушание. Те се срещат на всяка крачка в ежедневния ни живот, стига да сме в състояние да доловим техния зов. Съпругата ти иска да вземеш чадър – изпълни желанието ѝ, за да се упражниш в послушание. Колежката ти те моли да ѝ помогнеш – помогни ѝ, за да се упражниш в послушание. Без думи детето иска от теб грижа и ласки – дай му ги колкото можеш, за да се упражниш в послушание. Послушникът в манастира не би намерил повече поводи за послушание, отколкото ти в собствения си дом, в службата, в общуването със съседите.

Послушанието унищожава много прегради. Ако сърцето ти привикне да не се съпротивлява, ти ще придобиеш свобода и покой. Когато проявяваш послушание, преградите падат. Тогава се откриват простори за любовта. С послушанието сломяваш своята гордост, своето желание да противоречиш, своята самоувереност и упоритост, които те стягат като в черупка. В тази черупка ти не можеш да срещнеш Бога на любовта и свободата.

И така, свикни да се радваш на всеки срещнат повод за послушание. Не бива да ги търсиш, иначе лесно можеш да изпаднеш в изкуствена сервилност, която неизбежно довежда до самовлюбеност. Можеш да си сигурен, че ще ти бъдат изпратени толкова възможности, колкото ти е нужно, и от такъв вид, от които ще са ти най-полезни. Но ако забележиш, че си пропуснал случай, изобличи се, защото си бил подобен на моряка, пропуснал попътния порив на вятъра, без да се възползва от него.

За вятъра е безразлично дали е използван или не. Но за този, който плава, вятърът е средство за по-бързо достигане до целта. По подобен начин трябва да гледаш на послушанието и изобщо на всичко, изпратено ни в помощ от Светата Троица.

Източник: Тито Колиандер „Пътят на подвижниците“