Вярата и науката – противопоставяне или синергия

ed809de0e5cfdad401b122b2075f992aАвтор: Атанас Ваташки

Вярата и науката – противопоставяне или синергия*

“Науката без религията е осакатена, религията без науката е сляпа“[1] (Алберт Айнщайн)

Съществуват различни подходи към разглеждането на темата за вярата и науката. Някои са убедени, че не може да съществува никакво съгласие между вярата и науката, защото науката работи с факти, а религията с недоказуеми твърдения, или пък защото научното знание е относително и постоянно променящо се, за разлика от знанието, базирано на вярата. Както може да се предположи, това са възгледи и на вярващи, и на невярващи. Според възгледа, който аз приемам, вярата и науката, заемат различни полета на мисълта, всяка една от тях би могла да води към истината, стига да е вярна на същността си. Отнасящи се обаче до различни реалности, те не са невзаимодействащи една с друга, защото средоточието им е в истината, а истината е онтологична категория (срв. Йоан 14:6). Нека да погледнем малко по-подробно върху същността на вярата и науката и начините за взаимодействие между тях.

Вярата

„Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.“ (Йоан 11:25)

Единственото описание на вярата[2], което имаме на страниците на Новия Завет, е това на апостол Павел: „А вяра е жива представа на онова, за което се надяваме, и разкриване на онова, що се не вижда” (Евр. 11:1). Вярата е определена като жива представа, защото Бог е жив. Той е Личност, а не понятие, идея, принцип, спекулация. Бог е Живот, Който Живот Той дарява на вярващите, тоест на онези, които живеят в Него. Следователно вярата, като отнасяща се до свръх-Битието – Бога, и като представляваща връзка между Него и хората, може да кажем, че притежава онтологична същност. Вярата е определена като „разкриване”, защото тя е повече от суеверието, предположението и сляпата увереност. С нея се разкрива онова, което не се вижда, защото тя е устремена към Божието Царство (а то, макар че се разкрива в определена степен още сега, в душите на онези, които живеят в Бога, се разкрива в своята пълна степен в края на времената, в бъдещия век). Затова тя е и знание, породено от опита на съприкосновението с Бога, което ни води към Христос. По думите на св. Григорий Палама „вярата не е безумие, а знание, превъзхождащо всяко разбиране“[3]. Още в този живот тя ни превежда от незнанието към истината[4]. При вярата въпросът с познанието на истината е обусловен от чистота на сърцето: колкото повече човек напредва в процеса на очистването от греха, толкова по-добре познава. Обектът на нашата вяра – Бога[5], е невидим в Неговата същност за физическите ни очи, но е осезаем за онези, които са почувствали Божията благодат, любов и грижа. Бог е и видим за онези благодатни личности, които са прочистили ума си с Нетварната Божия благодат. Св. Симеон Нови Богослов, говорейки от личен опит, казва: „От­къде знаех, че Ти се явяваш на онези, които идват при Теб, бидейки все още в този свят?.. От­къ­де знаех, Вла­ди­ко, че Ти, бидейки не­ви­ди­м и не­вме­сти­м, ставаш ви­ди­м и се поместваш в нас?.. Защото когато чувах как Твоите про­по­вед­ници го­во­реха по този въпрос, аз смятах, че това ще се случи в бъдещия век и след възкресението, и не знаех, че то става и сега“[6]. Но вярата не се ограничава единствено във вътрешния свят на човека, тя не е просто чувство, макар че е и това. Тя притежава и насоченост навън. Вярата изисква и действие, ръководено и вдъхновявано от нея. Вярата е неотделима от делото, което е акт на вярата.  Затова в Писанието се твърди, че вярата без дела е мъртва (срв. Яков 2:17). Вярата не е статичен, а динамичен процес, в който ние израстваме в уподобяването на Христос (срв. Ефес. 4:13) Вярата е и доверие. Тя е доверие в Личността на Христос, който е източник, цел и завършек на вярата.  Вярата е и една от трите най-големи добродетели (срв. 1 Кор. 13:13), заедно с надеждата и любовта като последните две са в тясна връзка с вярата. Вярата, проектирана в бъдещето, съчетана с несъмнена увереност, наричаме надежда. Самата вяра има стойност единствено, когато е съчетана с любовта (срв. 1 Кор. 13 гл. ; Гал. 5:6). И разбира се самото Християнство може де се определи като вяра. В този случай под „вяра“ разбираме вероизповедание, религия. Вярата е диалог между Бога и човека. Тя се отнася до въпросите за Бога, Който обаче не се разглежда като Той, а като „Ти“. Вярата касае и човека и неговото съединение с Бога. Чрез вяра в Бога човекът влиза във вечния живот (срв. Йоан 6:47, 11:25).

И така, вярата е сигурност, знание, връзка, доверие и посвещение на една Личност, важен елемент от вътрешния ни свят, който е и насочен навън. Тя е добродетел, която действа чрез любовта и касае отношенията между Бога и човека. Тя трябва много категорично да се разграничи от суеверието, спекулацията, несигурността и също така от науката.

Една тъжна злоупотреба със същността на вярата представлява т.нар. фидеизъм. Съществуват различни обяснения на това какво означава понятието, но в случая го разглеждам като възглед, който не представлява просто даване на приоритет на вярата пред разума, не е просто споделяне на възгледа, че разумът притежава свои ограничения, а едно недоверие към него, което води до заменянето на разума с вярата по въпроси, които са нехарактерни за нея. Фидеизмът е братът близнак на сциентизма, само че „от другата страна“. Фидеизъм е твърдението, че разумът ни е напълно покварен и вярата трябва да заеме неговото място. Фидеизъм е твърдението, че науката е недостойна да открива истината и не трябва да разчитаме на нея. Фидеизмът е близък по значение с църковната ерес на гносимахията[7], на която се противопоставя св. Йоан Дамаскин. Освен от християнския Изток, той е отречен и от християнския Запад[8]. Фидеизмът представлява от догматична перспектива отричане на Божия образ в човека с неговата богоподобна характеристика, която е разумността. В този смисъл фидеизмът е абсолютизиране на последиците от грехопадението на човека. Учението за пълно загубване на Божия образ у нас е учение на калвинизма, а като православни вярваме, че Божият образ е помръкнал, но не и загубен. Фидеизмът е една от двете фатални грешки, които допускаме по въпросите на вярата и науката. Едно от най-известните лица на младоземния креационизъм, Хенри Морис, казва: „Ако науката и Библията се разминават, очевидно науката тълкува своите данни погрешно“[9]. На г-н Морис изглежда не му минава през ум, че съществува и друг вариант – вярващите погрешно да разбират своята вяра, погрешно да тълкуват Писанието и погрешно да разбират изводите, до които науката достига. Безспорно в онтологична перспектива вярата има повече стойност от науката, но в областта на естествознанието предимството е на страната на науката. Да си припомним думите на Галилео Галилей (в опозиция на казаното от Х. Морис): „И тъй като Библията на много места не само подлежи на тълкуване, което е различно от буквалния смисъл на думите, но и необходимо се нуждае от такова тълкуване, то при математически спорове, ми се струва, на нея принадлежи последното място“[10].

Науката

Когато говорим за „наука“ е важно да уточним какво имаме предвид. Терминът „наука“ е достатъчно широк и включва природни науки като биологията и физиката, социални като социологията, хуманитарни като историята и философията, приложни науки (в които влизат различни инженерни науки), както и формални науки като логиката и математиката. Няма нужда да се обяснява, че изброените науки са коя от коя по-различни една от друга и е трудно да се правят обобщения, които да са еднакво валидни за всички тях. Те всички имат свои собствени методи на работа, които не винаги съвпадат помежду си.

Основният фокус в анализа ми, разбира се, е върху природните науки. Дори при тях обаче не може да се говори за единен метод на работа. Основен спор във философията на науката е например дали природните науки действат на принципа наблюдение и прогноза или проблем и неговото обяснение[11]. За философа на науката Карл Попър една научна теория е наистина такава, когато предлага условия, според които може да бъде опровергана. За него теорията за психоанализата е псевдонаучна, за разлика от Айнщайновата теория на относителността[12]. Този дебат „наблюдение-прогноза“ или „проблем-обяснение“ се отразява по отношение на разбирането ни за същността на науката. Все пак науката традиционно може да бъде определена като рационално начинание за изследване на света. Цел на науката[13] е търсенето на истината[14] в границите на света. Науката изисква резултатите от научните изследвания да могат да бъдат повторяеми. Тя търси в света закономерности, както и естествените механизми на нещата, оперирайки с категории като наблюдение експеримент, прогноза, обяснение, хипотеза, теория[15]. Според друг философ на науката, Ангел Стефанов, съществуват определени стандарти за научност, които макар че не са всеобщи, все пак са добър ориентир за научност „Такива са например стандартите за проверимост, потвърдимост и обоснованост на знанието, за неговата непротиворечивост, съгласуваност с научната картина на света…“[16]. Въпреки това, предходното не означава, че научното знание е винаги наблюдаемо. Понякога се заключава за съществуването на неща, които са ненаблюдаеми, но чието съществуване е обосновано по някакъв начин. Според А. Стефанов науката често е „убеждение за неща, които не се виждат“[17]. Като примери могат да се дадат електроните, протоните, двойната спирала на ДНК, черните дупки, Големият взрив[18]. Разбира се тук става дума за интерпретации, базирани на някакви данни, с определена степен на правдоподобност, но изводът е, че съвременните природни науки нямат абсолютно винаги опитен характер.  Затова и може са каже, че вярата е абсолютно необходима на науката, за да може да се създават модели за неизяснени все още процеси[19].

Научното обяснение е затворено в рамките на нашия свят, в който живее изследователят. Това, което е податливо на научно обяснение, е само онова, което е наблюдаемо[20]. Научното обяснение изследва светът такъв, какъвто е, а не защо е именно такъв, какъвто е. Науката обяснява защо когато хвърлим камъкът той пада на земята, но не обяснява защо въобще съществува гравитация[21]. Една от основните черти на науката е (или поне би трябвало да е) нейната обективност. Тя е наблюдение и изследване на факти, независимо от личните убеждения[22]. Нейната обективност може да се погледне например в контекста на въпроса за Божията творческа дейност, за която философът на науката Сергей Герджиков твърди, че науката не може да заема позиция. Ученият би могъл да е убеден, че природата е сътворена от Бога или че не е, но не съществува научен начин, по който това твърдение може да се провери[23]. Герджиков обаче правилно уточнява, че не става дума за чиста обективност, която би могло да бъде присъща само на един Абсолют, а за такава, която е в зависимост от нашите сетива[24]. Тъй като светът е рамката на науката, тя не може да говори за онова, което е отвъд него. „Иначе няма да е наука и ще загуби цялата си сила“[25]. Следователно популярното твърдение в съвременния свят „Науката е доказала, че Бог не съществува“ е абсурдно. Науката няма как да е във възможност да докаже нещо, което тя не може да изследва и съответно да докаже. Науката се отличава с неутрален характер по отношение на въпросите от основно мирогледно естество. Тя може да се каже, че е като една отворена система. Учените влизат в дверите на науката, носейки със себе си своите мирогледни убеждения и науката не ги принуждава по никакъв начин да се отказват от тях.

Съществуват възгледи за науката, които се отклоняват обаче от нейния метод на изследване. Такъв възглед е сциентизмът[26]. Той е философски възглед според който за истинно трябва да се счита само онова, което може да се докаже по пътя на природните науки. Онова, което не може да се установи от науката, не съществува[27]. В този дух е изказването на философа-агностик Бъртранд Ръсел: „Всяко знание, което може да се постигне, трябва да се придобие чрез научни методи; а това, което науката не може да открие, човечеството не може да знае“[28]. В изказвания от този род обаче се крие едно вътрешно противоречие. Ако сциентистите настояват, че знание се добива само чрез научни методи, чрез какъв метод Ръсел стига до това заключение? Не съществува експеримент или наблюдение, посредством които може да се отрече съществуването на Бога, нито такъв, който може до докаже, че само науката води до истинно знание. Следователно твърдението на Ръсел не издържа на критериите, които самият той поставя. Опитът на сциентизма да се разпорежда като върховен съдник за истинността на съществуващото има връзка не с самата наука като такава, а с атеизма и агностицизма. Това изглежда обаче доста странно, на фона на мнозината учени, които са и вярващи и не смятат, че науката има връзка с атеизма. Така например германският физик Макс Борн, един от основателите на квантовата механика, твърди: “Много от учените вярват в Бога. А онези, които казват, че заниманията с наука правят човека атеист, са вероятно някакви жалки хора“[29].

Сциентизмът е убеждението, че ако науката може да обясни нещо, то тя може да обясни всичко, убеждението, че не би могло да има друго обяснение, освен научното. Сциентизмът издига на пиедестал успехите на науката, забравяйки за нейните провали. Защото всяко научно откритие и теория, която заменя предишните такива, е колкото успех за науката сега, толкова и провал за науката преди това[30].

Сциентизмът прилича и на човек, който е убеден, че само слухът  е надеждно сетиво и трябва да се откажем от останалите като ненадеждни. Сциентизмът не приема, че всичко, различно от природните науки, достига до истината посредством различен подход от този на последните, а просто абсолютизира своя собствен. Природните науки, при всичката ценна информация, която могат да ни дадат за устройството на вселената и явленията в нея, за развитието на живота и лечението на болестите, не могат да ни кажат нищо за стойността на една картина или стихотворение. Биологията може да ни каже, че ако оставим без храна за дълъг период от време домашното си куче, поради недостиг на основни хранителни вещества, то ще умре. Или химията, че ако то бъде отровено с цианид, е много вероятно да се стигне до смърт. И двете науки обаче нищо не могат да ни кажат по въпроса дали тези действия са правилни или не, защото въпросът е от ценностно естество.

Самият сциентизъм не е независим от различни идеи, които са извън природните науки. Той е „облагородяван“ от атеизма, агностицизма и скептицизма, и се опитва по един прикрит начин да легитимира последните, уж използвайки единствено научния метод. Чрез научният метод обаче сциентизмът не може да бъде оправдан, защото „Науката не търси Бог, не спасява душата, не търси абсолютната истина, не е път към щастието и не проповядва морални норми“[31] В този ред на мисли може да се види ясно, че при сциентизмът се наблюдава едно явно противоречие  – желаейки да отрече всичко, до което не може да се достигне по научен път, сциентизмът вкарва в науката, възгледи, които не са й вътрешно присъщи, за да може чрез тях да отрече като недостоверно всичко извън природните науки.

Синергия между вярата и науката

Необходимо условие, за да твърдим, че вярата и науката са в антагонизъм, е да приемем, че те са две алтернативи в едно и също поле на работа. В биологията се води спор за това дали еволюцията действа посредством чести, но бавни промени (градуализъм) или редки, но бързи промени (теория за точковото равновесие). Двете разбирания на еволюционната теория са алтернативи една на друга, защото касаят едно общо поле на изследване – биологията. Полето на религията обаче е това на отношението между Бога и човека, както и това на богооткровените нравствени ценности. Би било неподходящо ако посредством нея се опитваме да изучаваме строежа на клетката, устройството на двигателите с вътрешно горене или това дали има живот на Марс. По същия начин не можем да очакваме от науката да дава отговор на въпроси като този за катехизацията преди Кръщение, начинът, по който трябва да пристъпваме до Евхаристията и този за смисъла на човешкото съществуване[32]. Различния предмет между вярата и науката не може да бъде антагонизъм. За различните си цели, двете използват различни методи. Ученият, в духа на методологическия натурализъм, търси естествените причини, пораждащи явленията. От това, че той търси отговори на въпросите как е създаден светът и кога, не следва, че отрича Бога. За нас като християни това означава единствено, че той, дори и да е невярващ, ни разказва повече за Божието творение. А от това не бива да се чувства заплашен никой християнин. Както отбелязва Владимир Лоски, богословието „напълно се задоволява с всяка научна теория за света, при условие, че същата не преминава неговите граници и не отрича дръзко онова, което е извън нейното полезрение“[33].1975084_10206232971089777_8941589166651801654_n

Вярата, без да противостои на знанието, е в отношение с него по различен начин от науката  – посредством опита в Бога, докато науката -посредством изследването на природата. Човечеството има нужда от взаимодействие, синергия[34] между вярата и знанието, между вярата и науката. И двете не могат да водят пълноценно съществуване една без друга. Както отбелязва о. Радован Бигович, науката има нужда от вярата, за да не стане жестока и безчовечна, а вярата от науката, за да не се превърне в суеверие[35]. Православният подход за синергията между вярата и науката обаче е не външен, а вътрешен, църковен. Той не се опитва просто да помири вярата и науката на базата на някакви принципи, характерни за тях а според израза на отец Василий Зенковски, да работи за обогатяване на индивидуалното съзнание чрез потапянето му в дълбините на църковното разумяване[36].

Един интересен възглед за синергията между вярата и науката, принадлежи на о. Георги Металинос, според който за Православието е характерно утвърждаване на два типа познание – свръхестествено (касаещо Нетварния Бог) и естествено (касаещо творението). Свръхественото ползва за свой метод исихазма, който е свързан с очистване на сърцето, за да може умът да стигне до просветление от Светия Дух. В богопознанието исихазмът представлява научно-практичен метод. Приоритетът в Православието е върху опита (трезвението в духовния живот) и наблюдението (съзерцанието), които методи сродяват Православието и позитивните науки[37]. По същия начин о. Металинос прави аналогия между функцията на стареца, който е причастен на апостолския и пророческия опит и има роля на „учител на познанието“ в духовния живот и функцията на научният специалист, на когото се доверяват онези, които не са специалисти. Както казва о. Металинос: „Като прави разлика между двата типа познание, техните методи и средства, православието преодолява всяко смесване и конфликт между тях“[38]. Считам подходът на о. Металинос за обоснован. Също така съм убеден, че православното отношение към науката се повлиява значително именно от опитния характер на православното богословие с неговата апофатична нагласа, заради което може да се каже, че, като православни считаме науката за опитно, емпирично познание (също както и богословието).

С настояване за разграничение, но и взаимодействие между вярата и науката, излезе Всеправославният Събор на Православната Църква, проведен през юни 2016 г. на остров Крит[39]. На неговите решения по нашата тема трябва да се обърне специално внимание. В Посланието на Събора, в т.7, е отделено внимание на връзката между вярата и естествените науки. Важно е да се цитира целият текст: „Относно взаимоотношенията между християнската вяра и природните науки Православната църква избягва да упражнява надзор над научните изследвания и не изразява позиция по всеки научен въпрос. Тя благодари на Бога, Който дава на учените благодатния дар да откриват неизвестни измерения на Божието творение. Съвременното развитие на положителните науки и технологията доведе до коренни промени в нашия живот. То носи значителни ползи като облекчаването на нашето всекидневие, лечението на тежки заболявания, по-лесното общуване между хората, проучването на космоса и пр. Но независимо от това (развитието) има и редица отрицателни последствия като манипулирането на свободата, постепенната загуба на ценни традиции, разрушаване на околната среда, оспорване на моралните ценности. Научното знание, колкото и бързо да се развива, не стимулира човешката воля, нито дава отговор на сериозните нравствени и екзистенциални въпроси при търсенето на смисъла на живота и на света. Тези неща изискват духовен подход, който Православната църква предлага чрез биоетиката, основана на християнката етика и светоотеческото учение. Едновременно с уважението си към свободата на научните изследвания Православната църква отбелязва и опасностите, които се крият в някои научни открития, и подчертава достойнството на човека и неговото божествено предназначение“[40].

Православието не желае да се обвърже с определени научни възгледи или пък да ги отрече. Изхождайки от истината, че светът е сътворен от Бог, Православието изразява своето одобрение за научното познание, чрез което опознаваме това творение. Православието оценява всички положителни резултати, до които води развитието на науката, както и отрицателните такива. Основният недостатък на научното познание е, че заради своята различна същност[41], то не дава отговор на въпроса за смисъла на човешкия живот (който се осъществява в Бога). Църквата настоява за подход към науката, който се базира на нейното нравствено учение. По този начин науката се облагородява от благодатното Христово учение.

Без съмнение в историческа перспектива съприкосновението между вярата и науката е било изпълнено с противоречия. Не винаги вярващите са се отнасяли позитивно към научното познание. Но това е не защото вярата се бори с науката, а защото вярващите не винаги са били способни да осмислят и оценят правилно последствията от своята вяра за научното познание, а учените често се пренебрегвали ограниченията на науката, правейки от нея нещо като религия.

Говорейки за нас, вярващите, трябва да отбележа положително фактът, че Православната Църква е, и трябва да продължава да е, внимателна с вземането на позиции за истинността на който и да е научен въпрос – тя може да се занимава единствено с неговата нравствена ценност. Злощастният опит на Римокатолическата църква с Николай Коперник и с Галилео Галилей, е достатъчно показателен[42]. Трябва да внимаваме да не се окаже, че възгледът, който упорито защитаваме, и който мислим, че се споделя от нашата вяра, накрая се окаже неверен. Така не само, че впоследствие ще трябва да се откажем от него и да възприемем истинния, но и ще отдалечим от вярата много хора, които впоследствие ще си създадат предразсъдъци за нея. И тези предразсъдъци ще циркулират в полето на историята като аргумент за невежеството на християните.

В днешно време (а и  въобще), при заемането на позиция от християните по разглежданата тема за отношението между вярата и науката, е нужно особено внимание и отговорност. Християнството не дава ясен отговор на всеки един въпрос, който може да бъде зададен. Затова християните и нашето богословие носят отговорността, базирайки се на Преданието на Църквата, да дадат отговор за това каква би трябвало да е християнската позиция по даден въпрос, като бъдат внимателни с крайните и окончателни позиции. Не твърдя в никакъв случай, че вярата е нужно да отстъпва от своите принципи, а че трябва да е по-гъвкава и отворена към науката, за да не е обвинявана, че е агресивна към нея. Както пише Алфред Уайтхед, религията не е нужно да се отказва от своите принципи, но трябва да усъвършенства тяхната формулировка и да се очиства от случайните наслоения в нея, които са имали временен и контекстуален характер, за да може да подчертае истинското си предназначение[43].

Говорейки за синергията между науката и вярата съм дълбоко убеден, че тя не може да се постигне просто като се постигне съгласие около някакви идеи, касаещи същността и методите на вярата и науката. Синергия между вярата и науката може да има само когато науката се освети, съпреживявайки се като тайнство в границите на Църквата; когато учените и вярващите станат членове на едно Тяло, на една общност, събрана в Христос, и заниманието с наука се осъзнава като средство за познание на Бога (срв. Римл. 1:20); синергия между вяра и наука може да има само тогава, когато учени и вярващи могат да кажат заедно с Макс Планк: “Вярата в Бога е необходима както за религията, така и за науката. В сферата на религията Бог стои в началото на всяко размишление, а в сферата на науката Той стои в края. За религията Бог представлява основата, а за науката Той е короната на всяко размишление, което е насочено към мирогледните философски въпроси“[44]. В Христос цялото човечество се обединява, става едно (срв. Йоан 17:21) и придобива ум Христов (срв. Гал. 2:16). Всяко друго обединение, което не се базира на един църковен подход за синергията на вяра и наука, ще разглежда проблема отвън, по един външен и „принудителен“ за грехопадналия човек начин. „Душевният човек не възприема онова, що е от Божия Дух: за него това е безумство; и не може да го разбере, защото то се изследва духовно“ (1 Кор. 2:14).

Така че, за да говорим наистина за синергия на вяра и наука е необходимо самите учени да станат вярващи, да добият връзка с Бога. Тогава от само себе си този дебат („вяра или наука“) ще изчезне. Само тогава можем да говорим за съюз между вяра и наука, когато Бог ще бъде всичко у всички (срв. I Кор. 15:28).


* Предложеният текст  представлява преработен вариант на откъс от магистърската ми теза по теология, носеща същото заглавие.

[1] Цит. по: 50 Нобелови Лауреати и други велики учени за вярата си в Бога. Варна, 2006, с. 8.

[2] По въпроса за същността на вярата и различни погрешни схващания за нея вж. Бигович, Радован. Църквата в съвременния свят. София, 2013, с. 15-19.

[3] Триади II, 3, 43 (цитатите са по изданието „Триади в защита на свещенобезмълвстващите. Света Гора, 2011“).

[4] Пак там.

[5] Както правилно отбелязва Кураев, във вярата нямаме традиционните отношения субект – обект. Човекът като субект познава Бога като обект единствено доколкото този Обект влиза вътре в нашия човешки свят, в субекта. По такъв начин може да се каже, че Обектът е положен вътре в субекта (срв. Кураев, Андрей. За вярата и знанието. Варна, 2007, с. 22).

[6] Цит. по: Алфеев, Иларион. Тайнството на вярата. София, 2014, с. 248.

[7] Названието гносимахи  идва от думата γνῶσις – знание и μάχομαι – враждувам. Те са описани като отхвърлящи всякакво познание в християнството, твърдейки, че добрите дела, без знание, са достатъчни за спасението. Целият текст на св. Йоан Дамаскин срещу гносимахите (който е част от творбата „За ересите накратко“) се състои от три изречения, но идеята на светеца не е да пише обширен трактат върху различните ереси, а да каже по няколко думи. Въпреки това, определянето на гносимахията като ерес и поставянето й в съчинение, редом до николаитите, гностиците, манихеите и арианите, показва негативното отношение на св. Йоан към това отричащо знанието лъжеучение.

[8] Това става в лицето на папа Йоан Павел II. Срв. Енциклика вяра и разум на светия отец Йоан Павел II до всички епископи на католическата църква за природата на отношението между вярата и разума. София, 1999, с. 76.

[9] Цит. по: Колинс, Франсис. Езикът на Бог. София, 2008, с. 10.

[10] Цит. по: Галилео Галилей. Избрани произведения. Том 1, София, 1984, с. 514.

[11] Срв. Ленокс, Джон. Погребала ли е науката Бога. София, 2005, с. 28.

[12] Срв. Стефанов, Ангел. Знание, наука, псевдонаука. София, 2007, с. 98.

[13] За едно кратко, но съдържателно разглеждане на научния метод срв.: Томпсон, Мел. Философия религии. Москва, 2001, с. 318-323.

[14] Срв. Стефанов, А. Пак там, с. 113.

[15] Срв. Ленокс, Д. Погребала ли е… с. 28.

[16] Стефанов, А. Знание, наука… с. 103.

[17] Срв. Пак там, с. 195. За да се осъществява научното познание въобще,  науката неминуемо приема определени принципи аксиоматично, например, че светът е реален, а не илюзия, и че в него действат рационално познаваеми за човека закони, затова и той може да бъде изследван.

[18] Срв. Герджиков, Сергей. Научното обяснение на света. София, 2000, с. 472, 473, 478.

[19] Срв. Стефанов, А. Знание, наука… с. 196.

[20] Срв. Герджиков, С. Научното… с. 483.

[21] Срв. Герджиков, С. Пак там, с. 92.

[22] Срв. Герджиков, С. Пак там, с. 143.

[23] Срв. Пак там, с. 144.

[24] Срв. Пак там.

[25] Пак там, с. 483.

[26] За едно добро и подробно разглеждани на сциентизма срв. Сергей Худиев. Великият сциентистки мит: www.pravoslavie.bg/Философия/Великият-сциентистки-мит/

[27] Срв. Бигович, Р. Църквата… с. 160; Ленокс, Д. Погребала ли е… с. 34.

[28] Цит. по: Ленокс, Д. Пак там, с. 34.

[29] Цит. по: 50 Нобелисти… с. 17.

[30] Срв. Уайтхед, Алфред. Религия и наука/ Съвременник, бр. 4, 2006, с. 277.

[31] Герджиков, С. Научното…  с. 495.

[32] За това, че е неуместно да се очаква от науката да разрешава въпроси като този за смисъла на човешкото съществуване, което според него е работа на метафизици и свещеници срв.: Стефанов, А. Знание, наука… с. 21-22.

[33] Лоски, Владимир. Очерк върху мистическото богословие на Източната Църква. София, 2005, с. 103.

[34] Според принципа на синергията (на гръцки συνεργία), в делото на спасението се наблюдава взаимодействие между Божията благодат и човешката воля. Човекът не е насилен, не е предопределен да избере да бъде с Бога, независимо от свободната си воля, а благодатта не е непреодолима, не е нещо, което човекът не може да отхвърли (както е в калвинизма). Човекът запазва своята богодарена уникалност, а благодатта действа не отвън, а вътре в човека, според неговата способност да й съдейства. По думите на св. Макарий Египетски: „Човешката воля е, така да се каже, основно условие; ако я няма тази воля, Бог Сам нищо не прави”(Цит. по: Лоски, В. Очерк върху… с. 200).

[35] Срв. Бигович, Р. Църквата… с. 31, 161.

[36] Срв. Зенковски, Василий. Основи на християнската философия. Велико Търново, 2000, с. 103.

[37] В преводът на  статията на о. Металинос стои „приложни науки”, но след разговор с преводачът К. Константинов разбрах, че думата θετικες е по-правилно да се преведе като „позитивни”.

[38] Прот. Георги Металинос. Спори ли вярата с науката?: https://dveri.bg/awpah

[39] За нуждата от събора и някои спорни въпроси около него срв. моята статия: За Църквата, Критския събор и заблудите около него: https://zadrugata.com/2016/07/06/за-църквата-критския-събор-и-заблудит/ .

[40] Послание на Светия и велик събор до православния народ и всеки човек с добра воля: https://dveri.bg/w8w4f

[41] Въпросът за различната същност на науката, макар че е намекнат, не е споменат в Посланието на Събора, но това е направено в неговата Енциклика, т. 11, където се казва: „Съвременното развитие на естествените науки и технологии доведе до радикални изменения в нашия живот. Допринесените от тях ползи облекчават нашето ежедневие, подпомагат лечението на тежки заболявания, опростяват комуникацията между хората, способстват за проучване на вселената и др. Но заедно с това, те водят и до редица негативни последствия от рода на манипулирането на свободата, злоупотребата с човека, постепенното заличаване на ценни традиции и заплахата, дори разрушаването, на околната среда.
Науката, за жалост, поради самото си естество, не притежава необходимите средства за предотвратяване и преодоляване на многобройните проблеми, които тя пряко или косвено предизвиква. Научното знание не стимулира моралната воля на човека и той, независимо че съзнава опасностите, продължава да действа така, сякаш изобщо не знае за тях. Отговорът на важни екзистенциални и етични проблеми за човека и за вечния смисъл на неговия живот и свят не могат да бъдат намерени без наличието на духовен подход“ (Енциклика на Светия и Велик събор на Православната църква: www.pravoslavie.bg/Документи/енциклика-на-светия-и-велик-събор-на-пр/ )

[42] Въпросът за религиозните възгледи на Николай Коперник и Галилео Галилей, както и този за отношенията им с Римокатолическата църква е разгледан в тезата ми.

[43] Срв. Уайтхед, А. Религия и наука/ Съвременник, бр. 4, 2006, с. 277.

[44] Цит. по: 50 Нобелисти… с. 10.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: