Отец Харалампос Пападопулос: Ако не виждате радост в един църковен човек, той няма Светия Дух

О. Харалампос Пападопулос

О. Харалампос Пападопулос

Отец Харалампос Пападопулос от Критската архиепископия участва в инициативата на Пирейската митрополия „Енория в действие“, където се канят за дискусия известни проповедници. Предлагаме на вашето внимание част от дискусията, в която отец Харалампос отговаря на въпросите, зададени от о. Спиридон Цимурис:

– Какво означава човек да живее и защо в крайна сметка е толкова трудно да живее?

– Трудно е човек да определи  какво точно означава да живееш, но сигурното е, че повечето пъти дори нямаме нагласата да влезем в тази процес. Тоест имаме впечатлението, че да живеем означава просто да функционират добре нашите биологични органи – ако работи добре сърцето ми, черният ми дроб, това ми е достатъчно да кажа, че живея. Но това нещо не е живот, не е животът, който Христос дойде да открие в света. Въпросът е, че не искаме да живеем, защото животът има в себе си риск и несигурност, няма константи. Основна черта на живота е тази непредвидимост и  променливост, че във всеки един момент всичко може да се преобърне и не знаеш какво те чака в следващия момент. И понеже имаме мощно его и искаме да контролираме всичко, но не можем да се оставим на  това течение, какво правим? Създаваме различни скривалища, в които влизаме, затваряме се и се крием, само и само да не живеем. Тези скривалища външно са изключително красиви, украсили сме ги идеологически, изглеждат много красиви; може да е една хубава идеология, на която се отдаваме, може да е свещената институция на брака; много пъти е дори религията, където се крием от страх да живеем реалния живот.

Да живееш означава да можеш да поемаш отговорността за твоите дела в живота. Ние обаче не искаме отговорности и затова винаги отдаваме всички злини и беди на другите, винаги другият е този, в който проектираме нашата отговорност за живот; винаги Адам, Ева или дяволът са виновни за злощастието в живота. Така полагаме усилия да не живеем, прехвърляйки отговорността върху други, без да искаме да поемем риск.

– Не е ли странно  да твърдим, че не живеем? В една епоха, която иска да покаже колко сме живи и пълни с енергия, виждаме хора, които не живеят, не знаят да се радват, създават външни образи, една виртуалност, една виртуална действителност, която наричат живот, но накрая се изпълват с празнота?

– Те се изпълват с празнота, защото животът, който водят, животът, който се опитват да живеят, не стъпва върху основните нужди на човека, а реално обслужват свои страсти, които са сурогати на Божието отсъствие. Това, което хората наричат живот, реално е психонаркотик, не е същинският живот, реалният живот, защото не засяга техни основни нужди, а е забвение, забавление, разпиляване, опит да забравят и да се забравят, да забравят това, от което ги боли – тази най-дълбока вътрешна недостатъчност. В действителност всичко, което правим, отрицателно или положително, представлява опит да запълним една празнота, един вътрешен недостиг, който ни уязвява от мига, в който сме се родили. Това е цялото наше усилие. Повечето хора, без да изключваме себе си – защото обикновено ние от Църквата смятаме, че винаги сме добрите, а другите са зли и затова, когато казваме хора, имаме предвид всички – не удовлетворяваме наши основни нужди, които Христос по уникален начин ни откри и дава като предложение за живот (т.е. нуждата да обичаме Бога, ближния, творението, както и да бъдем обичани от другия, от Бога). Защото Христовото Откровение е начин на живот в пълнота. Христос не ни носи нова теория или нова идеология, а ново предложение за живот, което е възкресно, т.е. пълно със смисъл.

– Може ли човек да бъде християнин без да живее това предложение? Господ казва „Аз дойдох, за да имат живот, и да имат в изобилие”, но виждаме потиснати и нещастни християни?

– Ако искаме да бъдем реалисти, повечето хора не живеят това предложение. Разбира се, полагаме усилие. Това не е обвинение, няма да обвиним нито себе си, нито другите хора с укор, че „не живеете този живот затова сте достойни за отхвърляне“, но ако искаме да бъдем реалисти – да, не живеем този живот. Защото, ако го живеехме, светът щеше да бъде напълно различен.

– И защо не го живеем?

– Защото реално не сме усетили и усвоили същественото послание на духовния живот, на живота, който Христос ни дава. Водим повече един религиозен, отколкото църковен живот.

– Бихте ли ги различили?

– Религиозният живот, който съществува във всички религии, е живот, който се изчерпва и ограничава твърде много  във външни разпоредби, в пазенето на някакви правила, като правила за поведение, за дисциплина. Човекът се подчинява външно на някакви закони и тези закони може да са „божествени”. В животът, който Христос ни дава, има послушание не към един външен закон, Христос не ни зове да бъдем послушни на един външен закон, който идва извън нас, а на един вътрешен закон. Това означава, че е едно да казвам, че обичам, че искам да обикна или да простя, защото ми го казва някакъв закон, дори божествен; и напълно друго да зная, че това да обикна, както Христос иска или да простя, е основна моя нужда и така се възпълвам. Христовите заповеди не са юридически разпоредби, които трябва да приложа, защото в противен случай може да се случи нещо в живота ми, което ще бъде катастрофално за мен. Това са заповеди, където Създателят знае как Неговото създание да бъде радостно. Бог е създал, сътворил човека, знае неговото  устройство, знае кога той има пълнота, кога е радостен, кога е духовно изпълнен. Когато дава заповедите, Той ги дава с един вътрешен прочит, че доколкото прощавам, обичам, надявам се и се откривам, дотолкова се изпълвам със смисъл за живот и с Божието присъствие, тоест чувствам пълнота. Религията е нещо напълно различно, много външно. Затова и религиозните хора остават във външната обвивка и имат една жестокост, защото остават в закона, крият се зад закона. Докато Христовото присъствие, което е благодатта, те освобождава. Затова Христовите хора имат конкретни черти – те са радостни, приятни хора, до тях дишаш, чувстваш простор, вътрешна еуфория, не те затрудняват, не те съдят, не те осъждат, радваш се на тяхното присъствие, където отидат, излъчват радостта и  благословението на Светия Дух. Религиозните хора те задушават, задавят, затрудняват, чувстваш, че до тях не можеш да си себе си, че те съдят. Има много разлики между християнския и религиозния живот.

crypt-museum

– В този религиозен християнски живот често смятаме за духовен този, който има суров външен вид, не прилича на нас, не се смее, но той носи Божието послание. . .

– Тук има много голямо изкривяване и хората смятат, че  това е профилът на духовния човек – суров, угнетен, интровертен, не се влияе от неговите чувства, не е открит. Напротив, църковният човек, Христовият човек е екстровертен, естествено в добрия смисъл на думата, на здравата екстровертност, човек на радостта. Старецът Емилиян Симонопетритски говори изключително положително тук. Той казва, че ако не виждате радост в един човек, който е в Църквата, той няма Светия Дух. Ако не е радостен и приятен човекът, той няма Светия Дух. Светият старец Порфирий казва същото, много характерно с думите: „на всичко да се радваме – морето, дърветата, птичките, природата, хората, храната.“ От малката любов вървим към голямата. Това е поразителен израз и означава, че ако не свика да се радвам на малките всекидневни неща в живота, няма да мога да се зарадвам на големите. Това казва и старец Емилиян. Тези двама старци са като скачени съдове, но Светият Дух ги обединява. Той казва, че ако нямаш многожеланата радост, и Самият Христос да ти се яви, отново ще Го изопачиш. Изключено е в този случай да Го видиш като Радост в живота си. Тоест ако аз не съм духовно здрав, ще експлоатирам моя ближен, може да тръгна  да правя благотворителност, което е голяма добродетел, но понеже нямам предпоставките да участвам в тази добродетел, ще го експлоатирам.

– В нашето предание често четем и избираме текстове, които представят духовния живот като живот, пълен с труд – дай кръв, за да приемеш, да вземеш Духа. Този труд влиза ли в противоречие с радостта, която вие споменахте, или  е преживяване на светците?

– Пътят на аскетическото насилие и аскеза присъства мощно и е един от пътищата в Църквата, но твърде много хора не го разбират правилно. Защото ние, нямайки благодатта на Светия Дух и дарбата да различаваме духовете, се объркваме с текстовете, които четем. Има една голяма опасност, защото всеки отваря, чете текстове, тръгва да ги изтълкува и да ги приложи в живота си по начин, в който изобщо няма духовна разсъдителност. Тоест ако нямаш духовен наставник, ще се объркаш много в живота и ще стигнеш до опасни състояния.

Когато отците говорят за този път, за тази борба, тя съдържа в себе си нещо сладко, има една радост. Например, когато започва Великият пост, повечето пъти какво виждаме? В първите дни в един дом, в който постят, хората се избиват помежду си. Питаш  се какво става? –  Ние казваме, че това е изкушение, че дяволът ни атакува, защото реално започва период на аскеза. Ако погледнем по-дълбоко, ще видим, че това в повечето пъти се дължи на факта, че усвояваме един живот, който не сме избрали , който не ни харесва, който външно прилагаме, защото искаме да отидем в Рая, но нищо не ни говори. Но ако постиш, защото това реално ти говори, тогава чувстваш радост, не ядеш изобщо, спиш много малко, молиш се и не ти се доспива,  ходиш на църква и не ти тежи – защото в теб има радост. И радостта в какво се състои? Във факта, че обичаш Някой и Някой те обича. Затова, ако духовният живот не е любовен живот,  той не е нищо.

– Някак така и старецът Порфирий говори  за поста и казва, че влюбеният, когато мисли за любимата си, не чувства глад. . .

– Така е. Затова отците изключително много използват любовта, човешката любов, за да опишат някои духовни събития, защото има неща, които си приличат, но не на онтологично равнище, а на равнището на душевните движения.

– И то за безумна любов.

– Св. Йоан Лествичник ясно казва, че една любов трябва да се победи от друга по-мощна любов; че както влюбеният обича любимата си, така християнинът трябва да обикне Христос. Христос в една свещена епоха на Църквата се представя като Жених, Който ни води в Неговия чертог, т.е. това са сцени от любовния и съпружески живот. Да, съществува тази радост. Още един пример от нашия всекидневен живот, който ми направи впечатление. Една жена идва и духовникът ѝ казва, че трябва да пости 40 дни, но тя се затруднява твърде много. В началото може да започне  ентусиазирано да прави това, но след това се затруднява, има нерви, избухва върху децата и мъжа си, всичко ѝ е виновно. Ако същото лице отиде при един диетолог и той ѝ каже да пази строга диета, защото ще отслабне, тя ще го направи. Какво се е променило? Защо в единия случай не го прави, а в другия го прави? Ние даваме обяснение, че това е от дявола. Да, може да е от дявола, но той стъпва някъде, експлоатира нещо от нашия душевен свят, не може да създаде от нищото, а трябва да има нещо в нас, за да може той да стъпи и да стане това изкривяване. Това, което става, е следното много просто нещо. В единия случай има вътрешна подбуда, по която го прави, а в другия няма подбуда, защото не малка част от  хората ходят на църква не заради Бога, не заради Христос, тяхната цел не е Христос.

– Понеже така са им казали и така са израснали?

– Да, човек ходи на църква по някакви причини, които са изключително понятни, човешки са, но не Христос е в центъра. Ходи, за да не се разболява, децата му да са добре и т.н. Например страшната връзка, която човек развива с Бога в един самолет, не можеш никъде другаде да я срещнеш – защото хората се страхуват. За да дойда тук, пътувах със самолет и още преди да се качим в самолета, хората ме видяха, че съм поп, мнозина ме доближиха, за да се помоля за лек полет. Това показва – за да сме искрени, – че когато Христос не е копнеж, център и цел  на твоето търсене в Църквата, всичко останало те изморява. Но когато Христос е копнеж и център на твоето търсене, не се уморяваш, защото обичаш, влюбен си в Някой, отиваш и се радваш.

Следва

превод: Константин Константинов

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: