Бог не се занимава с клюки

Автор: архим. Варнава Янку

Какво ми дава Бог? Това, което мога да възприема според силите – както дал на учениците на Преображение – съобразно вместимостта и възприемателната способност на човека. Неговата възприемателна способност се култивира чрез личната аскеза. Колкото е по-голяма болката на човека в това търсене, толкова по-голяма е неговата духовна вместимост и толкова по-голяма благодат и Божие просветление приема. Това знаете ли какво може да означава? Това означава, че ако грехът на някой грешен човек го разтърсва и поражда в него най-дълбока болка, той може да е по-възприемлив за Божията благодат от християнина, който не е толкова грешен, но се чувства добре със своето „живуркане”- който се чувства доволен, народил е достатъчно деца, те ходят на неделно училище, на църква и т.н., построил е една къща, има кола и животът му е наред, проявява и послушание към духовника си. Горко му, ако има някакво недоумение, веднага ще му се обади да му го разреши, да чувства, че е Христов. Всичко това обаче отнема болката от теб, оттук и твоята познавателна способност, оттук обезсмисляш Бога в името на Бога. Следователно, къде е духовният живот? Затова един пропаднал човек е по-близо до Бога, един „безделник” има по-голяма вероятност да отиде близо до Бога, отколкото един добър християнин.

Бог ми дава това, което мога да приема. Дава ми просветление, общувам с Бога. Какво е просветлението? Ето, виждаме някой човек, говорим с него и след известно общуване внезапно започваме да разбираме и казваме – а, сега те познах! Става едно вътрешно откриване. Това „сега разбрах, сега живея“ – това вътрешно проблясване е Божията благодат, това просветление, чрез което се ражда познанието. Познанието, което е нещо като знанието на ума, но не е знанието на ума. Знание, което е нещо като възприятието на сърцето, но не е възприятието на сърцето, а нещо различно. Едно вътрешно откриване, както се казва в Писанието – Господ вървял  с учениците по пътя към Емаус и разговаряли, но те не разбирали и когато седнали,  в преломяването на хляба, когато Господ им принесъл евхаристийния дар, Неговото тяло и кръв, им се отворили очите да виждат, да разбират. Това отваряне не е интелектуално. Колкото и да обясняваш на другия, той не може да  разбере тази истина чрез ума си в дълбочина. Колкото и човек да е чувствителен, сълзлив и да се разчувства с византийската музика, с тамяна и с бденията – той не разбира, ако не се получи това вътрешно откриване. Това, че се разчувствах и плаках, не означава, че съм разбрал Бога, това са психологически сълзи. Това вътрешно откриване може да е един момент в целия ни живот, но да ни държи, да е логосът на нашето битие, да бъде Божието послание към нас, чрез което може да се крепим и да живеем.

И тъй, това е просветлението на Божията благодат, което идва чрез молитвата на търсенето на Бога. Бог не е клюкар, в молитвата Той не ни гледа и ние да Му казваме: искам да почна тази работа! и започвам да се моля с  броеницата, искам да взема тази жена! и започвам клюките: тази добра ли е или другата? Този мъж ли да взема или другия? Или имам някакви недоумения: сега ще умра ли или няма да умра? Бог не се занимава с клюки, нито ще отговори на това. Бог има благородство и внимава в думите Си, не ги изразходва безцелно. Затова Божието просветление са най-свещените моменти на общуването ни с Бога и когато Бог поиска, заради това търсене Той отговаря на душата, тогава се отварят вътрешните хоризонти на човека и той  казва – „а-а-а, сега разбрах!“ Тогава човекът дори се затруднява да го обясни на другите хора, защото думите за всеки човек имат различно жизнено съдържание съобразно духовното състояние, в което се намира. Затова, той се затруднява да го предаде на другия човек и затова много пъти е безсмислено да се опитваме интелектуално и рационалистически да докажем на другия евангелските истини на Църквата.

Много пъти е по-полезно човек да се остави  на своето съмнение, което е болка – да се остави на своята празнота, което е болка, така че да разбере и приеме своята голота и да се обърне към непознатия и поставян под съмнение Бог. Ако той има дръзновението да се обърне към поставяния под съмнение и непознат Бог и настоява в търсенето на светлината и истината, Бог ще види неговото любочестие и човекът ще има лична връзка и общение с Бога, ще приеме Божието просветление и тогава ще стане верен, ще стане богонаучен. Човек няма нужда толкова много от нашите проповеди, а от предизвикателство, което е покана, което се изрича не само чрез думи, а чрез нашия живот, чувства и етос, който предаваме, когато се движим и живеем.

Така  човекът може да влезе в един процес, където да стане верен. Просветлението е начин да започне да пада преградата, да се намалява дистанцията и  Бог да се приближава към човека и човекът –  към Бога. Тогава човек разпознава  Божието  присъствие и започва да има общение с Бога.

След това естествено имаме един друг процес на път на душата.

Човек стига до общение с Бога, но със сигурност с всичко това, което казахме, се е породила идеята, че това са абстрактни и далечни неща, които нищо не казват  за нас и за нашата реалност. Това е огромна грешка. Защо? Защото,  когато разпозная Бога, не Го разпознава една част от мене. Когато  Бог насочи вниманието Си към мене, Той не го насочва към един дял от мене, а към целия човек, към цялото ми Аз. Цялото ми Аз се обръща към Бога. В това участва и моето всекидневие, проблеми, грижи, тревоги, цели и дори те намират своето решение в смисъл, че вече се научавам да живея, да работя правилно, да се забавлявам правилно, да се свързвам с хората правилно и да се карам с хората правилно. Затова Божието просветление не е свързано с един духовен дял от моето същество, а с целия човек, където целият човек се пробужда и придобива различен етос, става мирен, утешен и проявява този мир  и утеха във всички прояви и действия в живота си. Тогава неговата филантропия е Божия филантропия, неговата жертва е Божия жертва, неговото дело е Божие дело, неговата любов  и ерос е Божия любов и ерос, т.е. навсякъде съществува Божието присъствие. . .

превод: Константин Константинов