За вярата и знанието

Автор: дякон Андрей Кураев

Следват откъси от книгата „За вярата и знанието“:

И така, разликата между естетиката и мистиката е в това, че религиозното чувство усеща присъствието на личност зад хармонията на света. (В тази връзка не може да не си спомним точната забележка на Честертон, който е казал, че най-нещастният човек на света е атеистът, който вижда поразяващата го красота на залеза и при това не може на никого да каже „Благодаря!“).
***

Това означава, че Бог – това е реалност, принципиално назовавана и изразима само в „звателен“ падеж. Първичното е „Ти“, вторичното е „Той“. Срещайки любим човек, ние не формулираме съждението „Той съществува“; в краен случай възкликваме „Ти си жив!“. А вярата е познание във формата на признание. Вярно е, че ние твърде често подменяме диалогизма на Богопознанието с монолог, говорещ, по израза на Владимир Лоски, за „Бога на богословските учебници“. Но от това, че хладната реч за религията бива твърде рядко тъждествена на самия религиозен акт съвсем не следва, че за живия диалог няма място в топлината на самия религиозен опит.
***
Ако човек усети своята сърдечна тревога и вярно разпознае нейния източник, ако той позволи на онтологическата гравитация да се реализира в него – той ще роди вяра и ще се приближи до Източника на Битието. Ако той изцяло повери себе си само на едно ниво на битието, при това по-низкото и сляпото – той ще ослепее заедно с него и ще бъде погребан в света на безбожието. Във всеки случай самото битие на Бога е толкова очевидно, че неверието в Него се явява грях; и то е дотолкова неочевидно, че вярата в него се явява заслуга.
***
Ако човекът още не знае най-важното за Бога – това е факт не на онтологията, а факт от личния живот на атеиста. „От незнанието не може никога да се прави извод за небитието“ – пише за същото митр. Вениамин – „Аз не зная какво мисли моят читател и затова не мога да кажа: той нищо не мисли„. А после той привежда доста добре запомнящ се пример на тази тема. Семинарист във вихъра на спора казва – „А Бога пък кой го е видял?“ Ние (останалите семинаристи) или не искахме да спорим, или пък не съумяхме да му възразим – и мълчахме. Там присъстваше и помощникът на иконома на име Василий. Виждайки нашето мълчание, той се обърна към Миша с въпрос: „Господине! Та значи вие казвате, че щом не сте видяли Бога, то Него един вид Го няма?“ – „Ами, да!“ – „А вие моята женичка виждали ли сте я?“ „Не“, – смущавайки се, отговори Миша. – „Ами, ето! А тя и до ден днешен си е жива“.

Тук се разкрива принципиалната несъизмеримост на „научния атеизъм“ и богословието. Богословието предполага определени пътища за своя проверка. То не гарантира автоматически успех, но хиляди хора потвърждават: да, там такива работи „стават“, нещо там се случва с човека и думите на Традицията ми дават тези образи, в които аз познавам извършващото се в най-потайните дълбини на моето сърце.

Но тъкмо атеистическата концепция, със своя основен тезис твърдяща несъществуването на Бога, не може да предложи никакви процедури за неговата проверка. Единствено ако човекът би изслед­вал цялото битие, във всички негови нива и във всички измерения – той би могъл да заяви: „Проверено, Бога го няма!“ Доколкото тази проверка се намира извън възможностите на човека – значи, атеистическият тезис не е нищо повече от хипотеза. Абсурдността на тази ситуация, обаче, не е попречила с векове да се води мощна светов­на пропагандна кампания, по всевъзможни начини предъвквайки пос­тулата: „Науката е доказала, че Бог не съществува!“ Но тук не е ясно – а какъв ли ще е бил решаващият експеримент, потвърдил реклами­рания резултат? Възможно ли би било – в съответствие с изисквания­та на научната методология – да се възпроизведе този експеримент? И изобщо какъв експеримент трябва да съставя, за да се убедя, че Бога го няма? Какво трябва да направя, за да се убедя, че Бог не съществува? А ако пък на този въпрос отговор няма, то напълно спра­ведлива е забележката на В.Н.Тростников за това, че „фразата „както е изяснено от науката“ заприлича на заповедта на хипнотизатора: „заспивай!“ „.
***
Актът на вярата, по думите на Тома Аквински, се заключава не в изразяваното, а в самия предмет. Тайната на вярата пък е „Христос е във вас“ (Колосяни 1:27). Предметът на вярата сам привлича ума към своето опознаване. Вярата не търси своя предмет, а изтича от него. Бог се опознава пак от Него самия – Той влиза в нас, за да ни помогне в търсенето Му. Затова, по същество, спасява не вярата; спасява Предметът на вярата.
***
Всъщност религиозната вяра не увеличава, а намалява броя на предметите за вяра. Отсега аз не трябва да вярвам в съдбата, в звездите, в партията и в себе си. Не трябва да вярвам в непогрешимост­та на своите знания и в безспорната всеобща важност на своите интереси. Откровението на Промисъла отменя безусловността на властта на всички закони – както на социологията, така и на астро­логията – над моята свобода.
***
Съвършенството на вярата се дарява от благодатта. За да се приеме този дар – вярата трябва да преведе човека по пътя на под­вига. За да го води по този път, на вярата й е нужно съгласието на ума и съвестта. Значи проблемът не е в антиномиите на „разума и вярата“. Напротив, само при единство на ума, познанието, волята, вярата и любовта човек може да излезе от своята самота. Вярата възсиява в душата от светлината на благодатта, със свидетелството на ума подкрепя сърцето, за да не се колебае то в несъмнеността на надеждата, далечна на всяко съмнение. „И вярата тази се открива не в нарастване слуха на ушите, но в духовните очи, които виждат скри­тите в душата тайни“. Вярата е познаване на несъмненото, но тази несъмненост се улавя не рационално, а екзистенциално, чрез опита на преживяването на придобитата истина. Религиозното познание се извършва в динамика: по волеви начин променяйки себе си и полето на своя опит, личността открива предмета на своята вяра, за да вярва след това вече по силата на очевидността, запалила се в собствения духовен опит.