Епископското служение е отговорност пред Бога

В деня на св. Антоний Велики – основателят на християнското монашество, ви представяме разговор със Старозагорския митрополит Киприан.

С митрополит Киприан разговаря Ренета Трифонова

– Ваше Високопреосвещенство, днес е празник на св. Антоний Велики – основател на християнското монашество.  Първите думи, които казахте, когато Ви избраха за митрополит бяха: „Ние преди всичко сме монаси – войни Христови в Земната Църква”. В друго интервю пък споделихе: “Пристигам, за да изпълня Божията воля и да бъда Ваш слуга, съработник в Божията нива.“  Кажете ни нещо повече за епископското служение днес – какво трябва да бъде то в нашето  тревожно време, за да имат полза хората от него?

– Епископското служение е най-напред отговорност пред Бога, след това пред поверения ни народ и пред самите нас, защото епископът е учител на Църквата и учител на православния ни народ. Като такъв той трябва да изпълнява Божиите повели, а най-вече: да разпространяваме Неговото Слово – Светлината на света и да вдъхваме вяра, надежда и любов, която ще ни укрепява в земната църква, за да имаме мисъл за небесната Църква.

– Когато разглеждах снимките и видеото от деня на Вашето посрещане,  по лицата на хората личеше радост и обич. По Вашето лице също беше изписана радост. Възможно ли е днес у нас християните наистина да обичат своите митрополити – т.е. връзката между епископа и християните да бъде истинска любов в Христа?

– Това е основното, което трябва да бъде в служението на един митрополит, на един епископ на родната ни православна църква, а именно: да имаме радостта и обичта в името на Господ Иисус Христос и тази любов да се предава както чрез благословението и общуването, така и чрез действията на съответния епископ, който е избран в поверената му епархия.

– Нарекоха ви „епископът, силен в немощи и притеснения”. Смятате ли, че епископът, макар и монах, трябва да проявява повече християнско мъжество и решителност днес, въпреки притесненията, които като всеки монах може да има, живеейки в света?

– Разбира се, че епископът трябва да проявява най-вече добросъстрадателност, милосърдие и мъдрословие и това изисква усилена вяра в Бога и в неговите постановления, които Той ни остави тук на земята, бидейки сред нас. Затова епископът трябва да бъде защитник на вярата, на Православието  и на истинността на Църквата ни.

– Музиката е Ваша „слабост” и Ваша сила; Вие сте диригент с много изяви и награди. Оставихте един хубав епархийски хор във Враца, в който вложихте много от себе си. Имате ли наблюдения върху хората, с които работите – как влияе музиката върху човешката душа и вярата на човека  в Бога?

– Църковната музика е изкуство, което е дарувано от Бога. При самото Му Рождение ангелски хор е възхвалявал идването Му на земята: „Слава във висините Богу и на земята мир, между човеците благоволение”. Така че православната музика е за хора, които са вникнали в Православието, които са черковници и тези, които посещават храма Божий, защото  църковните текстове, псалмите, които се пеят, имат своя смисъл и своето тълкувателно значение. Затова всеки, който се занимава с църковна музика първо трябва да бъде въцърковен, след това да познава текстовете от Свещ. Писание, за да може да ги предава, да ги превежда и тогава да се пее тази музика, защото тя минава през сърцето и душата. Тя е онази, която трябва да достигне до човека – първо чрез мисълта, после чрез усещането и след това чрез преклонението пред  Божието величие. Тези композитори, които са писали църковна музика са били избрани от Бога да бъдат такива. И като такива, те предават своята любов и своето послание чрез църковната музика.

– През 2009 г. Враца получи в дар от областния управител на гр. Нитра рядка реликва – осветена  одежда от мощите на св. Константин Философ. Дарението има личен сертификат от епископа на гр. Нитра и от папата. Вие тогава бяхте викариен епископ и участвахте в посрещането. Припомням това събитие, защото то донесе голяма радост на Враца, а тогава можеха да Ви обвинят в икуменизъм, в чуждопоклонничество и какво ли още не. Църквата ни днес се раздира от противоречия на тема зилотизъм, икуменизъм, старокалендарство и т.н. Кажете ми Вашето мнение по тези въпроси и може ли да ни навреди едно такова сътрудничество или нормално братско отношение с хора от друга християнска деноминация?

– Ние сме православни християни и като такива трябва да защитаваме и да пазим своята вяра. Като такива и сме длъжни да го правим – както от свещения клир на Българската православна църква и на Православието, така и от православния ни поверен народ. Аз наистина бях в Нитра заедно с областния управител, поклонихме се на частица от мощите, които се съхраняват в катедралата в Нитра и за мен това беше изключително Божие допущение – тъй като по Божие допущение всичко се случва в този свят и волята Божия е била такава – със съгласието на тамошния епископ и съответно пък  на Врачанския митрополит Калиник, беше донесена свещената реликва. Ние трябва да имаме търпимост към другите, но трябва да пазим ревностно своята вяра и своята православна идентинчост като народ български, които е по благословение Божие обитаващ земята. И Българската православна църква като такава е длъжна да пази Православието като зеницата на окото си.

– Вие сте „модерен” митрополит, заявихте , че ще използвате медиите и социалните мрежи за проповед. В този ред на мисли … всички виждаме, че проповедта ни днес е недостатъчна и има още много какво да се желае.  Дали неуспехът ни в мисията сред сънародниците ни не се дължи и на това, че личният ни пример е слаб?

– Дали съм „модерен” или не, това не мога да кажа, но така или иначе съществува интернет пространството и аз и друг път съм казвал, че след като е по Божие допущение и волята Божия е била такава, редно е да бъдем съпричастни и в „интернет проповедта”. Но най-важен е личният контакт с духовника – той е незаменим.  Така че за мен лично  духовникът и миряните трябва да се срещат очи в очи, за да могат да беседват душеспасително, да обсъждат житейските проблеми на хората, както разбира се и лични проблеми – духовникът би могъл да помогне тогава, когато разговаря с човека, защото непосредственият е най-близкият контакт. Така че интернет пространството е на втори план, разбира се.  За мен лично най-добре е,  а и така е редно,  духовникът и мирянинът да се срещат очи в очи.

– Няколко дни след интронизацията си заявихте, че възстановявате културно-просветния отдел към Старозагорска митрополия. Наистина действате с бързи темпове. Споменахте и неделните училища, християнските младежки клубове. Би било интересно за читателите мнението Ви за този начин на работа – как да приобщим  повече хора към Църквата, как да спечелим доверието им?

– Приобщаването на хората в Църквата става с личния пример – както на епископа, така и на свещенослужителите. Той е основният и първенстващ в отношенията. Разбира се, че трябва да се създават неделни училища към митрополиите, към църквите и към църковните настоятелства; разбира се, че трябва да имаме грижа за младежите, които израстват и които са идното поколение на България, но разбира се, не бива да забравяме и по-възрастните хора. Затова и във Враца беше създадено неделно училище за възрастни, за да може в отминалия период, в който нямаше възможност Българската православна църква да проповядва, да наставлява, да душеспасява – това да бъде направено днес.  Така че, пак казвам –  личният контакт, взаимоотношенията между миряните и свещениците, достъпността – да могат да влязат, да погледнат, да попитат – е най-важното. Затова и с отварянето на културно-просветен отдел към  Св. Старозагорска митрополия се надявам колкото  може повече хора по-бързо да бъдат приобщени.

– Известен сте с горещото си родолюбие. Днес у нас, обаче то много често се бърка с криворазбран патриотизъм и национализъм. Как мислите, не започнаха ли тези явления прекалено да изместват наднационалната християнска вяра и да се превръщат в някакъв вид национално езичество? Не пречи ли това на Църквата ни и не измества ли фокуса от нейната главната задача и цел  – спасението на човешки души?

– Така е, основната цел на Православната ни църква е спасението на човешката душа. Но тогава, когато Българската православна църква или миряните са подложени на натиск, съответно БПЦ заедно с миряните трябва да излезе с „широко отворени гърди” пред обществото и да заяви, че ние сме първо в България и тя е над всичко. След това е нашата Българска православна църква, която ни е дала, която ни е съхранила и която ще ни дава сили в бъдно време. Затова трябва да я защитаваме,  както и да защитаваме нашата териториална цялост, за да можем спокойно да проповядваме и да гледаме своите архипастирски и свещенически задължения. Така че мирът и духовната благоуспеваемост на нашия народ и на нашия род зависят наистина от нашите възгледи – да не допускаме външни влияния вътре Българската православна църква, за да можем да се съхраним и като идентичност, и като народност.

– Като говорим за спасение на човешки души, нека засегнем и темата за нивото на свещенството ни. След промените у нас  в някои епархии беше масова практика  да се ръкополагат свещеници без подготовка и образование, особено в по-малките населени места и в един момент нивото на богословската подготовка и богослужебната дисциплина рязко спаднаха. Днес сме изправени пред много голям проблем  – добре информирани и образовани млади хора, които са неудовлетворени от общото ниво на нашето свещенство, т.е. не могат да намерият отговор на своите търсения и много от тях просто подминават храмовете ни. Как може да се реши този сериозен проблем в нашата църква?

– Ще се реши тогава, когато в Българската православна църква архипастирите на различните епархии в България подготвят своите кадри от деца, т.е. тези деца, които преминават през неделното училище, след това отидат да учат в семинария, а след това завършат висшите ни богословски школи. Така че, това е процес, който предстои да се усъвършенства, за да могат свещениците наистина да бъдат полезни богословски, но най-вече душеспасително за хората, които прибягват към тях.

– Скоро ще се навършат три десетилетия след падането на Берлинската стена и т.нар. „промени” у нас. Какви са все още белезите на безбожния режим върху църквата ни? В Русия отдавна канонизираха мъчениците си от комунистическия режим, нарисуваха им прекрасни икони, а тази тема у нас сякаш буди все още неудобство, когато се коментира. Не трябва ли въпросът за канонизирането на мъчениците от атеистичния режим в България най-сетне да бъде поставен за разглеждане от Св. Синод?

– Това е въпрос, който е твърде отговорен и сложен в днешно време и личното ми мнение в случая не би било така полезно и благоприятно.  Св. Синод е органът, която трябва да вземе отношение.

– Благодаря за интервюто и Ви желая да вървите достойно по пътя на своето архипастирско служение.