Пастирството

Автор: св. Григорий Богослов

Да управляваш човека – най-хитрото и изменчиво животно, е изкуство на изкуствата и наука на науките. В това всеки може да се увери, ако сравни лекуването на душите с лекуването на телата. Ще се убеди колко трудно е последното и ще разбере колко пък по-трудно е нашето лекуване, а едновременно и е за предпочитане заради характера на болестта, силата на знанието и  целта на лекуването. Медицината се труди над телата, над вещество тленно и изкусително; над материята, която непременно ще се разруши и подхвърли на участта си. И въпреки помощта й, въпреки изкуството да се преодолее появилото се разстройство, ако тялото се подчини на природата си и не премине границите на предназначението си, ще се разруши или от болест, или от времето.

Пастирството пък се грижи за душата, която е от Бога и е божествена и причастна на небесната доброта и към нея се стреми, макар и да е съединена с тленно тяло, склонно към зло. Това съчетание по Божий промисъл има две предназначения: първо – да може душата да наследи небесната слава за борба и подвиг със земното; да бъде изкусена тук, като злато в огън, и да получи очакваната нагласа за добродетел не само като дар от Бога. Да се убеди в крайността на Божията благост, че доброто е не само вкоренено в природата ни, но е постигнато и с наше участие, че е плод и на нашата свободна воля, която е склонна и към добро и към зло. Второ – да може душата да привлече тялото към себе си, като постепенно го откъсне от плътското и го насочи към служба на Бога, за да бъде душата за тялото това, което е Бог за душата!

Не съм мислил и не мисля, че е едно и също нещо: да водиш стадо овци или волове и да управляваш човешки души. В първия случай грижата е една: да нахраниш овците и воловете и да ги направиш най-тлъсти. От пастира се иска да избере място, да потърси вода, да намери паша, да кара стадото с тояга или свирка. От него нищо друго не се иска, освен понякога да пази стадото от вълци и други зверове. Всичко се изчерпва с дъб, сянка, трева, вода, свирка, песен, кошара и накрая – да продадеш или изядеш най-хубавото. За добродетелите на овците и воловете никой никога не се грижи.

 Но не е така с духовното стадо. Ако е трудно да бъдеш под власт – много по-трудно е да началстваш. Златото и среброто имат стойност, когато са чисти – фалшивите монети не дават звук и губят стойността си. Добродетелта е трудно достъпна за човешката природа, както огъня за влажно вещество. Мнозинството от хората са склонни към пороци така, както сухата тръстика – към искра за огън. Святото дело иска чисти ръце и чисти сърца – не бива да церим другите, когато ние сме покрити със струпеи. Дори и когато сме напълно чисти от грях, не зная дали още сме готови да учим другите на добродетели!

Мен ме е срам за някои, които без да са по-добри от другите, ако не дори и по-лоши, се посвещават на святото дело с нечисти души и неизмити ръце. Преди да са станали достойни за свещения сан, те се втурват в светилището и се блъскат около светата Трапеза, като считат това звание не за образец на добродетели, а като някакво средство за препитание; не го считат за служение, свързано с голяма отговорност,  а за  началстване, което не дава никому никакъв отчет.

Източник: Протодякон Г. Ибришимов „Духовни бисери“