Бог не се занимава с клюки

A Greek Orthodox monk walks on a foot bridge leading to Saint Nicolas Orthodox church in order to contuct the first mass of the year in Vistonida lake at Porto Lagos in northern Greece January 1, 2011. The church is part of the "Vatopedi" monastery based in Mount Athos. REUTERS/Yannis Behrakis (GREECE - Tags: RELIGION IMAGES OF THE DAY)

Автор: архим. Варнава Янку

Какво ми дава Бог? Това, което мога да възприема според силите – както дал на учениците на Преображение – съобразно вместимостта и възприемателната способност на човека. Неговата възприемателна способност се култивира чрез личната аскеза. Колкото е по-голяма болката на човека в това търсене, толкова по-голяма е неговата духовна вместимост и толкова по-голяма благодат и Божие просветление приема. Това знаете ли какво може да означава? Това означава, че ако грехът на някой грешен човек го разтърсва и поражда в него най-дълбока болка, той може да е по-възприемлив за Божията благодат от християнина, който не е толкова грешен, но се чувства добре със своето „живуркане”- който се чувства доволен, народил е достатъчно деца, те ходят на неделно училище, на църква и т.н., построил е една къща, има кола и животът му е наред, проявява и послушание към духовника си. Горко му, ако има някакво недоумение, веднага ще му се обади да му го разреши, да чувства, че е Христов. Всичко това обаче отнема болката от теб, оттук и твоята познавателна способност, оттук обезсмисляш Бога в името на Бога. Следователно, къде е духовният живот? Затова един пропаднал човек е по-близо до Бога, един „безделник” има по-голяма вероятност да отиде близо до Бога, отколкото един добър християнин.

Бог ми дава това, което мога да приема. Дава ми просветление, общувам с Бога. Какво е просветлението? Ето, виждаме някой човек, говорим с него и след известно общуване внезапно започваме да разбираме и казваме – а, сега те познах! Става едно вътрешно откриване. Това „сега разбрах, сега живея“ – това вътрешно проблясване е Божията благодат, това просветление, чрез което се ражда познанието. Познанието, което е нещо като знанието на ума, но не е знанието на ума. Знание, което е нещо като възприятието на сърцето, но не е възприятието на сърцето, а нещо различно. Едно вътрешно откриване, както се казва в Писанието – Господ вървял  с учениците по пътя към Емаус и разговаряли, но те не разбирали и когато седнали,  в преломяването на хляба, когато Господ им принесъл евхаристийния дар, Неговото тяло и кръв, им се отворили очите да виждат, да разбират. Това отваряне не е интелектуално. Колкото и да обясняваш на другия, той не може да  разбере тази истина чрез ума си в дълбочина. Колкото и човек да е чувствителен, сълзлив и да се разчувства с византийската музика, с тамяна и с бденията – той не разбира, ако не се получи това вътрешно откриване. Това, че се разчувствах и плаках, не означава, че съм разбрал Бога, това са психологически сълзи. Това вътрешно откриване може да е един момент в целия ни живот, но да ни държи, да е логосът на нашето битие, да бъде Божието послание към нас, чрез което може да се крепим и да живеем.

И тъй, това е просветлението на Божията благодат, което идва чрез молитвата на търсенето на Бога. Бог не е клюкар, в молитвата Той не ни гледа и ние да Му казваме: искам да почна тази работа! и започвам да се моля с  броеницата, искам да взема тази жена! и започвам клюките: тази добра ли е или другата? Този мъж ли да взема или другия? Или имам някакви недоумения: сега ще умра ли или няма да умра? Бог не се занимава с клюки, нито ще отговори на това. Бог има благородство и внимава в думите Си, не ги изразходва безцелно. Затова Божието просветление са най-свещените моменти на общуването ни с Бога и когато Бог поиска, заради това търсене Той отговаря на душата, тогава се отварят вътрешните хоризонти на човека и той  казва – „а-а-а, сега разбрах!“ Тогава човекът дори се затруднява да го обясни на другите хора, защото думите за всеки човек имат различно жизнено съдържание съобразно духовното състояние, в което се намира. Затова, той се затруднява да го предаде на другия човек и затова много пъти е безсмислено да се опитваме интелектуално и рационалистически да докажем на другия евангелските истини на Църквата.

Много пъти е по-полезно човек да се остави  на своето съмнение, което е болка – да се остави на своята празнота, което е болка, така че да разбере и приеме своята голота и да се обърне към непознатия и поставян под съмнение Бог. Ако той има дръзновението да се обърне към поставяния под съмнение и непознат Бог и настоява в търсенето на светлината и истината, Бог ще види неговото любочестие и човекът ще има лична връзка и общение с Бога, ще приеме Божието просветление и тогава ще стане верен, ще стане богонаучен. Човек няма нужда толкова много от нашите проповеди, а от предизвикателство, което е покана, което се изрича не само чрез думи, а чрез нашия живот, чувства и етос, който предаваме, когато се движим и живеем.

Така  човекът може да влезе в един процес, където да стане верен. Просветлението е начин да започне да пада преградата, да се намалява дистанцията и  Бог да се приближава към човека и човекът –  към Бога. Тогава човек разпознава  Божието  присъствие и започва да има общение с Бога.

След това естествено имаме един друг процес на път на душата.

Човек стига до общение с Бога, но със сигурност с всичко това, което казахме, се е породила идеята, че това са абстрактни и далечни неща, които нищо не казват  за нас и за нашата реалност. Това е огромна грешка. Защо? Защото,  когато разпозная Бога, не Го разпознава една част от мене. Когато  Бог насочи вниманието Си към мене, Той не го насочва към един дял от мене, а към целия човек, към цялото ми Аз. Цялото ми Аз се обръща към Бога. В това участва и моето всекидневие, проблеми, грижи, тревоги, цели и дори те намират своето решение в смисъл, че вече се научавам да живея, да работя правилно, да се забавлявам правилно, да се свързвам с хората правилно и да се карам с хората правилно. Затова Божието просветление не е свързано с един духовен дял от моето същество, а с целия човек, където целият човек се пробужда и придобива различен етос, става мирен, утешен и проявява този мир  и утеха във всички прояви и действия в живота си. Тогава неговата филантропия е Божия филантропия, неговата жертва е Божия жертва, неговото дело е Божие дело, неговата любов  и ерос е Божия любов и ерос, т.е. навсякъде съществува Божието присъствие. . .

превод: Константин Константинов

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: