Трябва да поучим първо себе си

davidСвещеник Давид Йовчев живее във Велико Търново. Служи в храм „Св. св Кирил и Методий“, както и в параклиса „Св. св. Константин и Елена“. Завършил е Софийската духовна семинария и ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“. Една година е бил послушник в манастира „Св. Йоан Рилски“, с. Скрино. След като разбира, че монашеският път не е неговото призвание, става свещеник. В момента е магистър при СУ „Св. Климент Охридски“.

С отец Давид разговаря Петър Иванов

– Отче, вчера беше Богоявление. Важен празник, който обаче не мина без проблеми и разделения. Едни християни отидоха в църквата, някои от тях се причастиха, а други не бяха на църква, а в реката и чакаха хвърлянето на кръста. Някои от тях са били пияни, надъхани, викащи и псуващи… Защо се получава това разделение и до къде свършва вярата и започва простотията?

– Първо, това става от непознаване на Свещ. Писание. Ако един човек знае частта от Евангелието за дадения празник или я прочете ще види, че това кръщение, което прави св. Йоан Кръстител, се нарича „покайно кръщение”. Второ, същото това Свещ. Писание говори как  Иисус Христос отива, за да бъде кръстен като Човек и да освети водата. Когато човек чуе и разбере тези неща, в него естествено се създава правилно мислене и вече може да се говори за правилно усещане на съвестта. Защото тя също може да бъде подлъгана, особено ако нямаме добра подготовка и познание във вярата.  Трябва да се стремим да се усъвършенстваме, да търсим пълнотата на своята възраст – не само физическа , но и духовна и тогава, с тази подготовка можем вече да чуем правилно своята съвест. Но човек може да не е добре подготвен или да не иска да бъде подготвен.  Възможно е просто да иска да си направи удоволствие от празника и толкова.

– Казваме, че на нас ни липсва подготовка… А може ли да се каже, че има решение на този проблем в здравия енорийски живот?

– Задължително. Ние сме забравили, че енорията е най-важната част от църковния живот. Свещеникът не е свещеник без енорията си, без нея той е като овчар без стадо. Как ще разбереш, че един човек е овчар, ако е без овце? Ще ходи и обикаля с една гега, но ако е сред пусто поле и няма никой около него? По същия начин е и свещеникът – той се избира от енорията, тя трябва избира своя свещеник. По принцип такова е правилото: енорията избира своя свещеник. Как се изменят тези  неща във времето и поради какви обстоятелства, е друг въпрос. Но по принцип енорията си избира своя свещеник – същият, който е част от нея . И не е важно колко е бедна или колко богата. Важното е колко осъзнати хора има в нея. Колкото повече се подготвят тези хора, колкото повече „оживяват” в богослужението, колкото повече „виждат” другия – толкова по-добра е тази енория. Какво казва Свещ. Писание: да обичаш Бога с цялото си сърце и цялата си душа. И  да обичаш ближния си като себе си.  Това е и целта на пастира:  да се опитва да възпитава енориашите си в любов към Бога и към ближния. По този начин става израстването. Няма друга святост, защото християните са в Църквата заедно, там те са в Христос и знаят, че изпълнението на заповедите трябва да бъде тук, на земята;  и когато енорията живее така, тя започва да разпространява християнството по този начин. Хората няма да кажат: „Нашият свещеник е много умен и много богат и е най-добрият. ” Ще кажат: Ние сме в Църквата заради Христос. И затова не се делим”.

А разделенията в Църквата са защото „аз мисля така”, „аз вярвам така”, но другият „не вярва така”, той по друг начин мисли. И там се случва трагедията, защото Христос го няма между нас, няма Го в нашето съзнание. Има хора, които се трудят, пишат много, правят нещо в Църквата, но това не е достатъчно, защото ние искаме да достигнем максималното  – обожението в Христос. Ако човек знае целта си, той няма да се отклони, няма да се излъже, няма да си вярва.  Или както казва Христос, в един момент ще си каже: аз съм негоден раб Божий, защото съм изпълнил това, което трябва да изпълня. Христос знае на всеки колко да даде според вярата му, а и според силата на любовта, защото тя е движещата сила. Когато обичаш един човек, ти не мислиш ли колко близо трябва да си до него? Ще искаш, ако има начин, да станете едно цяло.

– Един по-общ въпрос. Можем ли да твърдим със сигурност, че здравият енорийски живот се крепи, от една страна – на познанството и близостта между хората в енорията включвайки и свещеника, а от друга страна – на участието на хората в Евхаристията? Можем ли да кажем, че всичко това като цяло съставлява здравината на енорията?

– Целта ни в Църквата е да се научим да участваме в тайнствата така, както трябва. Ще дам пример с две крайности. Ако един човек  реши само четири пъти в годината да се причастява, това означава, че само четири пъти в годината той се приготвя за Христос. Само четири пъти в годината той иска да бъде достоен. Но това е крайност, този човек не се ползва с тайнствата както трябва, не се ползва правилно от живота на Църквата. Другата крайност е човек, който си казва – ето, раздават тук Причастие, я да отида да се наредя и аз да се причастя! И той не се ползва правилно от тайнството. А какво казват светите отци? Че достойно трябва да вземаме причастие. Достойно. Ако говорим конкретно за това, разбира се.

Като говорим за правилното израстване, трябва да се облегнем на някого или на нещо – обръщаме се към Свещ. Писание или към Свещ. Предание, към живота на Църквата. Отците говорят само за достойно причастяване, а как става това? Ето, четем причастни молитви. Но не бива да ги прочитаме просто ей така, само за да са прочетени от началото до края. Не, молитвата е диалог. Молитвата ни казва как правилно да говорим с Бога и това ни го казва светецът, който я е писал. Много често, четейки причастните молитви, там виждаме изразите „аз, който съм най-грешен от всички”, „най-недостоен”, „не мога да живея без Тебе”. И когато дръзваме  да пристъпим към причастието, постепенно четейки ги, се връщаме назад към сцените от Евангелието. Спомняме си за благоразумния разбойник, за блудницата, за митаря, спомняме си и за хората, които казвали за Христос:  „Ето, отиде да яде и пие с грешни човеци”, което значи: „О, ако Христос знаеше какъв  грешник е този!”

Ще дам пример, как осъзнаването на греха води до живот, до осъзнаване и до пост. Например сещам за стареца Гавриил Ургебадзе. Когато един човек го попитал що е пост, той започнал да изброява греховете му. Бил прозорлив е можел да изброи всички грехове на човека срещу себе си от раждането до момента на техния разговор. След като изброил греховете на този човек, поканил го да отидат да хапнат и пийнат. Човекът му отвърнал: „Не мога, отче…”.  „Ето това е пост” – отвърнал старецът.

Ако хората разбират същината на християнството, тогава могат да имат и здрава енория. Хората са различни, един може да е любезен, друг е сприхав, но това няма значение. Важното е, че тези хора са в Църквата заради Бога и затова приемат недостатъците на другия. Аз като свещеник знам, че Бог е този, който учи енориашите, не съм аз. Аз само трябва да следя те да вървят в правия път, но също трябва да следя и себе си, и моя живот. Трябва да следим своя живот и своята съвест. Щом казвам молитвата пред олтара „с чиста съвест”,  значи трябва да се пазя, за да не изгоря. И в един такъв момент започвам да си обяснявам значението на  поста, молитвите, причастието, живота в енорията, „живостта” на Църквата и там виждам нейното достойнство.

Имаше една много хубава история с трима монаси. Първият казал: „Ще направя страноприемница, за да посрещам странниците в нея”. Вторият: „Аз ще проповядвам Божието слово.” А третият казал:  „Аз ще остана в манастира и ще се кая.”

Срещат се след известно време и първият казал: „Направих страноприемница, но не успях на всеки да помогна.” Вторият: „Ходих на толкова много места, но пак не можах на всички да разпространя Божието слово.” А третият отвърнал: „Аз успях да успокоя мътната вода и когато погледнах в нея, видях утайката на дъното.”

Така покаянието показва моята „утайка”, показва аз какво трябва да направя и тук е ролята на Църквата – да упъти човека и да му покаже  как да „утаи” своята „мътна вода”. И колкото и страшни неща да вижда човек в себе си,  да му даде надежда, че Бог е милостив към неговия грях, стига той да се покае. Но тази покайна нагласа трябва да бъде ежедневна, т.е. ежедневно да искаш да виждаш своята „утайка” и да се каеш заради нея. Този е и смисълът и крайната цел на катехизацията – когато видим първо своята „утайка”, тогава ще бъдем чути от всички, защото Св. Дух ще благослови труда ни. Бог идва да спаси погиналите, грешниците, и тези, които са „утаили” себе си, имат най-трезвото отношение към човека. Но всеки има свой път и трябва да израстне сам в живота си така, както Бог му отрежда. Трябва да запазим този дух. При някои осъзнаването става болезнено, като раждане, а при други – не толкова.

– Тоест при някои хора обръщането става по-болезнено, отколкото при други, така ли?

– Зависи от доверието, което човекът има в Бога. „На Тебе, Господи се доверявам, на Тебе предавам духа си” – казваме ние. Не на плът и кръв, а на Бога. Светците говорят за такъв вид молитва, в която ти осъзнаваш живота си пред лицето на Бога, който всичко вижда. И когато знаеш, че Бог те вижда във всяко едно твое дело, ти ще внимаваш с другия заради Него.

Бог ти казва да обичаш врага си. Но как ще се научиш? Ако той хули Бога, как ще го обичаш? Ето, дори свети Николай не успява да изтърпи Арий и му удря плесница. Ние не знаем какво да направим по човешки, но Бог знае и може да промисли, да нареди. Ти се трудиш пред лицето на Бога и на практика това е катехизацията ти или както казва свети Серафим Саровски: „Придобий мирен дух и хиляди ще се спасят покрай тебе”, т.е. първо смири себе си, катехизирай себе си. Това е вид катехизация – трудът пред лицето на Бога. Защото това е труд, подвиг, който ти полагаш, но както казва Христос: „Игото ми е леко и бремето ми е благо”. Човек е като петно, като кал, която слънцето огрява – да, кален си, мръсен си, но не можеш без светлината, имаш нужда някой да те освети.

Мисля да завършим разговора ни с понятието за Църква. Св. Ефрем Сирин казва, че ние не сме събрание от светци, а тълпа от грешници, които все още не знаят дали ще се спасят, но които призовават Божията милост. Има и други определения за Църква, но това сякаш е най-точното, според мен. Аз харесвам определенията, които светците дават, защото те ги казват много точно. Когато един светец ти каже, че ние не сме събрание от светци, а тълпа от грешници, ти веднага разбираш, че за да се спасиш, трябва да се причастяваш – тогава си в Църквата, с цялата енория.

– Връщам се към първия въпрос, за тези хора, които отиват на празника, викат, крещят, скачат във водата и за другите, които са в храма и тихо участват в богослуженето и се причастяват. Въпросът ми е: нужно ли е да правим такова разделение между едните и другите по този признак или трябва да ги различаваме единствено по това дали търсят Божията милост или не?

– Нека да говорим за това дали търсим Божията милост и молитвата. Трябва да знаем, че човек може да възпита себе си правилно и ако в молитва се обърне и потърси Бога и Неговата милост. Но за тези хора, които питаш: и едните и другите са пред лицето на Бога. И тези, които крещят във водата, и тези, които се молят тихо в храма. Да вземем за пример свети Бонифаций, който живеел разгулен живот със своята  господарка-християнка, която по нищо не приличала на християнка. Но веднъж чула, че в някакъв град убиват мъченици за Христос. И тя поискала да има частица от тялото на такъв човек, на мъченик. Бонифаций я попитал: „Ако аз се върна като мъченик, ще ме приемеш ли?” Господарката му се скарала да не богохулства. Но Бонифаций тръгнал на път и през това време започнал да осъзнава живота си до този момент и тежестта на греховете, които е правил. Осъзнал колко е немощен, доколко е изгубил Божия образ в себе си. И си казал, че иска да стане християнин. Накрая умира за Христос и когато господарката му отива да го търси, не могла да повярва, че Бонифаций е загинал като мъченик.

Човек трябва да внимава върху това – да изпълнява Словото Божие. Христос ни казва да слушаме Словото Му и да го изпълняваме. Има една кратка история с двама души, които се скарали, защото единият обидил другия. Но дошъл момент, когато понеслият обидата трябвало да стане мъченик. Той обаче не могъл да прости на приятеля си и поради това Св. Дух го напуснал. Приятелят му, който се каел в душата си за обидата, която нанесъл, отишъл да се жертва вместо него и получил мъченически венец.

Значи обича Христос този, който изпълнява Словото Му. Ние не знаем кой е „вътре” и кой е „вън”, т.е. кой е в Църквата или кой ще се спаси и кой – не. Човек никога не знае какво изпитание ще го постигне, затова и светците се молят да не им дава Бог повече от това, което могат да понесат. Не знаеш докъде ще стигне ума ти, вярата ти, силите ти, верността или праведността ти. На практика ние нямаме нищо със себе си, ние само черпим от това, което Бог ни дава, т.е. ние сме „консуматори”. А кой ще се спаси и кой не, св. апостол Павел в посланието си до римляните казва: „Кой си ти, който съдиш чуждия слуга?”. И ти и аз – и двамата сме пред лицето на Бога; и за двама ни Бог промисля. Нашата цел е да помним какво ние трябва да правим, а ние много често се „разсейваме”, гледайки другите.

– Искате да кажете, че ние трябва да гледаме най-много себе си, вътре в себе си.

– Да. Като застанеш един ден пред Бога, ще мислиш ли за другия? Няма ли да мислиш как да отговаряш за себе си? Ти, който нямаш нищо, заставаш пред Този, Който има всичко . Ти, който си смърт, заставаш пред Този, Който е живот. Ние сме творение, а Той е Творец. Ние живеем по благодат, т.е. поради това, че Бог ни е дал живот.

7 януари, св. Йоан Предтеча (Ивановден)

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: