Българската православна църква като дисидент

boris-exzarh

Една история от времето, когато освен души Църквата спасяваше и животи.

Автор: Леа Коен

Израелският адвокат Моше Алони, съвместно с професора по право от университета в Хайфа Моше Кешет и бившия израелски министър на здравеопазването и депутат ген. д-р Ефраим Снех, са внесли в Нобеловия комитет в Осло официална номинация на Българската православна църква от периода 1941-1943 за Нобелова награда за мир заради усилията на Църквата и на Светия синод за спасяването на 48 хиляди български евреи.

Нека кажа, че като българска еврейка, като писател, общественик и дипломат, отдавна съм номинирала за себе си БПЦ за тази награда.

Направих го още през 2012 година с книгата си „Ти вярваш“, в която подробно описах действията, процесите, борбите на българските владици от Светия синод за каузата да спасят своите съграждани-евреи.

Изследването на тази борба не можеше да бъде направено без точно да се формулира срещу кого се е борила църквата. Отговорът на този въпрос не е приятен за всички. Защото БПЦ не се е борила срещу някакво мистично зло, а срещу българското правителство и дори срещу българския цар, които заслепени от съюза с нацистка Германия далеч не са споделяли в онзи период хуманистическите принципи на Църквата.

Хората в България отдавна познават благословените имена на владиците Стефан и Кирил, но малцина знаят, че те са успели да обединят целия висш клир на БПЦ, защото са съзнавали, че тя може да упражни влияние единствено като институция. Което се е и случило. Много са благородните спасители на евреи през този труден за България период: между тях има и политици като Димитър Пешев, интелектуалци и напълно обикновени, непознати на обществото благородни българи. Единствената институция обаче, която не само се е застъпила за евреите, но и е предприела конкретни действия, е била БПЦ. И това не трябва да бъде забравено.

Онази църква и онзи синод принадлежат на България и на българската история. Затова тази хипотетична награда би следвало да бъде получена от целия български народ – така, както званието „праведници“ в Дания беше присъдено не на отделни лица, а на „датската съпротива срещу нацистите“.

Текстът, който съм написала през 2012 година, днес по стечение на обстоятелствата е по-актуален отвсякога.

ti-viarvashЦърквата на спасението

„Пиша, разписвам, прочитам, хвърлям или горя.“

Това е записал на 3 октомври 1940 г. в дневника си митрополит Стефан със светско име Стоян Попгеоргиев Шоков, една от най-колоритните и величествени фигури на Българската православна църква – човекът, признат за праведник от Израелската държава заради героичното му поведение по време на гоненията срещу евреите, първият екзарх на новата българска държава и най-високопоставеният арестант на църквата, прекарал 9 години в принудително изгнание в село Баня, където предава Богу дух на 14 май 1957 г.

Екзарх Стефан и патриарх Кирил, митрополити на София и на Пловдив до 1944 г., са личности от европейски мащаб не само поради значението на техните дела в един необикновено сложен исторически момент, но и поради големия им интелектуален формат, който превръща тези висши служители на БПЦ в истински духовни водачи – такива, каквито църквата е имала в златния век на своето просветителство.

Кирил, първият български патриарх след възстановяване през 1953 г. на патриаршеския статут на БПЦ, е с широко философско образование и е защитил докторат в Берлин през 1928 г. Автор е на редица научни трудове и публикации. Докторска титла има и екзарх Стефан: тя е от университета във Фрибург, Швейцария. И двамата говорят свободно чужди езици и са интелектуално „конвертируеми“ в цяла Европа.

След идването на власт на националсоциалистите Кирил прекъсва всякакви връзки с Германия. Колкото до Стефан, особената роля на посредник на Швейцария, с която митрополитът продължава да поддържа интензивни връзки, участвайки в конференции и симпозиуми в Лозана и Женева, му предоставя възможности, които понякога надхърлят обязаностите на духовния сан. Какво се случва в отношенията между съюзниците, какво е отношението на британците към последните действия на българското правителство: митрополит Стефан често знае повече от пълномощния министър Кьосеиванов в Берн или дори от министър-председателя Богдан Филов в София. Това кара царят да се мръщи и дори да подозира митрополита в шпионаж в полза на британците.

Впрочем отношенията между монарха и неговия духовен пастир са сложни от самото начало и пълни с недоверие. Митрополитът не крие недоволството си от прогерманската политика на династията и на Борис Трети, вътрешно освен това не одобрява странния религиозен дуализъм на царското семейство. Външно отношенията им остават коректни в рамките на протокола. Цар и духовник си разменят благопожелания за религиозни и лични празници. С изключение на онези моменти на остри противоречия, когато между тях прехвърчат искри.

В подобни отношения се намира с Борис Трети и Кирил, но неговата географска отдалеченост от двореца като пловдивски митрополит създава по-малко проблеми на сановника.

Най-острият конфликт между духовници и монарх възниква по време на еврейските гонения. Той надхвърля рамките на обикновено несъгласие и добива характер на антидържавен протест, поради обстоятелството, че Кирил и Стефан успяват да обединят всички представители на висшия клир в единно становище или конкретно действие според обстоятелствата по въпроса за антиеврейските гонения. Това не е нито просто, нито дипломатически лесно. Между митрополитите съществуват личностни проблеми, сложни за разрешаване поради обстоятелството, че Светият синод няма постоянен глава. Чувствайки се водачи, както поради големината на митрополиите, които ръководят, така и поради собствения си личностен формат, Стефан и Кирил не винаги могат да наложат личния си авторитет на останалите, понякога стават прицел и дори жертва на дребни интриги и предателства вътре в самия синод. Това обстоятелство обаче прекрасно устройва българския цар, който избягвайки от избора на патриарх и от възстановяване на патриаршеския статут на българската православна църква, може да държи под наблюдение и в подчинение един послушен синод, готов на отстъпки в името на голямата си цел за самоутвърждаване. Така си мисли монархът.

„Пиша, разписвам, прочитам, късам, хвърлям или горя.“

Митрополит Стефан е написал това, за да излее огорчението си и може би гнева си, след като се е усъмнил в предателство в средата на Синода. Този път то иде от врачанския митрополит Паисий.

Стефан има специални отношения с него. Изпратен на специализация по каноническо право в Мюнхен, след края на войната (първата световна) Паисий е набеден от баварското правителство за комунист-анархист и попада за известно време в затвора. Стефан не спира да прави постъпки пред германското посолство в Берн, пред министър Ерузбергер, пред Лигата за правата на човека и пред Международния червен кръст до освобождението и завръщането на Паисий в България.

С късна дата обаче Стефан е дълбоко разочарован от Паисий, когото дори подозира в заговорничене срещу самия себе си. Подозира в същото и старозагорския Павел, както и се оплаква от „анархията в църковния ни живот, която няма изгледи скоро да приключи“.

Големият духовен и човешки формат и на Стефан, и на Кирил, се състои в това, че те могат да пренебрегнат всички свои лични зависимости, предубеждения и прочие в името на една голяма цел, която изисква съгласие, единство и обединение. Такава цел за двамата духовни водачи става противопоставянето на антиеврейските закони и мерки през периода 1940-1944. Още след внасянето на законопроекта на ЗЗН Светият синод е между първите, които остро реагират на неговата несправедливост и антихуманност.

„Българската православна църква, която провежда сред нашия народ спасителната истина и заповед на нашия спасител, че всички сме синове на един небесен баща, не може да не обърне внимание на отговорните фактори, че тоя законопроект и в някои от останалите си постановления против евреите-израилтяни съдържа някои разпоредби, които не ще могат да се смятат за справедливи и полезни за защита на нацията. Ако някъде съществуват опасности за нацията, мероприятията срещу тези опасности трябва да засягат деяния, а не народностни и верски групи, и по този начин да се създават навред впечатление, че защото проектът има за цел специално третиране на едно народностно малцинство в България.

… Св. Синод в пълен състав реши да помолим вас, господине Министър-председателю и почитаемото правителство, както и народното представителство… да се вземе грижа:

… Да не се предвиждат разпоредби против евреите като народно малцинство…“

Съставянето на този дисидентски текст, който бламира един от основополагащите за политиката на Филов закони, е постигнато след няколко кръга философско-теологически дебати, на каквито архиереите на българската църква посвещават усилени заседания на 12 и 14 ноември 1940 г. С цялата си отговорност към вярата, на която са служители и хранители, десетте мъдреци претеглят доводите си, търсят теологически чисти формули, за да защитят една по същество хуманно-гражданска позиция, която вероятно за тях е най-важна в онзи момент. Четенето на протоколите от тези две паметни заседания, когато позициите на десетимата се приближават като концентрични кръгове към централната цел – спасението на евреите от гонения – дава основание на един истински философски театър на каузата, в който несъмнено основна роля са играли Стефан и Кирил, но в който също и останалите архиереи са съдействали от позицията на един напълно диалектически диспут с вече формулирана от самото начало цел.

Тонът е даден от митрополит Стефан, който директно заявява:

„Строго погледнато, в България не съществува еврейски въпрос. За щастие евреите у нас, с малки изключения, са добри, лоялни, коректни граждани и с гордост и с родолюбие носят и отстояват българското поданство. Пред чуждия свят те са доказателство за българската толерантност, а на фона на държавата се явяват като истински патриоти. Те не са били никога фанатици и мнозина са приемали драговолно покръстването, за да са единни с народа ни и по вяра. Законопроектът е една правна и морална конфузия и трябва да претърпи коренни изменения.“

Началото на това слово сочи държавническо, обществено и морално-етическо мислене, на каквото в онзи момент не са се показали способни нито министри, нито цар. В него е формулирана не само идеята, че евреите са част от българския народ (при това лоялна, градивна и с принос към него), но е загатната и последицата, ако толерантността като национална добродетел бъде накърнена.

Владиците са колебливи в началото, но Кирил Пловдивски продължава започнатото от Стефан:

„Трябва да помним, че преди да сме български народ, ние сме християни. Като такива от нас се иска да не отменяваме Христовия закон за любовта, който ни задължава да се застъпваме за ближния.“

Неочаквано противоречие се проявява обаче у Варненския митрополит Йосиф:

„Аз не намирам религиозно и нравствено основание да повдигаме този въпрос (за законопроекта)… Моето заключение е: от народностно и църковно гледище не бива да правим какъвто и да било публичен въпрос за защита на евреите.“

Архиереите са разколебани от тази неочаквана намеса. Това става причина да бъдат търсени нови доводи.

„Евреите могат да бъдат и бъдещи християни“, отваря нова вратичка в дебата Кирил, подсказвайки, че приемане на християнството може да улесни съдбата на евреите и да даде нови аргументи на църковниците. (По-късно Църквата наистина предприема кампания за покръстване сред евреите с цел да ги спаси от преследване, но пък правителството издава заповед, според която покръствания, направени след приемането на ЗЗН, се смятат за невалидни.)

„Нашият народ – малък и онеправдан – винаги се е отличавал със своята толерантност спрямо другите националности и е догонвал своите идеали в името на правдата и човечността – додава примирително Доростолският митрополит Михаил. – Евреите в България не са се проявявали враждебно спрямо националните ни интереси. Напротив, давали са доказателство и за похвално родолюбие – не спира с похвалите Михаил, преди да добави последен и решителен довод – като по време на войните немалко са пожертвали и своя живот при изпълнение на своя дълг към родината.“

Изумителна е сръчността, с която владиците търсят доводите, намирайки ги точно в обратното на обвиненията срещу евреите. На упреците, „те са били винаги враждебни на нашия народ“ (Габровски, мотиви към закона, Филов, изказване пред Стефан), Доростолският Михаил няма никакво колебание да им признае единствената родина, която те имат и обичат – общата България. А на упреците за „спекулативния дух на еврейството“ (цар Борис Трети пред владиците) Михаил противоречи по следния начин:

„По отношение на благотворителността те (евреите) са най-щедри“.

Включително към православната църква и към християнските си събратя. Затова заключението на Михаил е категорично:

„На тях дължим коректни и справедливи отношения. И дълг на църквата е да настоява пред надлежните държавни фактори за такива отношения“.

Врачанският Паисий се включва в пренията, продължавайки заплетената вече нишка на разсъждения. В нея с изключителна ловкост са вплетени като аргументи интереси на църквата, на държавата и на духовните пастири като личности. Оформя се канавата на истинска доктрина на спасението, която по-нататък БПЦ ще развива, обогатява и следва неотстъпно:

„Вероятно след този закон ще последват и други закони с повече ограничения за евреите по произход – предупреждава той, – както виждаме да става в други държави“.

С пророческа предвидливост и две години и половина преди това действително да се случи, той казва още:

„Ако някой от тия следващи закони ги принуди да напуснат България, то какво ги чака?“

След риторичния въпрос Паисий връща ловко дебата в полето на теологията.

„В такъв случай ще бъде невъзможно занапред евреи да стават християни. А това ще бъде противно на най-съществената мисия на църквата – да приеме в своето лоно всички човеци“.

Всичко това са доводи обаче за едно напълно нецърковно заключение:

„Държавата е длъжна да преследва престъпниците и може винаги да стори това, но да преследва и гони свои поданици, само за това, че са евреи, смятам че това е несъвместимо с правдата и с началата на Христовото Евангелие“.

Този първи дебат не завършва с пълен консенсус, поради което два дни по-късно Синодът заседава отново по същия въпрос.
Този път тезите са напълно директни. Излага ги Пловдивският Кирил:

„Въпросът за отношението ни към евреите е ясен – започва първи той като дава тон на заседанието. – Ние сме християни и като архиереи на св. Българска църква не можем да не стоим на почвата на св. Евангелие и на Христовото умение за равноценност на всички човеци пред Господа, без оглед на произход, раса и култура. Следователно трябва да се застъпим за евреите, първо за християните, а също така и за нехристияните“.

В същия хор додават аргументи Стефан, Борис, Паисий. Варненският Йосиф не взема становище, мълчи, но накрая ще се противопостави на документа, който Синодът изпраща до правителството.

Тъй като не вярва много в неговата отзивчивост, впечатление, предизвикано и от срещи с Филов и с председателя на Народното събрание по повод писмото-възвание, изпратено на 15 ноември, митрополит Стефан не се задоволява само с него. Той издава Окръжно № 4870 от 23.11.1940 от името на Софийската митрополия за спешно приемане на евреи в лоното на православната църква. Този драматичен текст е възвание, позив за неподчинение, апел към всички свещеници и миряни за състрадание и помощ за евреите. Не е известен друг подобен църковен документ от онази епоха, събрал толкова искреност, любов, гняв срещу несправедливостта и решимост за действие.

Българските владици създават обаче не само теоретична доктрина на протеста, но и се ангажират с напълно конкретни действия, някои от които близки до гражданско неподчинение. Те стават истински Архангели на спасението, които се появяват във всеки момент, когато това е необходимо, за да дадат закрила на подгонените и да посочат укорно с пръст гонителите и грабителите.

След злополучното приемане на ЗЗН от Народното събрание и подписването му от цар Борис Трети, църковниците търсят най-напред пролуки в него, за да спасят колкото се може повече евреи. Интересна подробност е, че още през пролетта на 1941 г. те съзнават колко гибелен е Законът, докато други успокояват съвестта си, че това е все още формален акт.

В „Корона от тръни“ Стефан Груев е отделил точно 15 реда (от общо 500 страници) на този закон. Преди да го спомене авторът не забравя да цитира някои известни клишета като „Евреите правят всичко само за печалба“ или „Евреите са страхливи“, оправдателни стереотипи за мерките срещу тях, каквито духовниците от Синода с презрение отхвърлят, твърдейки точно обратното в защита на българското еврейство.
И днес съществуват среди, които упорито омаловажават значението на този закон, от който обаче започват църковните борби за защита на евреите.

Първата обмислена акция на БПЦ е от 21 март 1941 г., когато Синодът решава да ускори два процеса, които могат да станат отворена вратичка към спасение от Закона: ускоряване на покръстванията на евреи и сключване на църковни бракове между евреи и неевреи (тава засяга в много случаи вече женени двойки). „Благословлението на браковете“, както и Светото кръщение, стават спешно и необходимо средство. Дотолкова спешно, че според Врачанския митрополит Паисий:

„Това е наш дълг, не само да допущаме до Светото кръщение желаещите да бъдат кръстени, а да ги дирим и привличаме в Христовата църква, според заповедта на Спасителя“.

И макар този опит да бъдат откъснати от хватката на Закона колкото се може повече евреи да е потулен под някаква форма на прозилетизъм и мисионерство, то по отношение на смесените бракове, забранени от Закона, архиепископите призовават ни повече, ни по-малко към неподчинение и неспазване на тези ограничения.

„Можем ли ние, може ли Църквата, да възприемем расисткия принцип при явното становище на Свещеното писание и на Христовото учение?“ – пита театрално Паисий и си отговаря сам: „Църквата учи, че няма пред Бога нито юдеин, нито елин… Не можем да откажем да извършим тайнства, каквото тайнство е и бракът, на лица от еврейски произход.“

В заключение и прилагайки съответните теологични доводи Светият Синод изисква от министъра на външните работи и на вероизповеданията „щото да се промени съответната разпоредба на Закона за защита на нацията“.

Твърдо решени да не се помиряват с политиката на свършените факти, налагана от правителството спрямо евреите, архиереите не престават и през цялата 1942 г. да засипват правителството с писма. Техният натиск особено се засилва след основаването на Комисарството по еврейските въпроси през август 1942 г. и неговите мерки след тази дата. Писмото на митрополит Стефан от началото на септември 1942 г., само 10 дни след основаване на КЕВ, е и първата известна реакция срещу тази одиозна институция. Митрополитът се гневи на правителството за новите извънредни мерки и предупреждава… Акцията му е солова и предизвиква дори известно недоволство у останалите членове на Синода, решени на колективни действия. Поради това те изпращат още две, съгласувани помежду им писма до министър-председателя Филов, съответно на 22 септември и на 26 декември 1942 г. В тях с остър тон се заявява, че „… така нареченият еврейски въпрос води до положения, които не само поставят на изпитание авторитета на родната ни църква, но дори и на поругание св. ни Православна вяра.“

Писмото съдържа патетични редове, каквито никой друг освен светите отци не е отправял в защита на евреите:

„Радостта е обща и скръбта е обща. Затова страда ли един човек, страдат всички с него. Гонен ли е един, гонени са всички.“

Православните отци доказват, че това не са само думи, когато през 1943 г. започват най-тежките изпитания за евреите. В хрониките на трагичния месец март, когато започва депортацията на македонските и тракийските евреи, когато софийските, кюстендилските и дупнишките са получили вече заповеди, а пловдивските са дори събрани на гарата, владиците нямат никакво време за заседания и всеки действа според повелята на съвестта си с дързост, кураж и дори театралност. Пловдивският Кирил се втурва да спасява съгражданите си евреи, като дори им предоставя за закрила собствения си дом. Виждайки с очите си събраните вече на гарата хиляди, готови да потеглят към неизвестното, той пише прочутата си телеграма до царя, призовавайки на своя страна Бог:

„В Божие име моля усърдно Ваше величество за милост към евреите“.

„Усърдието“ на Кирил, този духовник с горд и независим дух, албански потомък и бивш анархист, е цената, която митрополитът е готов да плати, за да получи царска милост не за себе си, а за ближните си. Както и при всички останали послания на духовниците, цар Борис Трети остава глух или поне не дава дори с дума знак, че е чул възванието му. Това принуждава Кирил да направи още една крачка и след като не получава отговор от двореца, митрополитът се обажда на околийския началник, за да го предупреди официално, че ще се качи във влаковете заедно с евреите.

Тази екскалация на протеста очевидно е довела Филов, Габровски и Белев до истински бяс, и те са предпочели да предотвратят революционната ситуация и да отложат депортацията.

Няма кой да защити по същия начин тракийските и македонските евреи, „вдигнати“ съответно на 4 и 10 март 1943 г. При организирането на хайките, в които участват представители на войската, полицията, служители на КЕВ, български чиновници и дори учители, са призовани и свещеници. За чест на БПЦ, те отказват да участват в това срамно дело, доказвайки, че „свободният избор“, за който пише Хана Аренд, винаги съществува.

На митрополит Стефан дължим свидетелството за нечовешкия начин, по който са били депортирани тракийските евреи:

„През пролетта на 1943 г., отивайки за светата Рилска обител на пътя Дупница-Кочериново, срещнах трен с изселени евреи от Беломорието – Кавала. Чутото тук надхвърля представата за ужас и на понятието за безчовечността. Във вагони за добитък, старо и младо, здраво и недъгаво, майки с пеленачета и жени в положение, натъпкани като сардели, прави и изнемощели, надават отчаян вик за милост, за помощ, за водица, за въздух, за най-малка доза човечност… Дълбоко покрусен от чутото, спирайки в Светата обител, отправих телеграма до държавния глава, с молба да нареди да не се изпращат в Полша, която зловещо ечи в устите и на пеленачетата от еврейските деца“.

Пак църквата е единствената институция, която остро реагира на депортацията на македонските и на изселванията на българските евреи. Още на 22 март, когато раната е прясна и когато първите влакове с македонски евреи са вече на път за Треблинка, Светият Синод прави остро възражение към правителството:

„Угнетителните мерки на почитаемото ви правителство срещу евреите и християните от еврейски произход се засилиха твърде много, особено в последно време. Така от сведенията, които се получиха нв Св. Синод, в много градове в страната (Скопие, Пловдив, Кюстендил, Дупница и др.), християните от еврейски произход и евреите били насила вдигани от домовете им и на общо основание, без да се търси вина, без оглед на пол и възраст, били изпращани в концентрационни лагери, като не им се давало достатъчно време за приготвяне и им се позволявало да вземат със себе си много малък багаж. Според обществената мълва тия концентрационни лагери дори не се намирали в нашата страна, а много далеч от нея. Пак тая зловредна обществена мълва твърди, че поради извънредните обстоятелства на интернирането някои от така взетите от техните домове християни от еврейски произход и евреи не достигнали дори до концентрационните лагери“.

Хм! Странна картина на спасението от камбанарията на всичко виждащата православна църква! Тя не дели скопските евреи от останалите, нито прави разлика в третирането на едни или други евреи според географската им принадлежност. „В страната“, както пишат владиците, мерките са повсеместно безжалостни.

Текстът на писмото извън документалния му характер относно ролята на БПЦ, носи и висока степен информационно съдържание, от което става ясно, че българското общество е било вече напълно информирано от „зловредната“ мълва както за характера на депортацията, така и за нейната крайна географска и стратегическа цел. И ако други кръгове в обществото са останали или парализирани от бързината на извършеното престъпление, или неспособни да реагират, БПЦ е мобилизирала целия си авторитет и потенциал в нова фаза на съпротива срещу една отлично функционираща държавна машина, чиято цел е била унищожението.

През цялата 1943 г. неподчинението на Църквата спрямо държавата и нейните мерки срещу евреите продължава, като се стига до открити конфликти. След като правителството е депортирало македонските и тракийските евреи, но е било принудено да отложи поради натиск депортацията на още 8500 евреи от старите земи на царството, БПЦ продължава своята дейност на покръствания на евреи с цел спасяването им. Правителството отговаря с постановление да не се признават кръщелните свидетелства на евреи, приели наскоро християнството. То достига дори до екстремната заповед да се затворят софийските църкви (където ставали най-много покръствания), с което създава невероятен прецедент: никой друг в българската държава нито преди, нито по-късно при цялата суровост на комунистическата диктатура, не се е осмелявал да посегне по този начин на църквата!

Конфликтът е толкова нараснал, че Синодът иска лична среща с Царя и с министър председателя. Тази среща се състои на 15 април 1943 г. и протоколът от нея показва непримиримостта на двете страни по еврейския въпрос. На нея цар Борис Трети произнася и своята исторически известна днес антисемитска реч, която дава отговор на всички догадки относно истинската позиция на царя по този нажежен до огън въпрос.

В своя „Дневник“ министър-председателят Филов изразява пълно задоволство от случилото се:

„Царят говори много добре… Изобщо по еврейския въпрос ние бяхме в настъпление и владиците трябваше повече да се защищават“.

Важен онтологичен въпрос е каква е била опората на БПЦ, решена да се противопостави в онзи момент на официалната политика на държавата.

Един откъс от изявлението на митрополит Стефан на заседанието на Синода от 2 април 1943 г. дава ясна представа на кои кръгове се е опирала църквата в онзи момент и кои са били нейни противници в обществото:

„Аз имам постоянна възможност да наблюдавам страданията на тези хора – докладва митрополитът. – При мен идваха само в един ден около 4 делегации. Това бе в началото на февруари, когато „Бранник“ обяви гонение срещу евреите. Тогава младежи-ученици-бранници издевателстваха по софийските улици над евреите, като ги спираха по улиците, вземаха им значките, а след това ги малтретираха задето не носели значки. Имаше доста хора наранени, а дори и смъртни случаи. Дойде делегация от майки да ме молят да се застъпя да бъде гарантирана свободата на тези граждани в нашата страна и по-специално свободата на децата. Не можех да направя друго, освен да моля пред надлежните власти за човечност и милост. Втората делегация беше от тяхната община, третата от покръстените евреи, четвъртата от тия със смесените бракове. Помогна ми чувствително да се внесе малка доза успокоение в душите на изплашените евреи и застъпничеството на дълбоко почитаемата госпожа Каравелова. Тя направи доста, за да се ограничат изстъпленията на „Бранник“. Тъкмо преустановиха тия преследвания, пусна се мълва, че започнали да ги събират в концентрационни лагери. Отново безпокойство и отново делегации“.

Следващите редове от протокола разкриват начина, по който БПЦ оглавява нарасналото гражданско недоволство от преследванията и действията, които предприема.

„По това време, към 28.02, бях в обиколка в Дупница. Дойдоха при мене видни тамошни християни, твърде много смутени и ме уведомиха, че техни съграждани евреи били поставени под строг полицейски арест. Бил определен лагер за идващите от Беломорието евреи. Молих за снизхождение, намесиха се и други видни граждани. Тая общогражданска интервенция помогна да бъдат освободени дупнишките евреи. За беломорските евреи, като чужди, не наши граждани, всяка интервенция се оказа неефикасна, за състоянието им разказваха страшни и покъртителни сцени. Молеха ме добри дупнишки граждани щом се върна в София да се застъпя за съдбата на поставените изселници в лагери, защото, както ме увериха, те били третирани нечовечно жестоко, ала и това ни ходатайство удари на камък и изселниците скоро бяха отправени към пристанищата на Дунав.“

От този летопис, разказан с класическа мъдрост и обективност, стават ясни не само фактите, но и ролята на всички участници в тях.

„Евреите знаят много добре, че за тях няма кой да се застъпи тъй авторитетно, освен Българската православна църква и, че ако тя действа по-енергично, нейният глас не може да не бъде чут.“

По присъщ за величествения му характер и сан начин, митрополит Стефан прави заключение, достойно за хуманист от европейски и световен мащаб:

„Ако Църквата ни не се намеси да защити тия нещастни люде, ние можем да очакваме още по-големи издевателства и жестокости, за които един ден добродушният ни народ ще изпитва срам, а може би и други несгоди“.

За да се осмисли в съвременен контекст силата на църковните аргументи и декларации, е необходимо да напомним, че годината е 1943-а, че папа Пий ХII е отказал от името на Римокатолическата църква да осъди гоненията срещу евреите, че католически свещеници в Украйна и протестантски пастори в Литва остават безучастни свидетели на избиванията на стотици хиляди. Вярно е също така, че в средите на свещениците има десетки благородни, хуманно мислещи хора, които протягат ръка за спасение, отварят манастири и църкви, организират тайни прехвърляния на деца и възрастни през граница и прочие благородни постъпки, описани в дълъг списък на историята на Холокоста.

В списъка на праведниците на „Яд Вашем“ имената на свещеници, пастори, монахини и монаси са стотици. Но Българската православна църква е единствена като институция, солидарност и пълно единство, която действа неотклонно, организирано и с определена стратегия за спасението на българските евреи, както и на всички евреи в новите граници на царство България. Това е факт, който я поставя в изключителна историческа светлина и който най-добре обяснява чудото на „българското спасение“, заради което историци продължават да се сражават с аргументи и доводи, приписвайки „короната“ на спасението личности, чиято единствена заслуга е била, че не са имали власт и авторитет да оспорят и да се противопоставят на действията на митрополитите-архангели на спасението.

Когато се споменава тук „пълното единство“ на архиереите, трябва специално да се отбележи, че то е постигнато след дълга и нелека еволюция. Така варненският митрополит Йосиф, който през 1940 г. отказва да подкрепи протеста на Синода срещу ЗЗН, през 1943-а е напълно солидарен с останалите. На същото заседание с цитираната знаменита реч на Стефан, митрополит Йосиф извършва необичаен и красив жест на публично разкаяние, който си заслужава да бъде цитиран:

„Единствен аз от Високопреосвещените архиереи имах досега различно мнение по въпроса за еврейското малцинство. По-рано поддържах, че трябва да се създаде закон за защита на нацията и да бъда проведен той. Това обаче не ми е пречело да бъда послушен към решението на Св. Синод по тоя въпрос и да не провеждам своето разбиране. Днес вече аз имам друго разбиране, еднакво с това на Високопреосвещените братя и искам да изясня защо… Всичко, което става с еврейското малцинство, особено последните жестокости по изселването им от страната, ме смутиха сериозно и затова аз правя днес корекция на по-предишното си становище. Виждам, че тоя закон за защита на нацията всъщност не е създаден, за да я защити, а за да бъде средство за гонение на евреите“.

Важно е да се подчертае, че борбата на БПЦ в защита на евреите надхвърля конкретния случай на техните преследвания, но се формулира и провежда като борба за опазване ценностите на вярата, на християнството, на народните добродетели и на отечеството. Под това знаме на един истински патриотизъм, много по-убедителен от териториалния национализъм на властта, владиците успяват наистина да съберат и обединят големи групи от хора, при това в цялата страна. Протоколите на Синода показват такива обединения не само в София и Пловдив, но също в Стара Загора, Ловеч и на други места.

Кулминацията на това обединение са дните около 24 май 1943 г., които заплашват отново да се превърнат във фатална дата за еврейството.
На 21 май е издадена заповед за изселване на софийските евреи, като крайна цел на този акт са лагерите в Полша. Владиците са много добре осведомени за съдбата на депортираните от Тракия, от Скопие и от Битола евреи и знаят, че това означава за тях сигурна смърт.
Митрополит Стефан, който приема в дома си равин Даниел Цион, както и делегации на подгонените евреи, не може да сдържи вълнението си:

„Огорчението и уплахата, които се изписваха на лицата от това жестоко гонение тъкмо в най-светлия ден за Отечеството ни, почитан и празнуван и от евреите наравно с българите, извика сълзи в очите ми и малкото време, с което разполагах, използвах да вляза във връзка с двореца, за да протестирам срещу тази вандалщина и да апелирам за нейното немедлено прекратяване. Съобщи ми се от двореца, че Царя отсъства от София“.

Трудно е да си представим днес от дистанцията на времето, заличило не само някои детайли от онзи напрегнат 24 май, който от прекрасен празник се превръща в кошмарен ден и за българи, и за евреи, каква сила е била необходима на митрополит Стефан, за да се възправи сам срещу правителство, полиция и монарх, за да иска гневно справедливост.

В „Корона от тръни“ Ст. Груев описа в лаконично ситуацията така:

„Правителството обаче стоеше твърдо на позициите си. Белев заяви, че изгонването на софийските евреи ще бъде извършено, както беше наредено. На 23 май цар Борис, без да наруши мълчанието си, напусна София“.

Личното свидетелство на Стефан дава ясна представа за хода на събитията:

„На уреченото време бях в храма-паметник на „Св. Александър Невски“ и на огромния му площад извърших тържествения молебен, в заключение на който осмелих се да отбележа в словото си, че тая година празникът ни е помрачен с предприетото гонение против евреите, не е традиционен, защото липсва еврейската школска младеж, обстоятелството, което ме задължава да отправя от това високо място апел към държавната власт да не поробва свободолюбивия, демократичен и общителен български дух, осмислен в съзнанието за човечност и братолюбие, на чужди внушения, влияния и заповеди“.

Не мога да не отбележа, че на този площад, сакрализирано за новата българска демокрация място, никога, включително по времето на „нежната революция“, не са звучали по-силни слова, както и че хорът на всички наши демократи не е могъл никога да достигне внушителното мощно звучене на един единствен човек, митрополит Стефан, изправен в оня момент сам срещу цялата държавна власт. Неговото слово съдържа такава универсалност, че би могло да бъде приложено към всеки по-късен исторически момент на битки за права и демокрация.

„Малцинствени въпроси – гърми гласът на Стефан (без да има нужда от никакви допълнителни високоговорители, мегафони и мегахерци) – под българската държавна стряха не съществуват, защото българинът е толерантен и основният му закон е свободолюбив, за да осуетява капризите на малцинствата и господството на болшинството. В светлия велик ден на Просветителите ни аз моля тия, които направляват държавния ни кораб, да премахнат всяка политика на отчуждаване, разделение и гонение. Нека бъдем достойни на Завета, който, като ни роди духовно, издигна България в равнището на Евангелската истина, за да бъде и пребъде културно-просветна и демократично оградена и дисциплинирана държава“.

За жалост, „държавният кораб“ е така затънал в плитчините на собствената си самоубийствена политика, че няма излаз в широките води на „културната просветност и демократичност“, за които зове духовният водач.

„След молебена – продължава разказа си Стефан – и последвалия го парад на учащата се младеж, имах кратък разговор с г-на Министър-председателя Филов, който завърши, уви, много тъжно и печално с категоричен отказ. „Законът, засягащ евреите в България, заключи разговора ни Министър-председателят, е държавна необходимост и като такава той няма да бъде премахнат и ще продължава да се прилага.“ На сбогуване г. Министърът ни отправи внушение да престанем да безпокоим негово величество Царя и правителството със застъпничество по закона за евреите, защото, повтори той, тоя закон е държавна необходимост, на което му възразихме, че нашето застъпничество не е политика, а нравствен, християнски и човешки дълг, в изпълнение на който имаме основание да твърдим, че служим на народа ни, следователно и на държавата ни.“

При започналото масово интерниране на евреите от София свещениците имат едно-единствено останало средство да им се притекат на помощ: като ги приемат в лоното на Църквата. Правителството забранява покръстванията, но това дава основание на Синода да заяви твърдо и непоколебимо, че „Църквата няма да се подчини“.

Тази дисидентска спрямо властта църква, която запазва твърди и непоклатими устоите си, е всъщност единствената морално непокътната от събитията институция в България. Огромна загуба е, че нейното наследство е било престъпно разпиляно и погубено от хаоса и терора на комунистическия режим.

Нерадостна е и съдбата на архиереите. Митрополит Стефан става за кратко екзарх, но след нелепа интрига, в която за съжаление участват и членове на Синода, е отстранен от поста и от сана си. Заточен е в с. Баня, Карловско, където прекарва в тъга, изоставеност и отчужденост последните 9 години от живота си.

Митрополит Кирил е първоначално арестуван от „народната“ власт, но впоследствие освободен. Той става през 1953 г. и първият български патриарх. Започнала е нова, все още недописана глава на БПЦ, която не е озарена от онова духовно сияние на философско и хуманистично възвисение, на отдаденост на кауза на справедливост и на хармония и съгласие. Извършеното обаче в онези времена остава като духовно наследство не само на църквата, а на целия народ, на когото тя е служила с усърдие, с пламенност, с любов към ближния и с високо съзнание за историческа отговорност.

Из книгата „Ти вярваш“ на Леа Коен (изд. „Ентусиаст“, 2012 г.)

Източник: http://www.ploshtadslaveikov.com/balgarskata-pravoslavna-tsarkva-kato-disident/

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s

%d bloggers like this: