Можем ли да вярваме в Бога, без да участваме в църковните тайнства?

Какво може да даде вярата на човека във века на високите технологии – разговор с архимандрит Маркел (Павук), духовник от Киевското духовно училище.

– Доколко актуално е днес да се вярва в Бога? Наистина ли е невъзможно да се мине без вярата или можеш да вярваш, както често казват – в душата си, но да не участваш в църковните тайнства и обреди?

– Вярата е самият живот. Който изгуби вярата си, той губи и смисъла на живота си. Без вяра е безсмислено да правиш нещо, да се стремиш към нещо, да преодоляваш нещо, защото всичко ще ти все едно и както се изразява един от героите на Достоевски, ще завърши с това, че на гроба ти ще изникнат репеи.

Да вярваш в душата си – това означава въобще да не вярваш или да вярваш виртуално. Но ние не можем виртуално да ядем, спим или да се лекуваме.

– Съществуват различни вери. В какво е разликата между тях? Как да не се объркаме?

– Има цели богословски фундаментални науки, които се опитват да обяснят разликата между вероизповеданията. Но ако трябва да бъдем кратки, то най-съществената разлика между Православието и инославието е в това, че последните отричат дълбоката повреденост на човешката природа след греха на Адам. Инославните са уверени, че след изкупителната жертва на Христос, не е останала никаква повреда в човека. Ние, православните християни, единствени настояваме за това, че тази повреденост, която се проявява чрез склонността към грях и раздвоеността в делата и постъпките, присъства във всеки човек. Например, особено отчетливо тя се проявява в т. нар. преходна възраст, когато без нищо у много подрастващи расте безсмислен и безпощаден бунт против родителите, учителите, събарят всички авторитети и за подражание си създават нови изкуствени кумири.

– А нима при кръщението не се прощава първородният грях на Адам?

– Обективно всички ние сме спасени чрез Христос и съответно, всички наши грехове са простени. Но субективно, Господ не ни спасява без нашето произволение, т.е. без нашата воля. Той не ни лишава от свободата на избора. Когато ние приемаме тайнството Кръщение, тогава се отсича коренът на първородния грях, но ако човек продължи да води небрежен, разсеян живот, тогава като плевели греховете отново се вкореняват и е много трудно да се изтръгнат от душата и тялото. За това често не стига и цял един живот. Изисква се ежедневен целенасочен труд за очистване от греховете и страстите. Съществува огромна библиотека със светоотеческа литература, където подробно и в детайли се описва как духовно да се усъвършенстваме, как да се избавим от страстите. Лошото е, че сега малко се чете. Дори в духовните училища тази наука се изучава много кратко, христоматийно и повече като паметник на светоотеческата писменост, а не като постоянно нужно ръководство във всекидневния живот.

– Какво може да даде вярата на човека във века на високите технологии?

– Виждаме, че човек е ограничен в знанията си и не винаги може да се справи с изобретената от самия него техника. Тя често го подвежда. Колко аварии стават днес, и не само в транспорта! До аварията в Чернобил, болшинството съветски учени бяха уверени във всесилните и неограничени способности на човешкия разум. След аварията се промъкна голямо съмнение в неговите възможности. Днес сериозните учени са принудени да признаят това, което Църквата учи вече две хиляди години. А то е, че разумът на всеки човек е повреден от греха, че ние сме изгубили способността на Адам от пръв поглед веднага да достигнем до същността на нещата. Сега всеки от нас, за да получи каквито и да било знания, трябва много и дълго да учи. И парадоксът е, че колкото повече знания придобива човек, толкова повече се убеждава в своята ограниченост. На всички е известна крилатата фраза на философа Сократ: „Аз знам, че нищо не знам”.

– Не се ли превръща православната вяра в умираща, като всичко древно? Ето, протестантите, например вървят в крак с времето, те са понятни на повечето хора.

– Аз не виждам успеха на протестантската (същото може да се каже и за сектантите) мисия, въпреки, че те се събират при своите проповеди на огромни стадиони, активно се занимават със социално служение. И мисля, че протестантизмът напълно усвои страстите на този свят. Днес е трудно да различиш протестанта от невярващия човек. Техните богослужебни събрания повече приличат на светски клубове по интереси или на колоритно шоу, когато се събират на стадиони или в големи зали. Често, без да се стесняват, обещават на хората голям успех в живота, пропорционален на сумата от даренията им… Всичко това е мит. При тях няма реална борба с греховете до кръв, както призовава апостолът. Греховете, дори най-безчестните и противоестествените, им се виждат нормални.

– А Православието за избраните ли е?

– Не бива да казваме така, макар апостолът да нарича християните „род избран, царствено свещенство, народ свят” (1 Петр. 2:9). Ние ставаме такива само, ако се борим с греховете и ги победим. За човека е свойствено да се заблуждава и греши. Но ако се борим с греховете и искрено се каем за тях, ще оживеем и растем духовно. А когато сме закостенели в греховете си и престанем да се каем, оправдавайки себе си, че все пак живеем, тогава се превръщаме във формални християни и в никакъв случай няма да влезем в числото на избраните. Господ Сам е предвидил това, затова призовава: „Влезте през тесните врата; защото широки са вратата и просторен е пътят, който води към погибел, и мнозина са, които минават през тях;
защото тесни са вратата и стеснен е пътят, който води в живота, и малцина ги намират” (Мат.7:13-14).

Превод: Ренета Трифонова, източник: http://pravlife.org/content/mozhno-li-verit-v-boga-v-dushe-ne-uchastvuya-v-cerkovnyh-tainstvah