Трябва ли християнинът да се бои от смъртта?

Каква смърт не е срамна за християнина и как да не се боим от смъртта, разказва епископ Вениамин (Погребной) за украинския портал pravlife.org :

– Владико, да си поговорим за това, което интересува всеки човек – за смъртта. Коя смърт не е позорна за християнина и коя е срамна?

– Неочакваното начало започва с края! По думите на Гет, трябва да говоря за това, „в което сам съм уверен, защото съмнения имам достатъчно”. Аз още не съм преживявал земна смърт и мога да говоря за нея само от предадения ни опит на Църквата и философските хипотези. Алексей Лосев пише, че въпросът съдържа в себе си 30% от отговора. И така, не е позорна тази смърт, за която няма да те е срам в отвъдния свят. Тя дори няма да смути тези, които те познават в този свят. По-лесно е да се каже, че да умреш достойно, означава да оставиш добра памет за себе си. Ние всички помним фразата: „Както те намеря, така и ще те съдя.” (евангелска перифраза на мъченика Юстин Философ към Трифон Юдеина).

Нашият живот в действителност е като ивици – състои се от периоди на падане и ставане. Някои, които се сражават със „земното”, успяват с Божията помощ и своята воля да съкратят тъмните ивици до минимум; някои, като светците, ги изтриват, без дори да забележат; а за мнозина, които умерено се сражават със своите страсти, те са равни по брой. И когато се молим на ектенията, молитвата ни подтиква към минимизиране на периодите на греховни падения.

В тези моменти взорът на душата е помрачен и човек не може абсолютно трезво да оцени какво се случва с него; реакцията при заплаха за живота му става невярна в контекста на очакващата го вечност. Това могат да бъдат минути или секунди, но поглеждайки през призмата на вечността, човекът може да приеме правилното решение. Да допуснем, че се пожертва за спасението на намиращия се до него ближен. Към това прошение не бива да се отнасяме като към „игра на зарове”: случва се моментът на земната ни смърт да е на бялата лента, в период на покаяние и очистване от греха – значи ни е провървяло, а ако се случи на тъмната ивица, е провал! Значението на тези думи е по-скоро педагогическо: днес, сега се постарай да съкратиш периодите на активно бездушие и равнодушие.

– Как да не се боим от смъртта? И доколко е важно за човека да помни смъртта?

– Смъртта е тайнство. Често тези думи се срещат в богословските статии и трактати, посветени на дадената тема. А това тайнство е някакъв философски модел, който можем да си представим опростено като област, която включва едновременно Бог и човек. Тя е забулена в мрака на недостъпното познание на нашия ум, затова и се нарича тайнство – пазещо тайна. Защо ние не можем да обясним, какво се случва при тайнствата Причастие, Покаяние, Кръщение? Ние получаваме техните плодове, често и видимо чувстваме техните действия, но не можем да се докоснем до тях, само навлизаме в тази област.

Ето, и за смъртта можем да говорим само популярно и по пътя на сравнението. И всеки православен християнин ще бъде прав, ако каже, че такова тайнство в нашата литургична традиция няма. Ние познаваме какво е това смърт само, когато влезем в един по-съвършен във всяко едно отношение свят, а от света на по-съвършеното към по-малко съвършеното по всички закони на логиката връщане няма, освен в случаите на крайна необходимост.

Вие навярно сте чували мнението, че и раят и адът ще бъдат едно място – място, където изобилства любовта Божия, но за този, който е свикнал да обича и да прощава, постоянното благо ще стане блаженство, а за този, който е живял егоистично – мъчително състояние.

От биологична гледна точка, смъртта е най-безболезненото нещо, което може да ни се случи. Болката може да съществува само при предшестваща болест, при трагедия. Конкретните съвети как да не се боим от смъртта, можем да разделим на две групи – адресирани до светските и до вярващите хора.

При хармонично развиващия се светски човек, смъртта предизвиква минимален страх. Помните ли афоризма: „Безсмислеността на смъртта е толкова по-очевидна, с колкото повече смисъл е изпълнен животът”? Това е първият съвет към маловарвящия човек. И ако той го последва, то душата на човека, която съгласно израза на Тертулиан е „по природа християнка”, ще създаде благоприятни условия за усет на своята душевно-духовна част по природа. Защото душата има своя физиология, ако искате – своя „мускулатура”. Именно нейната болест ние усещаме, когато у нас на всичко добре – на работата, у дома и със здравето.

Душата трябва да се занимава, да се наблюдава, да се лекува. Според грижите за нея, душата изтънява и започва да ѝ липсва още първото звено, самото начало, за което говори и Чарлз Дарвин – Този, който ни е дарил такова многообразно и свободно битие е Бог. А към вярващия имам един съвет – всяка постъпка извършвайте така, че после да не ви е срам да гледате Господ в очите. И разбира се, искам да успокоя всеки християнин, преживяващ страх от смъртта. Вълненията (без отчаяние) са естествени за вярващия и свидетелстват за това, че душата не е атрофирала, не е умряла отвътре във все още живото тяло, способна е да чувства своето несъвършенство и в същото време се стреми да се възстанови.

– На кого не се полага опело след смъртта?

– Църковното право в този случай еднозначно казва – на самоубийците и некръстените (невярващи) хора. Въпреки това, нашето право не е поставено в многотомни издания и е свободно, не се съдържа в някакви вкаменели граници. Как можеш да ограничиш милостта Божия? Защото ние само на нея и се надяваме. В тишината ние анализираме своите грехове, извършени през земния ни живот и след самооценката виждаме колко малко добро сме направили. Именно затова има и логични изключения от това правило, такива като суициди, извършени в състояние на психически отклонения, а още повече хроничните случаи.

Църквата във всеки отделен случай, ако има свидетелство за психическо разстройство и медицинска справка, разглежда въпроса за възможност на църковно погребение. По-често той се решава положително – благославя се опело. За некръстените починали се допуска домашна молитва.

Православното право – това е право на икономия и любов. Господ вижда целия живот на човека, за разлика от ограничения човешки взор и да допуснем (аз винаги се радвам да бъркам в своята негативна оценка), че човекът би бил спасен. В нашия толерантен век, който няма нищо общо със свободата и е по-скоро изпълнен с презадоволеност, ни упрекват и често ни задават казуистични въпроси, като ни дават за пример нехристияните, извършващи подвизи в името на човечеството. Например – полският педагог Януш Корчак. Той също като нашия Антон Макаренко всецяло се посветил себе си на възпитанието на сираци и с тях през 1942 година влязъл в газовата камера. На Корчак предлагали бягство няколко пъти, нацистите го уважавали, а сред възпитаниците на педагога имало немалко деца-християни, макар той самият да бил юдеин. Всички подобни случаи ние ще отдадем на милостта Божия и няма да философстваме, само ще се надяваме.

Аз мисля, че християните в нашия свят биха били 100 пъти по-малко, ако от Христос им се отнеме  Неговата жертвоготовност, милосърдие и любов. Истинският Бог може да бъде само Любов.

– Църквата казва, че Господ взема човека в този момент, в който той е най-готов за среща с Бога. Така ли е? И как тогава да възприемаме случаите на масова гибел на хора по време на катастрофа и аварии?

– Този въпрос все по-често звучи след няколко автомобилни катастрофи в Бразилия, Аржентина, Полша, Русия, когато автобусите с поклонници се сринаха в пропасти, а със самолетите се случваха аварии: „Как вашият Бог допусна това? Нима те са се събрали на едно място в Негово име?

В едно от апокрифните „евангелия” има притча за войната. Когато сме изучавали Свещ. Писание със студентите, ми се е налагало да се обръщам към неканоническите, и понякога към апокрифните книги, от които ние в древността сме черпили част от Преданието. Така например, краткото съдържание на притчата води към това, че един човек, който решил да отиде на война, трябвало първо да прониже стената с меч – това била неговата проверка дали е готов. На пръв поглед е странна притча, но от психологическа гледна точка е вярна.

Ние всички сме герои, докато не попаднем в действително тежки, непоносими условия. И нашата готовност ще намалее, ако се поддадем на паника или в последните секунди, когато дойдем на себе си, кажем: „Господи, помилуй!”. Трябва да изпитваме това още сега, докато нашите автобуси и коли са си у дома. Именно с тази цел Господ така и не е уточнил конкретната дата на Своето Второ пришествие – трябва да сме готови винаги!

Въпросът за масовата гибел на хората също не е от днес. Той вече е бил задаван на Господ – смъртта на революционерите-галилейци от мечовете на войниците на Пилат, падането на Силоамската кула върху няколко юдеи. И Христос ясно е казал, че този въпрос не е етически, а именно педагогически. Юдеите са спорили за това, как ще се възроди душата на юдея, ако неговата кръв, в която по древните представи се е съдържала душата, се смесела с кръвта (душата) на животно? Тук не е имало печал или преживявания, а по-скоро схоластика. Всеки от тези случаи е назидание за живите и доверие в милостивия Бог. Ще повторя – светът отдавна би рухнал, ако неговите принципни мироздания се базираха не на закономерността и осмислеността, а на случайности и хаос. Помислете върху това.

И още един, не по-малко важен аспект. След малките или големи катастрофи ние, по правило задаваме един въпрос: „Боже, защо ми го/я взе?” – и той ни води до униние и отчаяние. Но самата постановка на въпроса е невярна. Трябва да питаме Христа: „Защо ти ми го/я даде?” и „Как се промени моя живот, когато този човек се появи в него?”, „На какво ме научи той?”. Тогава ще благодарите на Бога, че той/тя са били с вас, макар и за малко време и така са преобразили вашето битие. Ще скучаете и ще знаете, че на Небесата ви очаква някой земен, значим човек, че там вече имате ваши приятели и любими.

Този кратък по отношение на вечността период на нашия земния живот ние трябва да преминем мъжествено, да оставим следи, да съединим добрите дела и любовта на двата свята.

А накратко… Да, Бог прибира човека в най-благоприятния момент за неговото спасение, защото Той ни обича.

Интервю на Наталия Горошкова, превод: Ренета Трифонова, източник: http://pravlife.org/content/razgovor-o-smerti-kak-vosprinimat-sluchai-massovoy-gibeli-lyudey-vo-vremya-katastrof-i