В Църквата намерих силата, която е скрита в покаянието на грешника
Автор: Месогейски митр. Николай
В Църквата се виждам с рядко срещани хора, които имат добродетели и автентичност, зрялост, възпитание – т.е. истински християни, благородни души. Дръзвам да го кажа – срещам се със светци. Обикновено не срещам такива хора в живота си. Тези християни се открояват от останалите хора. Трябва да призная, че никога не съм виждал знаци или чудеса. Нямам нужда от тях.
Но поради някаква причина, никога не съм искал да изграждам вярата си спрямо статуквото, но винаги съм искал да я развивам. Не исках да се увличам нито от рационалните аргументи в нейна полза, нито от добродетелите на вярващите. Не се нуждаех нито от доказателства, нито от косвени заключения. Не направих грешката да търся умни или образовани хора, нито успешни и добри, нито странни събития или измислени трикове. Исках да я намеря ясно вътре в мен. Никъде другаде. Дори и от светостта и добродетелите на християните търсех само някакъв намек, за да се вдъхновя от него, но не и за да бъда принуден от това да следвам пътя на вярата и Църквата. Моята вяра в Бога не биваше да се основава върху моето доверие в хората. Трябваше да заговори нейният собствен глас в мен.
Не исках да позволявам на никого и на нищо да ме изнасилва ментално. Моята вяра щеше да има стойност, само ако я бях срещнал на върха на моята свобода. Именно тази свобода аз разпознах като най-големият дар, който притежавам. Ако Бог съществуваше, Той трябваше да ми я е дал, за да не бъда заблуден от наслаждението на моята преходност, нито да се замайвам от моите способности и успехи, но за да мога да позная истината и в нейния център да срещна Него.
Истина е, че страдах твърде много. Скърбях тихо. Не исках да се увличам. Моят опит беше тайна, той не можеше да бъде споделен. Моят път беше самотен, въпреки че бях малко дете. Имах чувството, че ако бях споделил, никой нямаше да ме разбере.
…Никога не можех да споделя тази болка на търсенето с християните, които познавах. Те считаха съмнението за грях. Те си мислеха, че знаят всичко, че имат отговорите за всичко. Така бяха научени. Те говореха за тайнственото, сякаш знаеха неговите тайни и детайли. Вероятно само те ги знаеха. Но по този начин те го правеха твърде логично, твърде принизено, съблечено от своята красота и мистичен чар. Те разрушаваха надеждата в него. Не исках да им подражавам. Завиждах им заради съкровището, което си мислех, че имат, заради качествата на характера им, но не и заради вярата им. Тяхната вяра ми изглеждаше погрешна. Те нямаха живота, който аз издирвах, силата, която търсех, свободата, за която копнеех.
… В Църквата намерих силата, която е скрита в покаянието на грешника. И в милостта на Бога. Исках да се науча от евангелския Разбойник, от Блудницата, която помазваше с миро, от Митаря, Блудния син, от Петър – не в момента на неговата вероизповед, но когато „плака горко”, от Павел, разтърсен от покаяние. От Марта, която се грижеше за много неща и от Тома, който искаше да докосне незабавно. Всички те са били хора. Те ме вълнуваха много повече от великите Отци на Църквата. Сълзите на каещите се ме вълнуваха много повече от мислите на богословите.
превод: Мартин Димитров, източник: johnsanidopoulos.com
Ако статията Ви е била полезна, ще сме Ви благодарни, ако я споделите с Вашите приятели:
Великолепно споделяне! „Не исках да позволявам на никого и на нищо да ме изнасилва ментално. Моята вяра щеше да има стойност, само ако я бях срещнал на върха на моята свобода.“